***
Градът на драконите имаше собствено правоприлагащо звено. Въпреки факта, че униформата на местните служители се различаваше от общоприетата в империята, те все още се наричаха полицаи, а на гърдите на всеки от тях, стегнат в закрит черен мундир, имаше отворена уста на дракон, избълваща надписа „Полиция“ заедно с пламъка.
Но тук приключваха всякакви прилики с правозащитните организации.
Първо, трябваше да чакам цели два часа, преди полицията да пристигне по моя сигнал за помощ. Второ, първото нещо, което чух от тях, беше обвинение в убийство. Трето, превозвачът на наетата от мен карета, беше завързан и натоварен в полицейската кола, без да му бъде позволено да каже и дума. С мен се отнесоха по-меко – ръцете ми бяха оковани с белезници, внимателно ме придружиха до каретата и ме откараха до участъка под надзора на двама мрачни следователи-дракони.
Не можеш да объркаш драконите с никого – страховитият змийски поглед мигновено издава тяхната расова принадлежност. Така че мистър старши следователят също беше дракон.
– Мис Вайърти, осъзнавате ли колко неправдоподобно звучи вашата версия? – Попита той мрачно за десети или петнадесети път.
Загубих им бройката.
– Мистър старши следовател Давернети, а вие разбирате ли колко малко логика има във вашата версия? – Попитах с равен глас.
Също не за първи път.
Мъжът с непреклонна драконова осанка и драконово високомерие криво се усмихна:
– Какво пък, хайде да започнем отначало. И така, вие донесохте трупа на нещастницата от пристанището Анакруа, след което го захвърлихте в снега на териториите, принадлежащи на главата на града, а после извикахте полицията.
Въздъхнах тежко, погледнах скептично старшия следовател и попитах:
– Наистина ли си мислите, че мога по някакъв начин да превозя труп, като преминавам митницата на пристанището Анакруа? Между другото, там, в митницата, работят дракони.
– Това расизъм ли е? – Мигновено се оживи следовател Давернети.
– Това е намек, че няма как да пренесеш труп покрай драконите! – Казах аз възмутено.
– Тоест вие се опитвахте – хвана се за поредната „нишка“ старши следователят.
Много се стараех да не изпадна в истерия. Също така безумно много ми се щеше да кажа на старшия следовател, че говори глупости, но съвсем основателно се страхувах, че след това Давернети ще ме обвини в неуважение към закона и след това ще постигне това, което демонстративно искаше – да ме вкара в затвора.
Ситуацията от кошмарен фарс бавно, но сигурно прерасна просто в кошмар.
С уморена въздишка оставих чашата чай, любезно предложена ми от младши следователя, заради което последният получи гневен поглед от началството си и попитах възможно най-директно:
– Мистър старши следовател, какво целите?
Драконът се облегна назад в стола си, гледайки ме напрегнато, а след това, нарушавайки всички гласни и негласни правила, с махване на ръка затвори вратата открехната в съответствие с изискванията на етикета – аз съм неомъжено момиче и не мога да остана насаме с мъж, след което той много спокойно каза:
– Мис Вайърти, имате две възможности. Първата е да подпишете договор за неразгласяване на информация и никога и с никого да не обсъждате случилото се, а втората е да ви обвиня в убийството и ще останете в затвора до края на дните си. Повярвайте ми, това ще бъде изключително кратко време, а след вашата изключително преждевременна смърт цялото ви имущество, включително къщата, ще бъде прехвърлено в хазната на града.
Стори ми се, че подът се разтресе, а цялата стая внезапно се сви до размера на чашата недоизпит чай, която стоеше на ръба на масата. Не очаквах нищо добро от този град, но дори не можех да си представя, че ще трябва да се сблъскам с нещо подобно.
– Искате ли да помиришете освежаващи соли? – Попита старшият следовател с равен, безстрастен тон.
– Не, благодаря ви – отвърнах, като отчаяно се опитвах да запазя спокойствие.
Без дори да се опита да покаже съчувствие, Давернети продължи:
– Да подготвям ли договора за неразгласяване на информация?
– Да… – Въздъхнах едва чуто, гледайки надолу.
Пред очите ми беше умиращото момиче… умиращо, а след това мъртво… Седях до нея два часа, чакайки полицията. Дочаках я.
– Предупреждавам ви – продължи следователят, все така студено – полицейски лекар е записал използването на магическо заклинание от вас върху тялото на починалата.
Тоест, вече съм го уточнил и ако нещо стане, никой няма да се заинтересува що за заклинание е било, веднага ще ме обвинят за смъртта на нещастницата. Ще ме обвинят и ще ме вкарат в затвора.
– В каретата ви имаше следи от кръвта на жертвата, това също е уточнено и документирано – добави Давернети.
Вдигнах глава и го погледнах. Просто го гледах, без да разбирам – как могат да съществуват по принцип такива служители като него? Как живеят те? Как спят? Как изобщо е възможно да са толкова подли?
– Имате ли някакви въпроси към мен? — Издевателски любезно се поинтересува полицаят.
– Не – отвърнах глухо.
– Радвам се да го чуя – отговори Давернети с тон на дракон, който по принцип не е доволен от нищо в този живот.
След което стана и излезе от кабинета, оставяйки ме абсолютно смазана.
Когато се върна, на масата пред мен легна типичен договор за неразпространяване на информация. Но ако полицаят се е надявал, че няма да го прочета, той много грешеше. Под недоволния поглед на старши следователя проучих документа от корица до корица, особено ми направи впечатление клаузата за забраната за напускане територията на града. Беше повече от… странно. Аз и така нямах право да напускам Рейнхол, тоест цялата Желязна планина, а сега ми наложиха и забрана за напускане на града.
– Арестувана ли съм? – Попитах с възможно най-равен тон.
– От известно време – сухо отговори следователят.
Не че бях в положение да поставям някакви условия, но все пак:
– Ще ви бъда много благодарна, ако определите по-конкретно времевата рамка – казах на следователя, връщайки му неподписания документ.
Скритата омраза, ясно прочетена в очите му, се възприемаше съвсем различно спрямо любезно казаното:
– Мис Вайърти, струваше ми се, че сме се разбрали.
– Прекрасно ви разбрах – потвърдих аз с пълна увереност. – Но бих искала нещо конкретно и определено. И също надеждата, че през пролетта и лятото ще имам възможността да сляза в подножието на планината, където, както знаете, е с няколко градуса по-топло и има шанс да видите зелена трева, цъфтящи дървета и всичко останало, което е значително по-различно от вечните снегове тук в Уестърнадан. Може би има смисъл в това споразумение да се включи такава клауза като „напускането е забранено до края на разследването“.
Давернети се ухили така, че да стане кристално ясно кой, ако разследването приключи, ще бъде виновен за това престъпление, но подигравателно се съгласи:
– Както желаете, мис Вайърти.
Четвърт час по-късно ми дадоха договор с включена клауза и аз го подписах с чувството, че подписвам договор с дявола. Усмивката на мистър старшия следовател обаче недвусмислено подсказваше, че това всъщност е така.
Назад към част 2 Напред към част 4