***
– Мис Вайърти, трябва да осъзнаете, че това е недопустимо! – През последния час лейди Есалин беше вбесена.
Съгласих се с нея, мигрената ми също, а дори лейди Арнел едва се сдържаше.
За щастие прислужницата на лейди Есалин пристигна и драконицата, пламнала от възмущение, отиде да се преоблече, след като остана доволна от халата на професора, който прилягаше идеално на могъщото и тяло.
Щом вратата се затвори зад нея, лейди Арнел, оставяйки настрана чашата си с ментов чай (мисис Макстън направи всичко възможно да изглади нещата), ме погледна с черно-зелените си драконови очи и каза.
– Миналата нощ, в допълнение към отвличането на вниманието ви, натрапници се опитаха да проникнат в дома на Нелсън.
По някаква причина, когато чух думата „натрапници“, веднага си представих лордовете Арнел и Давернети, които са пияни и се кикотят злобно над нощницата ми.
– Лейди Нелсън роди прекрасно момченце преди два месеца – продължи лейди Арнел, като ме гледаше така, сякаш снощи съм нападнала нещастната млада майка.
Отпих глътка чай и попитах:
– Лейди Нелсън е родена през октомври?
Лейди Арнел мигна изненадано и се намеси:
– Откъде знаете това!
Не знаех дали мога да и се доверя… от друга страна, на кого другиго бих могла да се доверя, освен на майка, която е загубила три дъщери в тази необявена война.
– Убийствата не са случайни – казах тихо, като поставих чашата си с чай на масата. – Убитите момичета следват едно след друго по месец на раждане. Лейди Енсан, годеницата на племенника ви, е родена …
– Септември… – прошепна лейди Арнел с побелели устни.
Видях как ръцете и треперят. Тя скри и двете в мантията си, но напрежението беше осезаемо.
– Какво ви е уплашило? – Не можах да се сдържа да не попитам.
Чернокосата драконица ме погледна с неочаквано болезнен поглед и се затрудни да говори:
– Най-малката ми дъщеря също се роди през октомври.
– Ако аз… ако аз ви помоля да съдействате на моите племенници…
Тя дори не довърши, а аз поклатих глава в знак на отрицание. Нямах никакво желание да съм близо нито до лорд Арнел, нито до лорд Давернети, особено след вчерашния ден, особено в светлината на всичко, което знаех за двамата, особено…
– Мис Вайърти… – с откровена молба прошепна майката, която вече беше загубила три дъщери и съзнаваше, че може да загуби и четвърта.
Пред моите очи профуча смущението от черната риза, лекотата, с която лорд Арнел поглъщаше „Гехеннам“, образите, извикани от лорд Давернети…
Много ми се искаше да кажа твърдо „не“ и да престана да се виждам с някой от двамата господари, но не намерих сили да откажа на майката, която вече беше преживяла ужасна скръб.
– Лейди Арнел – казах аз с диво нежелание да се съглася.
– Стентън е писал много за теб – с жар ме прекъсна тя. – За настойчивостта ви, за упоритостта ви, за способността ви да виждате неща, които другите не виждат.
Тя въздъхна конвулсивно и добави:
– Ариана е негова дъщеря!
Ето това е обрат…
Но аз дори не извиках, не очаквах молба от дамата – драконите не умеят да молят – очаквах удар.
– И ако тя умре, ще обвиня теб за смъртта и! – Каза строго лейди Арнел.
Не се учудвам.
– Защо да е толкова трудно – усмихнах се нервно – достатъчно е да попитате племенника си и лорд Арнел лесно ще съсипе не само мен, но и цялата тази къща. Предполагам, че ако иска, лесно би могъл да събори и целия Град на драконите, така че нещо толкова незначително като мен дори няма да го притесни.
– На вас и това ли ви е известно… – прошепна тя шокирана.
С изразително размахване на ръцете си обясних очевидното:
– Аз съм маг, естествено, не ми е трудно да определя нивото на способностите на един маг, който е абсорбирал Гехеннам без напрежение.
Лейди Арнел искаше да каже нещо, но се въздържа. Помислих си, че е възможно да я попитам директно:
– И във връзка с необикновените способности на племенника ви е важно да знам – никога ли не сте имали предположение, че той може да стои зад всички убийства?!
Очите на драконицата се разшириха от шок, главата и неволно се вдигна в израз на „Не!“, но тя заговори на глас:
– Откъде такова предположение , мис Вайърти?!
Повдигнах рамене и отпих още една глътка от топлата ментова инфузия, опитвайки се да изразя с думи мисълта, която ми се въртеше в главата:
– За какво друго би могъл да мечтае един дракон, надарен със сила и невероятна мощ, освен за крила?
Изрекох това, докато се взирах в бродираната с цветя покривка, а когато приключих, погледнах към лейди Арнел. Тя седеше и ме гледаше шокирана, а в очите и имаше сълзи.
– Вие така ли мислите? – Прошепна тя.
– Не знам какво да мисля – отвърнах съвсем искрено. – Но има някои факти, които доказват, че лорд Арнел може да контролира цялото ментално пространство на Уестърнадан, ако пожелае, и има убийства, които все още не са разкрити…
Очите на лейди Арнел бавно се премрежиха под погледа ми и надеждата избледня от погледа и капка по капка. Всякаква надежда.
– Съжалявам – казах тихо – но честно казано, не разбирам как при способностите и на двамата ви племенници убиецът все още не е открит.
– Никой не разбира – повтори лейди Арнел.
Значи не бях единствената, която имаше такива мисли.
– В нощта на смъртта на Лизи – драконицата се облегна назад на дивана, стиснала ръце и усилено опитвайки се да сдържи емоциите си, – те напуснаха приема сами, с намерението да прекарат време заедно… не както трябва да прави една почетна дама, която все още не е омъжена, но…
И тя замълча.
В продължение на няколко секунди в салона се чуваше само тиктакането на часовника, а после, без да ме погледне, лейди Арнел продължи:
– Крисчън го намери на разсъмване. Лежеше окървавен в дъното на оврага. В този момент ти вече беше в полицейския участък, а бедната Лизи… Ейдриън така и не си спомни събитията от онази нощ. Той просто не помнеше.
Аз седях там, едва успявах да си поема дъх и изпитвах настойчиво желание да напусна Града на драконите сега, в тази секунда, в този миг… Чудех се докъде ли е стигнала онази прислужница?
Но можех да го разбера, наистина, един луд дракон – това е страшно. Как иначе бихте нарекли дракон, който не помни нощта, в която е убил булката си! Човек би могъл да каже, че не иска да си спомня, ако не беше едно „но“ – в онази паметна сутрин лорд Арнел беше прегледал само моите спомени за намереното и умиращо момиче. Със силата си той лесно можеше да ги изтрие, можеше да ме убие, можеше да направи много неща – но не го направи. Много странно поведение за един убиец, колкото и да е луд.
И още нещо. Изглежда, че двамата мъже, които влязоха в къщата ми снощи, са били доста пияни. Толкова пияни, че дори не разпознах гласа на лорд Давернети. Като прибавим и дамата ръждив дракон, ситуацията става много объркана. Да приемем, че убиецът наистина е лорд Арнел, но защо тогава, съдейки по приложеното заклинание „Гехеннам“, едно момиче, което е далеч от милосърдието и любовта към ближния, се появява два пъти в историята?!
За съжаление или, напротив, за мое огромно щастие, лейди Есалин, която се беше преоблякла, се върна при нас и останалата част от разговора прие формата на безкрайно продължителен монолог – драконицата се скъса да ме порицава за неприличното ми поведение, когато убийците ме нападнаха, а ние с лейди Арнел мълчахме, заети със собствените си мисли.
***
Към обяд и двете жени се бяха изчерпали и напуснаха къщата, а аз останах да обикалям нервно из кабинета.
Всичко беше сложно.
Всичко беше безумно сложно и неразбираемо. На първо място, нападението над лейди Нелсън, въпреки че се беше случило същата вечер, когато двамата роднини бяха нахлули в дома ми, беше станало няколко часа по-късно – лорд Давернети беше тук по това време – но къде беше отишъл Арнел? И второ, съпругът на лейди Нелсън беше успял да отблъсне нападателя, събуден от плача на бебето, а единственото, което знаех за лорд Арнел в момента, беше, че него и демон не може да го отблъсне!
След още един час, прекаран в съмнения и тревоги, слязох долу и наредих на мистър Уолън да впрегне каретата.
И аз абсолютно не одобрявах собствените си действия, но това беше пъзел, който наистина молеше да бъде решен. А и ми беше много жал за мъртвите момичета.
***
Когато казах на кочияша дестинацията си, мистър Илнър се обърна и дълго ме гледа през прозореца в предната част на каретата.
– Да, до кметството – потвърдих аз.
С неодобрително поклащане на главата кочияшът пришпори конете и каретата потегли, оставяйки мисис Макстън, която не беше успяла да ме последва, сама на прага.
Да, бях направила нещо съвсем неприемливо и бях сама в каретата. В тази самота щях да започна да правя грешки, които несъмнено щяха да бъдат крайно отвратителни за репутацията ми… От друга страна, какво по-лошо от слуха, че предната вечер убийците, уплашени от тялото ми в полупрозрачната риза, са напуснали къщата ми набързо, изчезвайки в тъмнината и неизвестността! Ето какво си мисля, нищо повече.