* * *
Ние прекосихме защитната бариера без никакви затруднения поради присъствието на лорд Гордън в каретата, преминахме през централната част на града и пристигнахме в дома на доктор Еньо. Посрещна ни неговият асистент, който ни съобщи, че докторът е заспал, на практика е припаднал и едва ли ще може да се изправи, за да ни разкаже за състоянието на мистър Илър.
Предвид ситуацията за мен щеше да е достатъчен самият коняр, за чието по-нататъшно възстановяване щях да се погрижа сама, но в този момент при нас излезе мисис Еньо. Жената беше бледа като лист, стискаше носната си кърпа и погледна ту към мисис Макстън, ту към мистър Уолън, но не и към мен. Само не и към мен.
Що за ден е това!
– Мисис Еньо, какво става? – попитах я направо.
Крехката жена се разтрепери, погледна ме с изненадано изражение и с един замах изригна:
– Мис Вайърти, аз разбирам, че сте порядъчно момиче и не е ваша работа, но… Асистентите Гилберт и Тоуа вече прегледаха мистър Еньо и…
Без никакво колебание свалих шала от раменете си, подадох го на мисис Макстън, която нямаше време да се възмути, предадох шапката и ръкавиците на мистър Уолън и побързах да отида там, откъдето беше дошла мисис Еньо.
Една прислужница с поднос с кървави кърпички се отскубна от пътя ми, един лакей се измъкна с труд, като едва не изпусна кофа с вода, а вторият помощник на доктор Еньо, мистър Тоуа, който стоеше на вратата, мълчаливо се отмести, за да ми направи път.
Това беше спалня. Брачната спалня. Забранено място, тайна на тайните, интимно пространство, за което една порядъчна девойка не бива дори да знае, особено девойка от заможно семейство, където се е практикувало разделянето на семейно жилище, като минимум през нощта. Смачканата втора възглавница показваше, че тук е спала мисис Еньо тази нощ, а купчината дамски списания и сгънатото плетиво ясно показваха, че мисис Еньо винаги е спяла тук.
Но само че, тази вечер почивката ѝ беше безмилостно прекъсната.
Доктор Еньо лежеше по гръб, неговата нощна шапка беше спусната над очите му, под главата му беше поставена възглавница, а главата му беше наклонена назад. По лицето му, възглавниците и бялото, розово бродирано одеяло имаше кръв.
Сигурно щеше да има и повече, ако ноздрите на лекаря не бяха запушени с памучни тампони, които също вече бяха напоени с кръв. Налице беше изтощение. Значително, почти убийствено магическо изтощение, и като следствие от него – силно кървене. Но проблемът не беше дори в това, а в това, че в такова положение цялата кръв се стичаше по гърлото му, а не дай си Боже да попадне в стомаха, защото ако сега кръвта се влее в белите му дробове…
– Вие да не сте се побъркали? – ядосано попитах мистър Тоуа.
Младият бъдещ лекар, който определено не беше най-добрият, се поколеба, без да знае какво да каже. А аз нямах намерение да го слушам.
Бързайки покрай пространството на спалнята, първото нещо, което направих, беше да освободя доктор Еньо от подложката под тила му. След това, рязко обръщайки лекаря настрани, извадих двата памучни тампона и почти изругах – той не дишаше.
– О, Боже мой!
Боя се, че излезе неволно, но викът ми се чу и някъде край вратата мисис Еньо едва не падна. И аз нямаше да го забележа, ако не бях чула уверения, делови, властен глас на мисис Макстън:
– Е, а вие какво, скъпа моя? Сега не е време за припадък. Вземете се в ръце, ще ми трябвате поне в кухнята. Мистър Тоуа, сняг, в големи количества, и то веднага. Мис Вайърти, чай?
Огледах се, усмихнах се на тази невероятна жена с цялата топлина и благодарност, на които бях способна, и се впуснах в действие.
Грижливо и определено с любов бродираната нощница на лекаря трябваше да бъде безмилостно разкъсана, едва бях преобърнала лекаря отново по гръб и поставяйки дланта си върху мъртвешки бледите гърди на човека, спасил толкова много животи, изрекох разредител на кръвта:
– „Ликуефактионибус“!
И шокирайки слугите, които гледаха, мисис Еньо която едва се беше изправила от краката си и младия асистент, аз ударих с всичка сила гърдите му със стиснати в юмруци ръце.
Без резултат. Ако бях лекар, несъмнено щях да използвам хирургическия метод, но така не можех да рискувам.
– „Ликуефактионибус“! – и отново удар с всичка сила.
И през тялото премина конвулсия, която предизвика уплашен вик от страна на мисис Еньо, но беше забележителна реакция за мен. Докторът беше жив! Обърнах го отново настрани и използвах заклинание, за да се отърва от пречещите на лечението течности.
– „Експулсио“!
Заклинанието ми отекна в притихналата къща, последвано от повръщане, което разтърси мистър Еньо. Заклинанието за изхвърляне беше повече от успешно. Лекарят изхвърли кръвта, която изпълваше белите му дробове, остатъците от обяда и вечерята, храчките, които се намираха в дробовете му и определено не бяха излекувани навреме. Очевидно лекарят никога не намираше време за себе си, затова ходеше насам-натам, смело понасяйки болката и дискомфорта, и накрая почти отиде в Божието царство.
Роклята ми, както и останалата част от мен, беше изцапана и в един момент мисис Макстън направи опит да ме отмести настрани, за да остави бъркотията на прислужниците, но аз поклатих глава в знак на несъгласие. И моята вярна икономка се отдръпна, което накара всички останали да се отдръпнат и като цяло да стоят настрана.
Наблюдавах много внимателно течностите, които напускаха тялото на доктор Еньо.
Втечнената кръв и повръщаното бяха неща, които трябваше да бъдат изхвърлени напълно, но в тази работа винаги трябваше да се внимава много – една допълнителна секунда и заклинанието за изхвърляне щеше да започне да унищожава самите бели дробове. А аз трябваше да определя тази секунда по някакъв начин. По някакъв начин във времето. По някакъв начин.
– „Прохибере“! – изкрещях заклинанието за спиране, преди кръвта да се появи по устните на доктор Еньо. Прясна, чиста кръв.
И аз успях точно навреме.
Още един пристъп на давене и докторът отвори очи, опитвайки се да проумее какво се е случило. Аз също трескаво се опитвах да го разбера.
– Дами, действайте! – мисис Макстън забърза прислужниците.
Мисис Макстън предпочиташе да не разбира, а да действа, оставяйки доктор Еньо и мен да гадаем. В човешкото тяло няма нищо, което да не е проектирано от природата или от самия Бог. И естествената защита срещу подобно кървене е, че кръвта в такива ситуации априори отива в стомаха, а не в белите дробове. Разбира се, ако кръвотечението е започнало, когато доктор Еньо е бил в безсъзнание и вече не е дишал, кръвта е можела да отиде в белите дробове, но в този случай неговият асистент мистър Тоуа нямаше да присъства. А той е бил! Защо тогава не са предприети никакви действия?!
Ние обърнахме погледите си към помощник-лекаря едновременно – аз, като извърнах рязко глава, и доктор Еньо, значително обезобразен от кръвта и повръщаното. И едновременно осъзнахме това, което не искахме да осъзнаем. А потвърждението на най-лошите ни предположения беше, че мистър Тоуа побледня и после се опита да направи крачка назад.
– Млади човече, къде отивате? – мисис Макстън имаше време да държи под око не само прислужниците.
В следващата секунда мистър Тоуа извади пистолета си с конвулсивно движение.
– „Праесидиум“! – изкрещях едно защитно заклинание.
– „Едеидро!“ – драконовото заклинание вероятно имаше същата цел като моята, да ме предпази от куршума.
Но нито аз, нито лорд Гордън бяхме взели предвид присъствието на двама много разумни мъже в стаята.
Бързо движение и мистър Уолън, който безшумно се бе приближил до асистента, пресече ръката му с пистолета, глух удар и мистър Онър изпрати виновника в не особено безопасен припадък. Когато тялото на мистър Тоуа падна с трясък на пода, мистър Уолън безгрижно подаде отнетия пистолет на мистър Онър. След деловия преглед на оръжието мистър Онър стигна до изненадващо заключение:
– Дамски револвер. И от него е било стреляно често, доста често. Има ли стрелбище някъде в Уестърнадан, където дамите са допуснати?
– Има. – доктор Еньо се закашля рязко и седна на леглото, като огледа гневно бъркотията – В имението на Арнел. Мис Вайърти, за Бога, напуснете спалнята ми, не желая да бъда причина за разрушаването на репутацията ви.
Усмихнах се тъжно на опита му да изглежда строг и мъжествен дори в тази ситуация и напуснах брачната спалня на двойката Еньо.