***
Мистър архиварят ме чакаше в салона, безмилостно мачкаше шапката си, която беше взела връх в тази дъждовна вечер, и ме посрещна с възпален поглед на безкрайно виновни очи.
Щом влязох, той се изправи, после се срина изтощено на дивана и обяви хрипливо:
– Мис Вайърти, отровен съм.
– Илиумена! – Казах аз, включвайки осветлението в хола и осъзнавайки, че не вината или някоя друга негативна емоция е отровила мистър Толок. Той наистина е бил отровен. И сега гледах човек на ръба на живота и смъртта, и още по-лошо, едва ли можех да разбера какви вътрешни ресурси го поддържат жив и способен да говори.
Но той беше в състояние, нещо повече, той искаше да говори.
– Простете, ще започна без предисловие – започна той, като се закашля, а кръвта попадна върху носната му кърпичка, докато я махаше от устните си – това е драконица. Не знам дали е чистокръвна, или не, не си е сваляла шапката, тя не е вие, защо да проявява любезност към тези от по-ниско положение…
Мистър Толок отново се закашля и този път кръвта се стичаше по пръстите му. Той ги избърса нервно и продължи, като не гледаше към мен, а някъде пред себе си:
– Мислех, че им помагам – поклати тъжно глава – мислех, че им давам шанс за нов живот, разбирате ли, в Уестърнадан е сложно, много е сложно, мис Вайърти, мислех, че на тези деца се дава нов живот… Не знаех! Дори не можех да си помисля…
Той се закашля и аз спрях с жест мистър Онър, който се готвеше да донесе чая. Готвачът кимна и застана на две крачки от вратата, а очите му се питаха дали да се обадят на лекаря, или на полицията. Имах сериозни основания да се опасявам, че първото няма да помогне; второто… второто, опасявам се, щеше да се наложи да бъде повикано.
– Има много дракони – продължи с прекъсващ глас мистър Толок – много повече, отколкото можете да си представите, мис Вайърти! От години записваме чистокръвни като полукръвни, полукръвни като обикновени. Ужасяващ брой години. Искахме да им дадем шанс да живеят без правителствен надзор, без ограничения, без… Ние сгрешихме.
И нов пристъп на кашлица, по време на който архиваря сякаш се опитваше да се отърве от половината си бели дробове.
– Мистър Толок, какво е направила тя? – Попитах аз, осъзнавайки, че времето изтича.
А архиваря ме погледна с болезнени, сълзящи очи и изхриптя:
– Мисис Томпсън – това беше нейно дело. И двете сватовнички, при които ви изпратих, мис Вайърти, и…
– Темпус! – Казах, прекъсвайки изповедта.
И едва мистър Толок замръзна, наредих на икономката:
– Извикайте полиция и лекар.
***
Четвърт час по-късно полицията отново беше в дома ми. Най-неприятно беше да видя как кучетата, които бях купила, за да пазят къщата ми, се залепиха за полицаите и ги поздравиха, сякаш бяха мои роднини. Аз не се чувствах по същия начин и реагирах доста враждебно на главния следовател Давернети. Впрочем, той на мен също.
– Аз бих казал, че с вашето появяване, мис Вайърти, този град отиде по дяволите! – Лорд Давернети издиша раздразнено.
– Но вие няма да го направите, защото знаете, че това се случва тук отдавна и го знаете добре – казах язвително аз.
Лорд главния следовател се усмихна, отпи глътка от чая, който мисис Макстън му подаде, и попита невъзмутимо:
– Как е здравето ви, мис Вайърти?
– Как е благосъстоянието ви, лорд Давернети? – Отговорих в неговия тон.
Полицаят изхъмка, после погледна към подчинените си и всички, които от няколко секунди изследваха с памучни тампони всяко кътче на дневната ми, започнаха да си тръгват набързо, оставяйки ни насаме със старшия следовател. След това вратата се затръшна в лицето на мисис Макстън, която се опита да се намеси. Ако ми беше останала някаква репутация, опасявам се, че в този момент тя щеше да бъде съсипана завинаги, но…
– Искахте ли нещо, лорд Давернети? – Попитах сладкодумно.
– Да – драконът постави чашата с чай настрана върху чинийката, седна, скръсти ръце на гърдите си и изведнъж попита откровено: – Аз искам да зная, доколко лорд Арнел е безопасен за обществото в момента?
О, ние бяхме стъпили на тънка линия, покрита с още по-тънък слой лед. И все пак бях откровена:
– Абсолютно безопасен.
Давернети повдигна вежда, взирайки се в мен втренчено и студено. Усмихнах се в отговор спокойно, отпивайки още една глътка чай.
– Давате ли си сметка, че сега дори имате мотив за убийството на лейди Енсан – попита драконът.
– Мм-хм – отвърнах с разбиране – тоест това е нещо като измамена любовница, която се нахвърля върху нещастната годеница на своя обект на похот?
– Нещо такова – усмихна се Давернети.
– Фактът, че с лорд Арнел никога не се бяхме срещали преди пристигането ми в Града на драконите, не те смущава, нали? – Попитах, за всеки случай.
Старши следователят отговори с широка, нахална усмивка и заяви:
– Винаги имам няколко корумпирани свидетели, които искат да кажат обратното.
– Не се и съмнявам – усмихнах се аз, като усилено се опитвах да устоя на желанието да хвърля чая си в наглото лице на дракона.
– Предполагам, че няма да използвате заклинанието, с което наградихте Арнел, върху мен? – Продължи да се подиграва Давернети.
– О, не, разбира се, че не – усмивката ми отново беше почти сладка – няма да ми се наложи да правя това с вас. Лорд Арнел, за разлика от вас, е невероятно силен, а с вас е много по-лесно да се справя, уважаеми старши следователю.
Тъмните очи на Давернети се присвиха бавно, като всъщност не скриваха яростта, която го беше обхванала.
– Ще изпратя охрана пред дома ви – каза полицаят след миг мълчание.
Кимнах, исках да попитам какво не е наред с мистър Толок, но не можах. Моите знания бяха достатъчни, за да знам, че той едва ли може да бъде спасен. И цялото ми показно спокойствие… Боже, кого ли заблуждавам?! Чувствах се толкова съкрушена от смъртта на мистър Толок, че никакъв опит, колкото и справедлив да беше, да нараня полицая, не можеше да ме отклони от тази ужасна мисъл, тази и други не по-малко страшни.
– Търсим я, мис Вайърти – каза лорд Давернети, внезапно състрадателен.
Погледнах го с разкъсан от емоции поглед и казах:
– Ако предположенията ми са верни, това е същото момиче, което се опита да проникне в трезора на семейство Арнел и каза „Гехеннам“ в къщата на мисис Томпсън. И честно казано, опасявам се, че едва ли ще ви помогне фактът на нейното откриване, лорд Давернети. Вашият извършител е много могъщ Ръждив дракон, обсебен от добре обосновано отмъщение. При това, който и да е извършил убийствата на момичетата в Уестърнадан, е човек, а също и Руфъсдрако. Нивото му на власт ми е трудно да предположа, но от това, което вече знам, там властта доста успешно се замества от знанието. На всичкото отгоре сред жителите на града има заговор, а заговорниците използват магията на Ръждивите дракони, която им позволява да крият предмети от погледа на обикновените дракони като вас. И както казах, единственият силен дракон, който според мен ще може да се изправи както срещу нашия „престъпник“, така и срещу ръководителя на конспирацията, е лорд Арнел. Лорд Арнел, а не вие и цялото ви полицейско управление. Защото вие, при цялото ми уважение, години наред не изпълнявате преките си задължения по разкриване на престъпления, а се опитвате да прикриете случващото се, като прехвърляте отговорността върху невинни жертви като мен.
Давернети се изправи мълчаливо.
Обърна се и си тръгна, без да ми каже нито дума за довиждане.
Е, най-болезнените удари винаги са тези, нанесени от истината.
Отпих бавно още една глътка чай, като погледнах тъжно към дивана, на който допреди малко седеше мистър Толок. Добронамерен… несъмнено ми беше безумно жал за него, но в същото време… как може човек да съжалява дракон, който разбива живота на деца по заповед на хора с доста извратени „добри намерения“? Просто го разбива. А възмездието рано или късно идва при всички.
Мисис Макстън ме погледна, когато чаят ми беше почти изстинал, спря и съобщи много странното нещо:
– Пристигна втора прислужница.
Докато замръзвах с чашата чай все още до устните си, погледнах напрегнато към мисис Макстън.
– Донесе препоръчано писмо – продължи икономката. – Продължаваме ли да държим плика на прага?
– Бог да пази благоразумието ви! – Възкликнах, като се изправих.
Никой не беше наемал втора прислужница и мисис Макстън беше единствената, която знаеше това, така че всички бяха взели необходимите предпазни мерки.
Но, както се оказа, напразно.
Писмото, оставено на прага и отворено от моята магия, гласеше само:
„Знам какво си направила за сестра ми. Благодарна съм ти, наистина съм ти благодарна. Отиди си, този град много скоро ще се удави в кръв.“
И посланието, едва прочетено, благополучно изгоря, без да оставя следи.
– И какво имаше там? – Попитаха управителя и икономката зад мен.
– Благодарности за сестрата и съвет да се махна оттук колкото се може по-скоро – казах аз и затръшнах вратата.
Останах до нея, чудейки се дали момичето, което беше оставило следи в имението Арнел, беше мъртвата лейди Енсан. А нападението над мисис Томпсън беше извършено от втората от сестрите?!
– Мисис Макстън, няма ли повече приятелски партита в имението Арнел? – Попитах аз.
– Трябва да попитате лейди Есалин – каза разумно мисис Макстън.
– Надявам се, че ние с вас ще можем да издържим още едно чаено парти с много възглавници.
Икономката въздъхна и скръбно се съгласи:
– Страхувам се, че няма къде да отидем, мис Вайърти, защото ако имаш следа, която трябва да следваш, няма да се откажеш, докато не стигнеш до дъното и.
И ме погледнаха укоризнено.
А аз се усмихнах лъчезарно в отговор.
Назад към част 37 Напред към част 39