* * *
Четвърт час по-късно се събрахме в болничното отделение на дома на лекаря до леглото на мистър Илнър. Моят коняр спеше, потънал в медикаментозна дрямка, и изглеждаше напълно добре.
– Успяхме. – каза ми от прага доктор Еньо, чисто избръснат и завързващ вратовръзката си, докато вървеше – Макар да трябва да призная, че никога не съм имал пациент, доставен при мен по такъв нестандартен начин, лорд Давернети беше обещал да плати за ремонта на счупеното стъкло. Мис Вайърти, можете ли да ми кажете какъв вид е това наметало? Не разполагам с най-хубавото стъкло, но няма нито една драскотина нито по мистър Илнър, нито по това извращение на модата, в което беше увит.
И докторът посочи с кимване на глава наметалото на мисис Макстън, което лежеше на небрежна купчина в ъгъла.
– Това е моето наметало… – започна икономката, след което отправи много изразителен поглед към мен.
Престорих се, че не знам за какво говори, и изгладих дрехата, която ми беше донесла мисис Макстън, тъй като магазинът за дрехи се намираше близо до къщата, а следователно и до кабинета на доктор Еньо. Новата рокля беше в кралско синьо, но не беше толкова топла, колкото вълнената ми рокля, затова мисис Еньо любезно ми предложи снежнобял пухен шал. В резултат на това двамата с доктор Еньо бяхме в бяло, което поне отчасти и напълно съответстваше на стерилната бяла цветова схема на болничното отделение.
– Лорд Гордън, – продължи лекарят – искам да съобщя за опит за убийство. Ще го приемете ли тук, или ще трябва да отида в полицейския участък?
– Извиках един полицай. – каза дискретно младшият следовател.
– Чудесно! – въпреки огромния мащаб на случилото се доктор Еньо изглеждаше по-жив от всякога, поне в тази стая – Мис Вайърти, разбрах, че възнамерявате да отведете мистър Илнър от нас.
– Да – потвърдих аз – и мистър Илнър, и вас.
Доктор Еньо повдигна въпросително сивата си вежда, изразявайки истинско недоумение. Възползвах се от отсъствието на мисис Еньо, за да говоря откровено:
– От доста време имате проблеми с дишането. Съжалявам, доктор Еньо, но ще прекарате нощта в дома на професор Стантън.
Донякъде смаян, докторът погледна към мисис Макстън за подкрепа и получи категорична такава:
– Ако мис Вайърти е казала, че ще прекарате нощта в дома на професор Стантън, значи ще прекарате нощта в дома на професор Стантън. И не смейте да възразявате, иначе аз лично ще проведа много откровен разговор с мисис Еньо и ще ѝ разкажа какво каза мис Вайърти за напредналата фаза на болеста или каквото и да е респираторно заболяване, а мисис Еньо, и тя е родом от планините, както и аз, кълна ви се, ще ви приготви тиган, чугунен. И дори ще има сили за това!
Преглъщайки конвулсивно, докторът се усмихна широко и каза:
– Е, отдавна исках да отида в северния край на града! Надявам се, че пейзажът, който се открива от прозорците на къщата ви, е красив!
И като остави всички ни, мистър Еньо, едва излязъл в коридора, извика весело на мисис Еньо:
– Скъпа, мистър Илнър може да се влоши след транспортирането, затова ще го последвам и ще прекарам тази нощ до пациента… Скъпа! Какво става? Мисис Еньо, къде отивате?
И къщата се разтресе от яростен вик:
– За да взема тигана!
Не слушахме останалото, с изключение на проницателната забележка на мисис Макстън:
– Никога не е добра идея да лъжеш собствената си жена. Мис Вайърти, има ли нужда мистър Илнър от събуждане?
– О, не, изобщо не! – отвърнах аз набързо.
И в този момент някъде долу нещо падна с трясък на пода.
– О, тази мисис Еньо! – възкликна мисис Макстън и се втурна от стаята.
Мистър Уолън, запазил възхитително самообладание дори в такава ситуация, само зададе въпрос:
– Левитация, мис Вайърти?
Кимнах.
– Ще се погрижа вратите да бъдат отворени. – реши мистър Уолън.
– Аз ще приближа каретата. – каза мистър Онър.
Така че останахме само аз, сладко спящият мистър Илнър и лорд Гордън. Бледото му лице изглеждаше изваяно от мрамор, толкова беше неподвижно, и само очите му – гневни, предпазливи, свирепи – привличаха погледа и караха наблюдателя да замръзне от страх и опасения. Никога досега не бях виждала лорд Гордън в този вид, а гневът му ме накара да се почувствам повече от неудобно и изведнъж осъзнах, че се страхувам да направя и най-малкото движение.
– Аз ви предупредих, – каза лорд Гордън много тихо, плашещо тихо – казах ви да не се месите в това. Казах ви.
Замръзнала под гневния му поглед, вътрешно се молех за присъствието на мисис Макстън, но, уви, нямаше кой да ме защити, а от шума, който идваше от долния етаж, в кухнята се водеше битка, в която поне десет тигана паднаха на пода.
– Това са Арнел. – лорд Гордън ме погледна със студен, напрегнат поглед – Това са Арнел, мис Вайърти. Тяхната сила е в единството, винаги е била и винаги ще бъде. И те управляват този град още от основаването му, позволявайки на другите само да вярват, че е имало шестима пълноправни бащи основатели. Осъзнавате ли какво ви очаква?
Е, сега, когато стигаме до въпросите, това е по-лесно.
– Мога да се справя с тях. – отговорих на дракона с упорита брадичка – И с лорд Арнел, и с лорд Давернети, и дори със Звяра, ако се наложи.
Странна усмивка изкриви лицето на лорд Гордън, а младшият следовател поклати глава и каза уморено:
– Мис Вайърти, наистина ли вярвате, че основният ви проблем с Арнел са лорд Ейдриън и лорд Давернети?
Не си направих труда да отговоря, предполагайки, че е очевидно.
Драконът се усмихна. Беше странна усмивка, горчива, подигравателна и в същото време пълна с отчаяние.
И тогава, с тежка въздишка, лорд Гордън каза:
– В драконовото общество жените управляват, мис Вайърти. С издигането на лорд Арнел на власт и пълната подкрепа на лорд Давернети за него, дракониците донякъде загубиха позиции, но наваксват. Смятам, че заговорът на старата лейди Арнел с херцог Карио беше само първата стъпка към възвръщането на властта.
Властта в Града на драконите принадлежи на жените? Не може да бъде!
– Лорд Гордън, това е лудост. – казах съвсем искрено.
– Вие предполагате? – попита подигравателно дракона – Е, мис Вайърти, ще ви дам само три неопровержими факта. Първият е, че бащите основатели на Уестърнадан са се самоубили, за да отнесат страшната тайна в гроба, но съпругите им са останали. Смешно, не мислите ли? Факт номер две – както знаете, в града има цяло тайно общество, създадено с единствената цел да омъжва всеки полово зрял дракон. Не ви ли се струва странно? И факт номер три – пистолетът, който мистър Тоуа се опита да използва днес при опита си за убийство, ми е добре известен и принадлежи на Трейен Арнел, най-малката дъщеря на Белатрикс Стентън-Арнел. Между другото, знаете ли колко дъщери е имала лейди Белатрикс? А колко дъщери, внучки и дори правнучки има старата лейди Арнел?
Едва ли знаех отговора, а лорд Гордън беше напълно наясно с него.
– Много, мис Вайърти – каза младшият следовател – страшно много. И всички те са изключително сплотено семейство, което не е благоприятно за укрепване на позицията на номиналния глава на семейството, защото дамите са жадни за свобода и отмъщение. Свобода от Арнел и отмъщение към вас. И най-лошото е, мис Вайърти, че направихме всичко възможно, за да прикрием участието ви в ареста на лейди Белатрикс, но… пистолетът в ръката на мистър Тоуа днес говореше много, нали?
Пистолетът в ръката на мистър Тоуа… Не е нужен гений, за да разбере, че това е психическа магия. Той беше засегнат с помощта на ментална магия и имаше около… сто процента вероятност някой друг да бъде засегнат от същата магия!
– Ще помисля за това утре. – прошепнах аз, като се чувствах все по-замаяна.
И думите ми бяха почти молба за тишината, от която се нуждаех точно сега. Не исках да казвам нищо, не исках да мисля за нищо, единственото, което исках, беше да се затворя в спалнята си, да заключа вратите, да зазидам входа и да оставя сълзите да потекат, вече нямах сили да ги задържа.
Но тогава от болничната стая се чуха ужасните думи:
– Защо приехте предложението му?
Още в този момент започнах да губя връзка с реалността, но имах сили за един прост въпрос:
– Чухте ли разговора ни?
Младият джентълмен, чиито очи бяха единственото, което издаваше драконовата му същност, отговори с гробно мълчание и гневен поглед. Не се нуждаех от отговор. Притисках ледените си пръсти към слепоочията в трескава възбуда, опитвайки се да възприема цялата тази информация и да избегна истерията, която ме връхлиташе с неизбежността на снежна буря, а венчалната ми халка блестеше на светлината на болничните лампи, докато се движех. Погледнах я с известно недоумение и си спомних как се е появила на ръката ми, но след всичко, което се беше случило, умореното ми зрение не можеше да се съсредоточи върху пръстена или върху каквото и да било друго.
За щастие лорд Гордън беше все още там, когато започнах да падам.
Назад към част 34 Напред към част 36