* * *
За мой срам мистър Илнър беше вкаран в каретата от лорд-младшия следователя. Той ми помогна да сляза, тъй като мисис Макстън беше заета да успокоява мисис Еньо, а докторът се стараеше да се държи така, сякаш нито той, нито ние сме наясно с огромната зачервена буца, която увенчаваше челото на самоуверения джентълмен. Но въпреки цялата си самоувереност доктор Еньо се вмъкна в нашата карета веднага след като галантно задържа вратите на каретата си отворени за мисис Еньо, мисис Макстън и една прислужница с купчина бельо в ръце. И така, след като ловко затръшна вратата зад тях, докторът страхливо избяга при нас, без да изпитва желание да продължава да слуша лекциите на жена си. Така в моята карета бяхме аз, доктор Еньо, и мистър Илнър, който спеше и заемаше отсрещната седалка. Лорд Гордън, като разбра, че не са му оставили място, скочи на коня си, мистър Уолън беше принуден да се присъедини към мистър Онър на седалката и ние потеглихме по пътя си.
И щом това се случи, доктор Еньо изгуби цялото си измислено хладнокръвие и, прегърбен от умора, каза:
– Добре, значи ни преследват. Аз ще бъда първи, след това вие и вашият адвокат, мистър Юнер. Ще се наложи да предприемем мерки за защита на семейство Верг, а аз нямам никакво желание да присъствам нито на тяхното, нито на вашето погребение. Мис Вайърти, мисля, че трябва да прекратим процеса и като цяло да оттеглим всички претенции срещу Белатрикс Стантън.
Протегнах ръка, докоснах впечатляващата подутина на челото на уважаемия лекар и произнесох заклинание:
– „Санитатем“!
Лечебното заклинание винаги действаше бързо и надеждно, когато ставаше дума за леки наранявания.
– Благодаря ви, скъпо момиче. – каза доктор Еньо потиснато.
Той сам не можеше да направи това, защото беше изтощен, плюс аз в качеството си на не толкова опитен спасител, в резултат на което докторът остана без магия в продължение на седем до дванадесет часа. Наистина се надявах, че ще съумеем да се справим с минимума – седем часа.
– Винаги се радвам да помогна. – казах също толкова отчаяно.
Докторът ме потупа окуражително по дланта, седна по-изправен и поставил крак върху крак се поинтересува:
– Как мистър Илнър получи такъв масивен сърдечен удар?
– Уплаши се. – отвърнах аз, едва чуто.
– Предполагам, че страхът е бил предизвикан от опасността, която ви е заплашвала? Мистър Илнър едва ли щеше да се притеснява за себе си, той е безстрашен джентълмен. Вие пребледняхте, е, предполагам, че съм прав.
Единственото, което трябваше да направя, беше да кимна. Вече бяхме напуснали защитената от бариери част на града, а сега скърцането на пружините надделяваше над воя на виелицата и никакъв топъл шал не можеше да ни предпази от смразяващия ужас. Е, отивайки в този град, още от самото начало не се надявах на светло и безоблачно бъдеще. Отделена от семейството си, от човешкото общество, аз си представях сиво и безнадеждно съществуване в една къща с тъжна гледка към Желязната планина, покрита с вечен сняг. Веднага щом разбрах присъдата си, се подготвих за това, че ще трябва да се науча да живея, като намирам радост в малките неща, като например добрата книга и топлата чаша чай с неизменната баничка на мистър Онър… Но дори в най-лошите си мечти не можех да си представя, че близките ми ще бъдат застрашени. Любими хора, без които не можех и не исках да си представя, че мога да остана.
– Вие мислите ли, че ако спрем делото, те ще спрат да се опитват да се отърват от нас? – попитах, изтласквайки собствената си вяра в справедливостта до краен предел.
Доктор Еньо ме погледна уморено и отговори:
– Не съм сигурен.
Е, аз също не бях сигурна. Но оставайки насаме с доктор Еньо и без грижите и контрола на мисис Макстън, се осмелих да задам въпрос, който едва ли бих могла да задам на собствените си домашни.
– Доктор Еньо, кой… – гласът ми се пречупи, но все пак намерих сили да продължа – за какво ме мислят в Уестърнадан? За бившата любовница на професор Стантън?
Възрастният лекар се поколеба за миг, после си пое дъх, погледна ме и отговори честно:
– Хора – не, дракони – да.
Очите ми се напълниха със сълзи, но все пак се насилих да кажа:
– Защо?
Доктор Еньо не можеше да отговори на този въпрос веднага. Няколко минути той гледаше през прозореца, а после каза нещо, което никой не се осмели да ми каже:
– Защото именно така професор Стантън ви е представил на своите познати.
И сълзите се плъзнаха от миглите ми, а стонът… стонът, който потиснах с някакво неизвестно усилие на волята. Нима исках да узная истината? Исках. Истината беше чудовищна. Ужасяваща, неразбираема, смазваща.
– Мис Вайърти – доктор Еньо постави ръка върху треперещите ми длани – скъпо момиче, вие знаете истината, аз я знам, а онези, които познават драконите, я разбират също толкова ясно. Забравете го, просто го забравете, повярвайте ми, не си заслужава сълзите ви.
Наведох се, пронизана от чудовищна болка, трепереща от ридания, които не можех да изпусна. Не и тук, не и сега, не и когато последствията можеха да бъдат видени от мисис Макстън. Моята добра мисис Макстън, която беше положила толкова усилия да избели репутацията ми, но всички усилия бяха напразни. Не можеш да избелиш нещо, което вече е безнадеждно опетнено.
– Анабел, вие не знаехте ли? – попита доктор Еньо, като ме потупа бащински по гърба.
– Не…
Не можех да кажа нищо друго, а доктор Еньо беше твърде възпитан, за да продължи този разговор.
Той тактично мълчеше, само стискаше рамото ми, опитваше се да ме подкрепи по някакъв начин, но знаеше също толкова добре, колкото и аз, че в такава ситуация няма утеха.