Глава 3
БРЕТ
Живеех в този град през целия си живот и никога не знаех, че в него има толкова малки апартаменти.
Или толкова нечисти и опасни.
Сградата, в която живееше Оливия, беше стара, тухлена сграда, а стаите бяха ремонтирани в едностайни апартаменти. Стаите едва стигаха за едно легло. Като прибавим и мини хладилника и малката масичка за ядене, се чувстваше тясно като дявол.
Входната врата на сградата липсваше, което оставяше всички апартаменти отворени и уязвими за непознати. Използваните презервативи бяха на стълбите, а боклуците бяха разхвърляни по коридорите и стълбището.
Това накара шибаната ми кожа да настръхне.
– Ти живееш тук? – Попитах я, докато тя грабваше един сак и започваше да хвърля част от дрехите си в него.
Тя сви рамене.
– Това беше всичко, което можех да си позволя, когато се преместих тук – каза ми тя. В това имаше история. Не си бягал в малък град и не си се заселил в подобна дупка без някаква причина. – А и тук няма много фирми, които да наемат служители, така че парите са малко. Не успях да се преместя.
Тя дори не звучеше обидена от въпроса ми. Просто звучеше… безразлична към него – сякаш просто се беше примирила, че това ще е съдбата ѝ до края на живота.
Това не ми хареса нито за миг.
– Защо дойде тук? – Попитах я. Тя ме погледна, шокирана от откровеността ми. Щеше да ѝ се наложи да свикне с това, тъй като щеше да е наоколо за известно време. И по дяволите, ако имах нещо общо с това, тя щеше да е наоколо за постоянно – като моята стара дама. Вдигнах рамене пред нея, пъхайки ръце в джобовете си. – Жена, толкова красива като теб, не живее в подобна дупка без някаква история, Оливия. И така, какво се случи?
Тя поклати глава, но не пропуснах да забележа как очите ѝ блеснаха от болка – не пропуснах как преглътна буца, сякаш за да се предпази от избухване в сълзи.
Оставих това да се случи. Знаех кога да натискам и кога да не натискам.
Но се зарекох скоро да я накарам да се отвори пред мен. Исках да е моя; исках да знам всичко, което може да се знае за нея.
Чух как една жена изкрещя нещо, а веднага след това последва мъжки глас. Оливия извърна очи към тавана, а от устните ѝ се отрони въздишка на раздразнение. Моите собствени устни потрепнаха от забавление. Беше толкова шибано гореща, когато се разгневяваше.
– Кълна се в Бога, не могат да издържат трийсет минути, без да се карат – измърмори тя.
– Често ли се случва? – Попитах я.
Тя изпъшка.
– Повече от често. Това е нещо постоянно.
Нормално ли беше да се възбуждаш изключително много от това, че една жена ругае?
Преди да влезе в малката баня, тя хвърли още няколко дрехи в сака си. Честно казано, той едва стигаше за най-необходимото. Имаше много малка душ-кабина – без вана. Тоалетната беше сгушена между душа и мивката, а мивката дори нямаше плот.
Буквално всичко от първа необходимост.
Тя грабна измиващия си препарат за тяло, шампоана, балсама, четката и пастата за зъби и ги хвърли в чантата си. Закопча ципа на чантата.
– Готова съм да тръгвам – каза ми тя.
Взех чантата ѝ от леглото, като нарочно я игнорирах, когато тя отвори уста да протестира.
– Нашият чартър от Хоуп, Тексас, пътува тази вечер, така че отстъпвам апартамента си на едно от момчетата. Ще останем при мен поне през следващите няколко нощи – информирах я, докато се изнасяхме от апартамента.
– Мислех, че ще остана в клуба.
Измърморих с отвращение, докато се движех надолу по стълбите, избягвайки използван презерватив.
– Просто казах, че ще останеш при мен, скъпа.
– Но първоначално не беше казал, че ще се случи това – изпъшка тя зад гърба ми. Излязох навън и се насочих към пикапа си, вдишвайки свеж въздух сега, когато бяхме излезли от това сметище. – По дяволите, Брет, обръщай се, по дяволите, и ми говори като нормално човешко същество! – Изкрещя тя.
Тази жена щеше да бъде моята смърт. Този неин темперамент караше кръвта да нахлува в члена ми всеки път, когато се дразнеше.
Хвърлих чантата ѝ на задната седалка на пикапа, преди да се обърна към нея.
– Десет членове от чартъра на „Хоуп“, Тексас, пътуват тази вечер – казах ѝ аз. – За теб няма да има свободни стаи. Трябва да останетеш при мен. Какво толкова сложно има в това? – Попитах я.
– Защото не са ме питали! – Изкрещя ми тя.
Знаех, че се чувства така, сякаш губи контрол над живота си, особено след деня, който току-що беше преживяла, но търпението ми се изчерпваше.
Изръмжах, започвайки да се дразня.
– Искаш ли да останеш тук? – Изригнах, като хвърлих ръка в посока на жилищната ѝ сграда. – Тук нямаш никаква проклета защита, Оливия, а е буквално въпрос на часове този шибаняк да може да плати гаранция. Така че, кажи ми какво ще бъде то, Оливия. Можем да останем тук или да дойдеш с мен в къщата ми, където навсякъде имам поставени охранителни камери, да не говорим, че съм оградил целия си двор и трябва да имаш дистанционно, за да влезеш през портата ми. Твоят шибан избор, но така или иначе аз съм там, където си ти. – Погледнах сградата с отвращение. – И наистина бих предпочел да не оставам тук.
– Ти си непоносим шибаняк – изсумтя тя. В очите ѝ пламнаха сълзи. Въздъхнах и бързо се придвижих към нея, като я обгърнах с ръце. – Съжалявам – измърмори тя, докато сама обвиваше ръцете си около мен, а ръцете ѝ удряха с юмруци задната част на гърба ми. – Денят беше наистина дълъг, аз съм уплашена и уморена, а всичко се променя и се случва твърде бързо, за да мога да го догледам – дори да започна да се опитвам да осмисля всичко.
Нежно разтрих гърба ѝ и поставих целувка на слепоочието ѝ.
– Всичко е наред, скъпа – успокоих я аз. – Знам. Опитвам се да направя това възможно най-лесно за теб. Ако дойдеш при мен, ще бъдеш в безопасност и защитена. Ще бъда с теб през цялото време – обещах аз. – И имам видеоигри, книги и филми, а и знам как да приготвя адски добра пържола. – Тя се засмя тихо и подсмръкна. Притиснах целувка към слепоочието ѝ. – Просто поеми дълбоко въздух. Остави ме да се справя с всичко. Просто се престори, че отиваш на почивка – казах ѝ аз. – Всичко ще бъде наред.
Тя ме погледна с тези красиви, сиви очи. Протегнах ръка и нежно прокарах палеца си под дясното ѝ око, изтривайки част от сълзите ѝ.
– Обещаваш ли? – Попита ме тя, а гласът ѝ издаваше колко уязвима и уплашена се чувства в този момент.
Устните ми леко се наклониха в ъглите.
– Обещавам – заклех се. – Нищо няма да ти се случи.
– Добре – прошепна тя. Пое си дълбоко дъх. – Хайде да отидем при теб.
Хванах я за ръката, докато тя се опитваше да ме заобиколи. Тези сиви очи се втренчиха в моите, засмуквайки ме в дълбините си – засмуквайки ме по-дълбоко в нея.
– Усмихни се – казах ѝ.
Бузите ѝ се обагриха в руменина, а устните ѝ се усмихнаха плахо. Усмихнах се.
– Продължавай да се усмихваш, скъпа. Твърде красива си, за да се мръщиш.
С това пуснах ръката ѝ и отворих вратата откъм страната на пътника. Направих дълбок поклон.
– Колесницата ви очаква, милейди.
От нея се чу смях.
– Ти си глупак, Брет.
Усмихнах ѝ се, докато затварях вратата.
– Това те накара да се засмееш. Това е всичко, за което ми пука. – Признах аз. Хубавата руменина отново потъмни бузите ѝ.
Майната му.
Бях нагазил дълбоко.
Назад към част 2 Напред към част 4
