***
Отново бяхме под напора на възглавници. Аз имах най-голям късмет от всички, тъй като по мнението на драконицата бях много „слаба в здравословно отношение“, затова имах седем възглавници. Осмата беше под краката ми, явно за да им даде сила и издръжливост, и нямаше значение, че бях в седнало положение.
– Лейди Енсан, лейди Енсан – замислено каза лейди Есалин, очевидно съживявайки във въображението си образа на убитата, но, както се оказа, все още съвсем жива девойка – знаете ли, много странна личност.
Защо тя да не бъде странна – тази сутрин се оказа, че дамата вече е присъствала на неделната служба с лорд Арнел, което опроверга всичките ми чувства на убеденост, че е мъртва! Очарователно, просто очарователно!
Но се сдържах, защото цялото ми внимание беше насочено към мисис Макстън, чието лице имаше незабравимо изражение. Достатъчно е да кажа, че мисис Макстън беше успяла да разлее чай върху яката на роклята си, а от всички хора именно моята икономка се отнасяше с най-голямо благоговение към ритуала на пиене на чай.
– Ще бъда откровена – лейди Есалин се придвижи напред, а очите и блестяха – лорд Арнел вероятно е бил малко… Ох, ама ти си момиче, на кого разказвам… – Тя отново се облегна назад, явно съжалявайки, че съм момиче. Но в следващия миг очите и се спряха на мисис Макстън, а тя погледна към моята икономка и прошепна с радостно вълнение: – Вие знаете колко темпераментни са драконите, нали?
Да, темпераментът беше извън скалата, а половият акт предизвика отворена рана от гърлото до дъното на стомаха! Но аз се престорих, че не знам за какво става дума, а мисис Макстън се престори, че няма никаква представа за некрофилия или нещо друго.
– Вероятно бедничката просто е полегнала след… ами, знаете.
Да, ние разбрахме. Тя беше полегнала. В моргата!
– И най-важното – продължи лейди Есалин – беше походката и. Знаете ли, изобщо не се забелязваше, че дамата… ммм… да речем, че е трябвало да изтърпи трудностите на първата си брачна нощ. Тя ходеше като момиче!
– Така ли? – Мисис Макстън беше искрено изненадана. – Дори не се е прегърбила? Съжалявам, не успях да намеря подходящата дума.
Покрих се с чая си, само за да не издам чувствата си към цялото нещо.
– А, не се извинявайте, често ми се налага да общувам с простолюдието – каза лейди Есалин с махване на ръка.
Да, ние бяхме най-очарователно обидени, и то с най-благосклонното изражение на лицето и.
– Между другото, страхувам се, че трябва да тръгвате – побърза да каже лейди Есалин – тази вечер съм поканена на чай в имението Арнел и… вие разбирате.
Разбира се, че разбираме. Всички прекрасно разбирахме, че в единайсет часа сутринта е време да започнем да се приготвяме за вечерното чаено парти и нямаше и секунда за губене.
– Да, да, определено и ние трябва да тръгваме – казах аз, като оставих чая и се опитах да стана.
С толкова много възглавници това беше доста голямо предизвикателство, но се справих успешно.
***
След като излязохме от дома на лейди Есалин, с мисис Макстън отидохме на единственото място, което можеше да хвърли някаква светлина върху ситуацията – магазина за шапки. Още щом влязохме в незабележимата сграда между шивачницата и магазина за ръкавици, се оказахме оглушени от десетки и стотици шепоти на мис и мисис, които разглеждаха шапки:
– Самият император…
– Такава сватба…
– Добре, че бедното момиче се е възстановило…
– Но не мисля, че лорд Арнел е щастлив от това, нали знаете – в града пристигна старата му любовница…
И тогава всички забелязаха мисис Макстън и мен. Последната наистина се радваше на напредналата си възраст, която я освобождаваше от всички обвинения, че е любовница на лорд, но аз… имах проблеми.
За миг ми се стори, че всички ме гледат, дори сухите цветя и изкуствените птици по шапките, но след миг дамите си спомниха правилата на приличието и тонът на дискусията спадна с няколко степени.
– У някои от тях няма абсолютно никакво възпитание – каза една дама, избрала шапка с воал, на своя приятелка.
Огледах присъстващите с известно съмнение и попитах мисис Макстън с тих глас:
– И откога ме подозират, че съм свързана с лорд Арнел?
– Трудно е да се каже – отвърна мисис Макстън, безсрамно и доста силно – но като се имат предвид проблемите на жителите от Града на драконите с логиката, се опасявам, че не само вие, но и мистър Уолън скоро ще бъдете заподозрени в ужасни неща. Припомнете ми, мис Вайърти, той беше първият човек, който се срещна с управителя на града, нали?
– О, бедният мистър Уолън – казах аз.
И в пълно мълчание отидохме да си изберем шапка, от която нито мисис Макстън, нито аз имахме нужда.
Но я намерихме. Една тъмносиня, със светлосин воал, който да подхожда на очите ми, а после отидохме до гишето за продавачи, горди да купим една никому ненужна шапка.
– Извинете – нервно каза собственичката на магазина за шапки, докато опаковаше стоката в кашон – но преди петнайсет години не бяхте ли вие причината за скандала, който не допусна лорд Арнел в столицата?
Послушно написах чека, приех кутията, погледнах собственичката на магазина, която ме изгледа смутено, и обясних ледено:
– Преди петнайсет години съм била на девет години, мисис Лагърти. На девет години. Носех къса рокля и бях ученичка в манастирско училище в енория в Ермшир, на стотици километри от столицата. Но ако трябва да бъда откровена, размерът, полетът и изобщо широтата на въображението ви ме впечатлиха, да!
И ние с мисис Макстън гордо напуснахме магазина за шапки, след като бяхме разбрали не толкова много, но не и толкова малко.
***
– И така, те са намерили заместничка на убитата лейди Енсан и все още отчаяно крият смъртта и от обществеността – казах аз, като се качих в каретата.
– На всичкото отгоре направиха всичко възможно, за да ви отстранят от социалния живот, вероятно за да не издадете по никакъв начин тайната… на цялата измама! – Мисис Макстън, въпреки че се опитваше да се сдържи, не беше в най-добро настроение, а просто – бясна.
Но, уви, аз бях принудена да стигна до същите изводи като нея.
Купихме си вестници от едно улично момче и разбрахме, че Уестърнадан наистина е в очакване на невероятно събитие – самият император Вилхелм Дайрел ще посети града. Причината за посещението остана някъде между редовете, защото в момента не се говореше за никакъв брак между лорд Арнел и лейди Енсан, освен че срамежливо се споменаваше, че двойката, пренебрегвайки традицията, е започнала да живее заедно преди брака, но драконите винаги са се отличавали с някаква свободомислие и така нататък…
Изведнъж си дадох сметка, че от няколко секунди се бях загледала във вестника, без да обръщам внимание на призива на мисис Макстън… Не разбрах веднага, че причината за странната ми реакция беше картината, която се появи в съзнанието ми на полуголия дракон, който се плъзгаше по скалата, правейки крачка към мен… Е, за пореден път бях сигурна, че съм постъпила правилно! Защото едно е да четеш за приключенията на мъж, когото не познаваш, а друго е да си представиш как това съвършено тяло прегръща… бъдещата съпруга, която е оживяла по незнаен начин.
Но какво ме интересува кой и как го прегръща? Нека го прегръща колкото си иска!
– Мис Вайърти, изглеждате много ядосана – предпазливо каза мисис Макстън.
– Просто някак… съм замаяна от всичко, което се случва – реших аз. – Надявам се, че нямате нищо против да се приберем вкъщи?
– С удоволствие – каза мисис Макстън, която също като мен беше уморена от погледите отвсякъде.
И какво беше учудването ми, когато един от погледите се спусна по гърба ми, сякаш невидима ръка топло погали раменете и талията ми, застигайки ги със същата топлина на докосване. Погледнах рязко назад – лорд Арнел стоеше на прага на кметството и дори не се опитваше да се престори, че нито за секунда не е гледал към мен.
Той гледаше.
Стриктно и неотменно, без да обръща ни най-малко внимание на светлокосата дама, която висеше на ръката му, явно недоволна от неразбираемото за нея колебание.
В същия миг се обърнах, по-рязко, отколкото трябваше, и се втурнах към каретата, принуждавайки мисис Макстън да ускори крачка. Вече в каретата, зад завесата, погледнах отново лорд Арнел – той все още стоеше там и ме гледаше. Сякаш ме виждаше дори през стените на каретата.
Назад към част 38 Напред към част 40