***
Мисис Томпсън прие лорд Арнел, както предполагах, на горния етаж. В чаената стая, която спокойно можеше да се нарече офис на сватовницата, въпреки общия епикурейски стил на обзавеждане.
Драконът бе настанен на дивана с цялата възможна учтивост и подобаваща пищност, след което бе сервиран черен чай с препечени филийки, сандвичи и бисквити и едва тогава мисис Томпсън каза със затаен дъх
– На какво дължа вашето посещение, лорд Арнел?
Лордът ми хвърли поглед, стояща невинно до рафта с книги, изпълнен с неописуема мъка, и с видимо затруднение каза:
– Виждате ли, мисис Томпсън, аз реших да се оженя.
Да, тези думи не му дойдоха лесно. Обърнах се обратно към рафта с книгите, като подигравателно, но мълчаливо свих рамене, и се захванах за работа. Почти изпуснах първата книга, когато чух отговора на сватовницата:
– Разбирам, лорд Арнел, разбирам скръбта ви, но вие сте на четиридесет и шест и е време да помислите за наследници.
Обърнах се и погледнах към дракона, който изглеждаше така, сякаш е погълнал меч.
– Четиридесет и шест? – Казах само с устни. – Четиридесет и шест?
Погледнаха ме така, сякаш аз съм виновна, че лорд Арнел е доживял до тази възраст, без да се ожени.
– Разбира се, разбира се, разбирам, че сте доста млад за дракон – продължи мисис Томпсън.
Погледнаха ме с триумфален вид казвайки, че сватовницата е казала истината.
– Тя лъже безбожно – прошепнах аз. – Очевидно в стремежа си да спести на деликатната ви и благоговейна душа горчивата истина!
Да, наистина се наслаждавах на момента, докато внимателно отварях книгата с прозаичното заглавие „Рецепти за ябълков пай“. Нека бъдем честни – тази книга веднага привлече вниманието ми, по простата причина, че никой не купува книги с такива заглавия – ябълковият пай е твърде свещено ястие за всяка домакиня от нашата империя, рецептата му се предава от майка на дъщеря, пази се, подобрява се и с право се гордеят, когато успеят да сътворят нещо наистина добро, в смисъл вкусно.
И се оказах права – нямаше рецепти, но всъщност имаше архив с имената и рождените дати на всички момичета от Уестърнадан за последните седемдесет години. Всички имена бяха вписани в категории – дами, достойни мис, недостойни мис, незаконнородени, момичета от предградията за работните домове.
Последните две категории бяха откровено шокиращи!
Затова не реагирах веднага на казаното от дракона:
– Да, все още съм млад, права сте, но се страхувам, че през последните дни ме измъчва непреодолимо желание да се оженя за мис Вайърти.
Бавно вдигнах поглед към лорд Арнел, който беше станал изключително нагъл, и получих в отговор лукава усмивка. Той бе започнал да се наслаждава на ситуацията.
– Мис Вайърти, мис Вайърти… – каза мисис Томпсън, сякаш се опитваше да си спомни за кого говори.
Двамата с Арнел се спогледахме мрачно, а после… едновременно забелязахме, че мисис Томпсън внимателно покрива със салфетка лист хартия, който подозрително приличаше на този, който ми беше дал вчера мистър Толок, архивистът. Арнел ме погледна, аз прошепнах: „Вземи го.“ В следващия миг мисис Томпсън загуби съзнание, като моментално заспа в седнало положение.
Арнел, който ни най-малко не се ужаси от това безбожно прилагане на магия върху възрастна жена, протегна ръка, взе листа, разгъна го и прочете:
– „Мис Анабел Вайърти, на двадесет и четири години, родена през април, произхожда от почтеното семейство на полковник Гордън Вайърти, висше образование по „Теоретична магия“, била е един от главните учени в групата на професор Стентън, от която се интересувате, вероятно е негова наследница според сключеното споразумение, по силата на което мис Вайърти се е отказала от брака, посвещавайки цялата си младост на научните изследвания на професора. Не е умерено интелигентна, опасна е“.
Когато приключи с четенето, лорд Арнел сгъна листа, пъхна го в джоба си и се поинтересува:
– А вие какво имате, скъпа моя, не толкова умна и опасна мис Вайърти?
Без да отреагирам на закачката му, аз се приближих и подадох на дракона една книга, информирайки го:
– Страхувам се, че мисис Томпсън не е толкова мила и любезна стара дама, колкото ни се иска.
Арнел отвори книгата и бързо прелисти страниците, а лицето му придоби странно изражение.
– Предполагате ли, че наистина се интересувам от това? – Каза той студено.
Исках да му отговоря, че между другото той, като ръководител на града, със сигурност би трябвало да се интересува от факта, че някой води статистика и записва всички момичета от Уестърнадан, но преди да изразя мнението си, се приближих, погледнах книгата и останах смаяна – нямаше дати и имена, а само рецепти за печене!
Драконът мълчаливо, но изразително ми върна книгата. Взех книгата, отворих я и… всички имена и дати бяха там. Държах книгата и я показах на лорд Арнел – лицето на кмета се промени.
Протегна ръка, докосна книгата и текстът мигновено се промени от ръкописни на печатни рецепти.
– Очарователно – каза лорд Арнел.
– Върнете листа на място – посъветвах го аз.
Драконът се намръщи.
– Ние не искаме те да се досетят какво знаем – изтъкнах това, което смятах за съществен аргумент.
Стиснал зъби, Арнел върна листа с нелицеприятната ми характеристика на сватовницата и каза:
– Но поне ще вземем книгата?
– Естествено – казах аз и прибрах книгата в джоба си.
Върнах се до рафта с книги. Арнел въздъхна тежко и върна мисис Томпсън в нашия свят.
– И така, мис Вайърти… – Сватовницата очаквано не забеляза временното си „отсъствие“. – Лорд Арнел, не ми се иска да ви го казвам, но това момиче определено не е от вашия тип.
С вдигнат палец кимнах и като се обърнах, заговорих само с устни:
– Ето, слушайте какво ви казват умните престъпници!
Драконът, който никак не реагира на изблика ми, взе чая, отпи малка глътка и проговори:
– И все пак аз имам чувства, мисис Томпсън, а силните чувства изместват такива незначителни пречки като социалното положение.
Аз, която разглеждах една книга, наречена „Бродерия с малки мъниста“, се обърнах и погледнах лорд Арнел с нескрито съмнение в адекватността на преценката му.
– Но послушайте – мисис Томпсън изведнъж се изнерви – мис Вайърти е момиче с колежанско образование, на практика „синьо чорапче“.
Замръзнах, спомняйки си какви чорапи бях обула днес. Като вдигнах полата си, съжалих, че не виждам нито себе си, нито полата, нито дори чорапите, но в същото време си спомних също толкова ясно, че да, носех тъмносини вълнени чорапи.
Арнел, който наблюдаваше манипулациите ми, едва сдържаше усмивката си, демонстративно отдавайки вниманието си единствено на сватовницата.
– А момичетата с образование, лорд Арнел, почти всички са безплодни! – Заключи тя триумфално.
Скептична към тези думи, аз все пак, забелязвайки, че драконът ме наблюдава, кимнах енергично и изрекох беззвучно:
– Има дори научно изследване по въпроса.
Сега Арнел се намръщи и информира все по-нервната сватовница:
– Никога не съм харесвал деца. Така че можете ли да ми помогнете?
Мисис Томпсън едва не изпусна чашата си с чай, отвори уста, затвори я и издиша:
– Но, лорд Арнел…
– Искам мис Вайърти – каза и кметът с твърд тон.
Арнел не обърна внимание на изпълнения ми с ярост поглед.
„Иди при демоните!“ – Пожелах на невъзмутимия дракон и се върнах към книгата, която ме интересуваше.
Докато я дърпах внимателно, усетих, че нещо едва доловимо се променя в пространството. Напрегнах се, обърнах се обратно към дракона… Той разбираемо потопи мисис Томпсън обратно в стазис и като се изправи, бързо дойде при мен.
– Усещате ли нещо? – Продължавайки да държа книгата, попитах напрегнато.
– Освен вашето възмущение? – Попита подигравателно лорд Арнел.
Погледнах го презрително и се върнах към книгата си за бродерия. И тогава дръпнах книгата, а в къщата нещо се промени. Променя се… променя се… Лорд Арнел ме спря с дланта си върху моята и всичко спря да се променя моментално.
– Махни ръцете – изисках аз.
Лорд Арнел изпълни указанието, но по някаква причина, вместо да махне ръцете си напълно, той премести дланта си на кръста ми.
– Бих ви помолила да ги махнете напълно! – Изсъсках към дракона, придърпвайки книгата по-силно…
И откровено се радвах, че не ме послуша, защото в следващия момент и двамата паднахме през портал, който се отвори под краката ни, точно пред рафта с книги.
Падането беше страшно, но плавно… Това не ми попречи да се вкопча в дракона с всички сили, разсъждавайки, че той е по-тежък и ще падне пръв, така че имам шанс да оцелея, смекчавайки собственото си падане с мекотата на тялото му.
Това беше грешка.
За мекотата на тялото му.
Не, във всичко останало тактиката проработи – Арнел падна пръв, но срутвайки се отгоре му, мислех си, подът щеше да е по-мек.
– Защо сте толкова твърд? – Въздъхнах, а тялото ми се усещаше като една солидна синина.
– Това е много… провокативно изказване, мис Вайърти – по гласа му разбрах, че драконът не е пострадал от падането.
Не можех да се похваля с толкова силно тяло. Със стон се опитах да се изправя, но установих, че е трудно, защото Арнел ме държеше здраво.
– Пуснете ме! – Поисках.
Докато се спусках от него, се оплаквах:
– Една от най-големите грешки в живота ми.
Не можех да видя нищо в тъмнината, но претърсих пространството и накрая се подпрях на твърдото тяло на Арнел и се спрях.
– Вашата грешна преценка се състоеше в това, че отворихте безотговорно портала ли, мис Вайърти? – Поинтересува се драконът, като едновременно ме вдигаше и задържаше.
– Не – трябваше да призная аз. – Грешната ми преценка беше, че избрах да смекча падането си с вас, но наистина, по-добре да беше каменен под, лорд Арнел, мисля, че дори той е много по-мек от вас! Илиумена!
Извикано заклинание от светлина освети каменната стая, в която имахме нещастието да паднем, и мрачния като гръмотевичен облак дракон.
– В истината няма нищо обидно, лорд Арнел – казах раздразнено.
Той остана безмълвен.
По някаква причина добавих:
– Но мисля, че е вярно това, което казват за стария петел, който е твърде твърд, за да се сложи в супата.
Очите на разярения дракон блестяха опасно в полумрака.
– Хайде, на четирийсет и шест години вече е късно да се обиждате на шеги за възрастта! – Казах аз и се насочих към стената.
– Мис Вайърти – казаха ми – вие вече също не сте момиче.
– Не се преструвам, че съм – отвърнах му язвително.
Започнах да опипвам каменната зидария. Порталът не приличаше на капан за крадци, но се приземяваше бавно и ако не беше безумната ми идея да разчитам на дракона, сигурно дори нямаше да се ударя в земята. Което означаваше, че това е вход. Тайният проход, който мисис Томпсън използваше.
– Удивително е, че си доживяла до такава възраст с такъв нрав! – Каза лорд Арнел мрачно зад гърба ми.
– О, с моя темперамент всичко беше прекрасно, докато вие не се появихте – отвърнах, докато продължавах да изследвам стената, без да се обръщам. – А после… ами, нали знаете, психическата намеса, мигрената, гаденето при появата ви – всеки в моето положение би имал лош нрав, не мислите ли?
Драконът напрегнато замълча.
А аз опипвах правилния камък.
Леко докосване, скърцане на зидарията и стената бавно се плъзна надясно, разкривайки проход, който определено е бил използван неведнъж.
– Ами… за Бога – въздъхнах трескаво и реших да изследвам тайния проход.
– С дракона – посочи реалността лорд Арнел.
– С бог би било някак по-безопасно – казах невинно и се опитах да продължа напред.
Но лорд Арнел никога не беше джентълмен и затова този път сам тръгна напред, оставяйки ми съмнителното удоволствие да го следвам.
Наистина беше съмнително удоволствие, защото масивната, макар и стройна фигура на дракона блокираше гледката ми, а да вървиш, докато гледаш нечий гръб, не беше приятно преживяване.
За щастие, не вървяхме дълго, най-много около четвърт час, когато Арнел спря рязко, сякаш се бе ударил в стена. Съответно аз се сблъсках с него… Уви, драконът не беше станал по-мек през последния четвърт час.
– Имам синини по цялото си лице! – Казах раздразнено.
– Не се притеснявайте, мис Вайърти, открих начин да излекувам гаденето ви в мое присъствие и съм сигурен, че ще ви е от полза, за да се отървете от синините. Да разбирам ли, че при първия сблъсък лицето ви е било в синини, както и тялото ви?
– Не дай си Боже! – Възкликнах, като си представих начина, по който лорд Арнел щеше да се отнесе с мен.
– Бог е далеч, аз съм близо – каза драконът и пристъпи напред, като ми направи жест да остана на мястото си.
Останах да стоя послушно, докато драконът не изчезна в тъмнината.
– Лорд Арнел – извиках притеснено – не ви ли е тъмно там?
Илиумена-та остана при мен.
– Не – отвърна драконът – виждам отлично в тъмното.
– Добре сте се уредил – казах аз, като се облегнах на стената и скръстих ръце на гърдите си.
Градоначалникът се върна от тъмнината, погледна ме и каза мрачно:
– Добре, следвайте ме.
– Сега само ще направя реверанс, за да ви благодаря, че ми позволихте да го направя. – Не можах да устоя на една хаплива реплика.
Погледът на дракона стана тежък.
Но Арнел се обърна и отново тръгна напред, а аз го последвах на разстояние две крачки, за всеки случай, за да спася челото си от по-нататъшно нараняване.
Но се страхувах напразно: след още няколко крачки драконът се премести надясно и ми откри гледка към огромна кръгла подземна зала със статуя в средата.
– Какво виждате? – Попита внезапно лорд Арнел.
Огледах сребърната статуя на дракона, ездача върху нея, чиито остри шпори се забиваха в тялото на звяра, подиума под статуята, сребърните пейки за публиката, които обикновено побираха от сто до сто и петдесет души.
– Мммм… Виждам ясно гнездо на разврат, искам да кажа, на раздор, искам да кажа, определено място за срещи на вашата опозиция, нали?
Лорд Арнел, като ме погледна странно, отговори:
– Виждам статуя на дракон.
– Да, това е дракон, само че оседлан – потвърдих аз.
Арнел ме погледна мрачно. Аз го погледнах. Странността на ситуацията започна да ми просветва бавно, но сигурно.
– Вие не виждате ездача? – Досетих се.
– Не – отвърна тихо лорд Арнел.
Е, това можеше да се очаква, като се има предвид, че той не беше виждал текста на книгата, докато не я бях взела аз.
С решителност се изкачих на подиума, проклинайки онези, които не са си направили труда да построят този паметник със стъпала, отидох до дракона, изправих се на пръсти и, протягайки ръка към крака на ездача, попитах:
– Виждате ли сега?
Арнел мълчеше и затова се обърнах, искайки да видя реакцията му.
Реакцията беше… впечатляваща. Драконът, който, както се оказа, не искаше да ме остави да се отдалеча от него, ме последва и сега стоеше пред пиедестала, стиснал зъби и гледащ яростно статуята, а сега гледаше над врата на дракона, значи виждаше ездача.
– Това ли е всичко, или трябва да постоя още? – Попитах.
– Постойте, изглеждате добре на фона на дракона – каза … ами всъщност драконът.
Усмихнах се криво в отговор, пуснах крака на ездача, отдръпнах се от статуята и едва не изкрещях, когато лорд Арнел, нарушавайки всички правила за благоприличие, ме хвана за кръста и ме свали от пиедестала. Не сметнах за нужно да му благодаря за това, а и той не счете за нужно да го коментира.
– Знаете ли, странно е – казах аз, застанала до него и възхитена от паметника – никога не съм чувала, че драконите имат ездачи.
– Нямат – каза Арнел тихо – но са имали.
Погледнах го недоверчиво и трябваше да призная, че е имало, и то явно в далечното минало, защото в сегашната история, дори в предимперския период, не се споменаваше за дракони, които да са яздени. Или самите дракони са се постарали да е така, или дори не знам.
Замислих се за това, което знаех за драконите, после се замислих за имението Арнел и за факта, че драконите бяха превзели Желязната планина и цялото желязо около нея, и в главата ми се появи странна мисъл.
– Ръждиви дракони… – казах аз.
– Никога не са имали крила – каза Арнел.
Останах да стоя, загледана в ездача с все по-разширяващи се очи… На какво се дължи това! Това… това излиза… Но какво изобщо излиза?!
Постоях за миг, като погледнах от паметника към местата за срещи на заговорниците, после погледнах Арнел, а после… после не знаех какво да кажа на това, освен това:
– Убиват момичетата, като поставят телата така, че да очертават отрязаната глава на дракона, и всеки път, когато те убият, вие губите съзнание, нали?
Лорд Арнел бавно извърна глава и ме погледна студено.
– Вие – продължих аз, без ни най-малко да се плаша от погледа му – сте най-силният дракон в града, нали?
Драконът присви очи.
– Знаете ли изобщо, че драконите са податливи на внушения? – Попитах аз, напълно игнорирайки явно предстоящия пристъп на ярост в главата на града.
– Да, мис Вайърти, наясно съм с това – отвърна Арнел ледено.
Би трябвало да го знае, защото професор Стентън непрекъснато обновяваше Менталити в къщата си, маниакално защитавайки се от всяка намеса в съзнанието му.
– Е – въздъхнах аз, сбогувайки се с репутацията си – ще прекарате тази нощ при мен, лорд Арнел.
Обърнах се и се върнах обратно през същия вход, през който бяхме дошли в тази обител на конспирацията. Защото тук определено имаше конспирация. Но не виждах смисъл да търся членове на опозицията, при положение че се нуждаеха не само от едно убийство, но и от един луд дракон, за да завършат пъкления си план.
И ако имаше нещо, което можех да направя, то беше да върна яснотата на някого, за когото конспираторите явно имаха големи планове.