***
Напомни ми за неговия пръстен и всичко, което вървеше с него. Към пръстена имаше много неща, но нито едно от тях не предполагаше брак. Но дали бих желала такъв брак?
И тогава лорд Арнел заповяда с тих, треперещ глас:
– Погледни ме, Анабел.
Аз се усмихнах. Тъжно, безрадостно и донякъде иронично. Наистина имаше за какво да се иронизира. Намираме се в затворническа килия, едната ръка все още държи Звяра, без да му дава възможност да избяга, а другата ме стиска, също лишавайки ме от възможността да избягам. Едва сега осъзнах, че просто съм била примамена в капан. Арнел знаеше, че няма да използвам магия в близост до Звяра, и знаеше много добре, че няма да се съпротивлявам на близостта му в опит да получа отговори на въпросите си. Майсторски ме беше привлякъл в капан, а сега ме съблазняваше също толкова майсторски и колкото и да ми се искаше, не можех да отрека, че лорд Арнел умее да съблазнява.
Толкова, колкото и аз да се съпротивлявам на изкушението!
– Погледни ме.
– Не искам. – отвърнах решително.
Миг на тежко, напрегнато мълчание и едно плашещо обещание:
– Ще пожелаеш.
И той беше абсолютно прав – исках да го погледна точно в този момент. Рязък обратен завой и с вдигната брадичка отговорих предизвикателно на също толкова предизвикателното му поведение.
Предизвикателство отправено – предизвикателство прието.
– Какво се опитвате да постигнете? – попитах тихо, без да искам да правя останалите присъстващи свидетели на изключително трудните ни отношения – Неотдавна в едно писмо ме уверихте, че не воювате с жените, но сега правите точно това, като ме вкарахте в капан, където любопитството ми беше стръвта, а пълното ви нежелание да спазвате благоприличие – примката.
Уви, опитът ми да потърся отговорност от дракона се провали.
– Това не е война, Анабел. – каза лорд Арнел с прочувствен, вдъхващ страхопочитание глас – Това е лов. Лов за теб.
– Да? – подобна прямота ме накара да изтръпна – Е, позволете ми да ви напомня още нещо. Неотдавна казахте: „Пожелавам ви щастие, мис Вайърти. Вие го заслужавате“. И какво е различното сега, лорд Арнел? Смятате ли, че вече не съм достойна за щастие?!
Той остана безмълвен, с изключение на погледа… ужасния поглед на драконовите очи с вертикални зеници, които сякаш се оцъклиха. Сякаш езерото беше покрито с ледена кора, а после ледът се пропука, безвъзвратно унищожавайки нещо, което беше останало на парчета. Боже, едва сдържах импулса да го спра. Да събера парчетата. Да сложа край на войната. Сдържах желанието да сграбча ръката на този човек в опит да спра плъзгането в бездната, която се отразяваше в очите на дракона.
Но се въздържах. Защото той е дракон. Той е дракона, когото научих да лети, и от всяка бездна, дори от бездънната, той ще се издигне победоносно, а какво ще остане от мен? Нищо. Абсолютно нищо. И аз потиснах импулса си, стискайки болезнено дланите си. Имах какво да губя, дори сега, дори в този студен град, и не исках да забравям за това.
– Мис Вайърти, смятате ли, че сега сте щастлива? – чу се тих въпрос.
Дракон.
Всеки джентълмен би отговорил на зададения въпрос, но лорд Арнел го избегна, като зададе свой собствен. И то такъв, на който и двамата знаехме отговора, и този отговор беше отрицателен.
Обърнах се, загледах се в сивата стена на затворническата стая и останах безмълвна.
Преди няколко минути лорд Арнел беше казал, че задавам правилните въпроси, а сега изглеждаше, че той е този, който трябва да поеме инициативата. Защото един прост въпрос събуди в мен чувства, за които никога преди не бях подозирала.
Щастлива ли съм? Не. И най-лошото е, че не съм била щастлива от много време насам. Много, много, много, много, много време. Кога загубих щастието си? В деня, в който едно наивно младо момиче, внезапно снизходително погледнато от самия професор Стантън, му се довери достатъчно, за да забрави правилата и нормите на приличието, семейството си и общественото мнение? Какво си мислех?! Мечтаех да стана нещо повече от добродетелна съпруга, мечтаех за научна работа, кариера и може би научна степен… И ето го резултатът от моите наивни мечти. Загубих всичко. Абсолютно всичко. Загубих семейството си, загубих годеника си, а след това бях прогонена от обществото с перспективата да прекарам остатъка от дните си в тъга, униние и самота. Тъжна съдба за един доверчив идеалист.
– Не, лорд Арнел, сега не съм щастлива. – казах аз, загледана в стената, почти шепнешком.
– Радвам се, че го осъзнаваш. – каза драконът тихо, почти безпардонно.
Аз вдигнах въпросително поглед към него, без да съм сигурна на какво трябва да се радвам.
И Арнел отговори:
– Това ми позволява да премина към перспективите, които ще получиш от това, че си с мен, без да се налага да ти обяснявам колко тежко е положението ти в момента.
Удивително! Наистина, наистина е невероятно.
Сигурно съм се усмихнала. Лорд Арнел вероятно не го видя, или ако го видя, го видя в трикратен размер. Но аз имах прекрасната възможност да видя истинския дракон в почти истинския му вид – силен, уверен мъж, който държи Звяра с едната си ръка, а с другата почти ме е прегърнал и решава не една, не две, а три задачи едновременно – държи Звяра, разпитва Звяра и ме съблазнява. И той го правеше. Отлично се справяше с… първите две задачи.
– Лорд Арнел, вие ме попитахте дали съм щастлив, а когато отговорих, че не, бяхте доволен. Напразно. – погледнах в черните очи със същата тъжна усмивка, тъжна и горчива – Трябваше да зададете друг въпрос.
– Какъв беше той? – попита напрегнато, а тъмните очи в безупречното мраморно мъжко лице проблясваха предупредително с тревога.
Аз му се възхищавах в този момент. Като дракон, като човек, като личност, като природен феномен. Величествен и могъщ като бушуващ океан или разтърсваща гръмотевица на предстояща буря – той предизвикваше възхищение, безспорно. Можех ли да го обвинявам за порочността му и за недопустимата страст, която таеше към мен? Едва ли. Той беше дракон, а аз, която с всеки изминал ден научавах все повече за драконите, трябваше да призная, че те са коренно различни от хората. И фактът, че ги виждаме в човешки облик, е само обвивка, патина на цивилизацията върху хищническата усмивка на най-силните същества, живели някога на този свят. Да се обиждаме, да негодуваме, да се чувстваме оскърбени? Нямаше смисъл. Беше все едно да излезеш от скривалището си насред гръмотевична буря и да застанеш под дъжда, отправяйки проклятия към мълниеносните облаци. Безсмислено, безнадеждно и безполезно. И опасно. Изключително опасно. Никога не знаеш какво ще направи бурята или колко високи ще се вдигнат вълните по време на буря. Именно това ме плашеше най-много, непредсказуемостта на лорд Арнел. Мислех си, че сме се разбрали, когато той прочете пред мен изпълненото ми с емоции послание, но ето че се получи тъжната развръзка – аз бях в капана на собствената си глупост и любопитство, а драконът губеше ума си от страст, на която никога нямаше да мога да отговоря. Никога. Не съм на седемнайсет, минала съм през много неща и не искам да губя уважение в очите на последните хора, които още не са ме презрели, като семейството ми и всички, които смятах за близки.
– Не попитахте в кой момент загубих щастието си. – казах тихо на дракона.
– В кой момент? – въпросът прозвуча почти изискващо.
Е, ето го и отговорът:
– В момента, в който се доверих на дракон.
Аз едва ли не го казах тихо и се страхувам, че го казах с цялата горчивина, която изпитвах към него. Горчивината на напразното съжаление.
– Ето как! – каза тихо лорд Арнел.
С кимване сметнах за необходимо да поясня въпроса:
– Няма да ви уверявам, че доверието ми е било предадено, и нямам за какво да обвинявам професор Стантън, освен за едно: мълчанието му за това, което ме очаква. Но той мълчеше, а аз бях твърде млада и наивна, за да предвидя… Как го казахте? Перспективи? Е, бях твърде наивна, за да изчисля перспективите и да осъзная какво ми предстои. В резултат на това…
Размахах ръце в недвусмислен намек за реалността. Доволна ли бях от това? Съвсем не.
– Но сега, – каза лорд Арнел бавно, внимателно – ти не си достатъчно наивна, за да…
Той не довърши. Вероятно се впечатли от трите чифта мои очи, които го гледаха със студено предизвикателство. И аз го казах.
– Лорд Арнел, преди шест години, когато сключих договора си с професора, се поддадох на суетата и гордостта, които тогава преобладаваха в душата ми, вероятно защото бях твърде млада, за да вземам такива решения. И в резултат на това гордостта ми беше единственото нещо, което не беше засегнато от договора ми с лорд Стантън. Вие ми предлагате нещо, което няма да ми остави дори и нея!
Но напразно очаквах да бъда чута и разбрана. Лорд Арнел само питаше:
– Гордост?
– Да. – казах аз малко язвително – Може би ще се изненадате, но гордостта, достойнството и честта не са ми чужди.
С едва доловим кикот драконът изведнъж също се присмя:
– Несъмнено аз съм ги оценил. И гордост, и достойнство, и чест… в онзи момент, когато, спасявайки условно живота си, вие не се поколебахте да се разделите с дрехите си.
Пребледнях. Едно порядъчно момиче от порядъчно общество би трябвало да се изчерви, но аз го направих. С гняв.
– Как смеете?!
В този миг забравих за Звяра, за присъствието в затворническата тъмница и дори за непристойността на сегашното ми положение. Мислех, че да се ядосваш на дракони е безполезно!?! Безсмислено! Защото след подобно нещо единственото нещо, което ме задържа да не зашлевя, беше лорд Арнел, който прихвана китката ми. И то точно навреме. Страхувам се, че ако той не беше спрял това рефлекторно движение, може би щях да използвам и магия!
Но градоначалникът на Уестърнадан умееше да признава грешките си и в тишината, изпълнена само от хриптящото дишане на Звяра, прозвуча искрено:
– Извинявам се за тези думи, мис Вайърти. Сгреших. Нито в онзи момент, когато нахлух в дома ви, плашейки ви до смърт, нито в този момент, когато, разгневен от този дразнещ символ на перспективата ви да принадлежите на Гордън, се опитвам да скрия собствените си чувства зад цинични забележки.
Останах безмълвна, като погледнах възмутено лорд Арнел, после изтръгнах ръката си от дланта му. Драконът не се противопостави, само погледът му… О, неговият изпълнен с болка и отчаяние поглед! Не можех да разбера причината за подобни чувства.
– Ще ми простите ли? – почти молба.
– За какво точно? – разтрих болезнената си китка – За извратените ви желания? За думите, които измъчват душата ми? За този капан, в който майсторски ме вкарахте?
При тези думи Арнел внезапно се усмихна и каза:
– Така че вие се досетихте.
– Не беше трудно!
Усмивка, и то спокойна:
– Е, в такъв случай няма да крия очевидното – не ми оставихте друг избор.
Истински дракон – без милост, без съжаление, без срам. Полагайки неимоверни усилия, лорд Арнел все пак ме погледна в очите, като по непостижим начин фокусираше погледа ми дори под въздействието на „Заслепяване“, докато говореше:
– Предполагам, че мразите вида ми, но омразата е нещо, което мога да преодолея. Каквато и да е природата ми, животът и благополучието ви са твърде важни за мен, за да позволя на желанията си да вземат връх. И си мислех, че съм ви го показал достатъчно ясно. Аз действително мислех така, Анабел, до момента, в който вие се наранихте с отломката и предизвикахте моята трансформация против волята ми по начин, който не беше справедлив.
Той замълча, продължавайки да се взира в мен, макар че това му костваше много усилия.
– Чакате ли извинение? – попитах ядосано.
– Не чакам. Рядко чакам покорно каквото и да било, търпението не е силната ми страна, Анабел. Вие не искахте да ме изслушате и показахте нежеланието си в пълна степен. Е, ето го резултатът от вашата упоритост – намираме се в моята къща, вие нямате никаква полза от магията и няма да се опитате да ме преобразите, твърде опасно е, особено за онези, които толкова обичате – мисис Макстън, мистър Уолън и дори моята мисис МакАвърт, към която, изглежда, сте се привързала.
Мерзавец! Едва сега разбрах какво е направил лорд Арнел. Колко цинично, пресметливо и точно ме беше вкарал в наистина отчаяна ситуация!
– Ще ви убия! – издишах, без да мога да сдържа гнева си.
Лорд Арнел се усмихна на това очевидно нелепо твърдение. Нямах никакъв шанс за подобно нещо и двамата го знаехме отлично. Но колко мразех това знание! Още повече че тук и сега не можех да направя нищо, дори да се отдалеча от безкрайно пресметливия дракон, камо ли да си тръгна. Но и в природата ми не беше абсолютно никакво желание да се откажа. С лорд Арнел си приличахме по едно: добродетелта на търпението ни беше чужда. А що се отнася до мисис МакАвърт, опасявам се, че лорд Арнел бе пропуснал една важна подробност: ако аз се бях привързала към домоуправителката на Арнел, тя също изпитваше някакви добри чувства към мен и следователно:
– Мисис МакАвърт! – извиках силно, като се обърнах към решетката.
С изумление установих, че добрата жена не реагира на вика ми, продължавайки да говори с мисис Макстон, която тревожно се взираше в затворническата килия, но очите ѝ не бяха насочени към мен, нито дори към Звяра! И като погледнах към мистър Уолън, стигнах до същото разочароващо заключение – той също не ме беше видял.
– Забравих да ви кажа – лорд Арнел се наведе към лицето ми – че този разговор е личен от самото му начало. Никой не ви е чул. И никой няма да го чуе. Поне докато не пожелаете да ме изслушате, Анабел.
В следващата секунда затворническата килия се изпълни със звук от шамар. Не ме интересуваше дали някой го е чул, или не! Но ако нервният ми срив беше причинил нещо, то това беше гневът на дракона, изразен в мигновеното свиване на очите му, иначе лорд Арнел прие удара с мълчание и достойнство. Той попита едва когато ръката ми беше свалена:
– Чувстваш ли се по-добре?
Единственото, което го спаси от това да го ударя отново, беше, че ръката ми беше възпалена от първия удар. Стиснах пръстите си в юмрук и за няколко секунди се опитах да се преборя с неистовото желание да изкрещя, но… крещенето беше безполезно. Въздъхнах конвулсивно, вдигнах брадичката си, погледнах дракона и казах студено:
– Ще… ви изслушам.
Нямаше усмивка или умиление – драконът кимна удовлетворено. Не доволно, не триумфално – удовлетворено.