***
Топла вана, горещ чай и легло, постлано с бели избродирани чаршафи, във всяко цветче на които се чувстваше любовта на мисис Макстън… Лежах, докосвайки с пръсти рисунъка и ми беше ясно, че има за какво да благодаря на професора, но заедно с това и… не зная. Можех да се оправдая, че за нищо не съжалявам и донякъде беше истина, но донякъде и не беше…
Беше ми сложно и много точно знаех – по-нататък всичко щеше да се усложнява още повече, така че, уви, няма за какво да се радвам. Абсолютно за нищо.
От тъжните мисли ме отвлече шум, който се чу отдолу в къщата. Прозвуча нечий глас, тих, но властен и пронизващ до костите, после, на по-висок тон, отговори мистър Уолън:
– Мис Вайърти благоволи да си почива и аз не…
– Къде е спалнята? – Втурналият се в моя дом мъж грубо прекъсна управителя.
Седнах в леглото и се заслушах потресена.
– Мис Вайърти е неомъжено момиче! А вие не сте свещеник, нито пък лекар, ако позволите да отбележа! – На практика изкрещя управителя.
– Не – мъжът продължаваше да говори все така тихо, но въпреки това чувах всяка негова дума – но вие или ще се махнете от пътя ми, или аз тук ще ви успокоя и излекувам едновременно.
И аз се изтърколих от леглото. Грабнах припряно халата си, наметнах го върху себе си и докато завързвах колана, изтичах в коридора, където, едва надвесила се над перилата, за да видя хола, вниманието ми привлече… дракон.
Мъжът в черно, който беше се втурнал неканен в дома ми, сякаш усетил присъствието ми, вдигна глава и в мен се впиха немигащите вертикални зеници на истински драконови очи. Какво пък, нахалният посетител даже не беше мерзавец – долу в моето антре стоеше чистокръвен дракон.
– Мис Вайърти? – Студено се осведоми той.
– На какво дължа посещението ви? – Също толкова недружелюбно се поинтересувах и аз.
Посетителят се озъби накриво и изрече злобно:
– Ще махнете ли слугата си от пътя ми или аз да се оправям с този незначителен проблем?
Нямах ни най-малко съмнение, че той ще може да се разправи с всеки един с когото поиска. Чистокръвните дракони са на практика неизучен вид. На практика… но аз бях ученичка на чистокръвен дракон и много добре знаех за силата на тези същества. Изгорени за миг до основите къщи на неудобните им се намираха едва ли не във всеки град, така че… Но също така ми бе известно и друго: убийствата бяха под забрана в Града на Драконите. А сега аз бях една от тях.
– Мистър… – опитах да започна аз.
– Лорд – студено ме осведоми той.
Това вече беше проблем.
Постоях, нервно хапейки устни, докато правех трескав избор между оцеляването и опазването на правилата и нормите на благоприличие.
Разбира се, изборът беше в полза на оцеляването.
– Мистър Уолън, наредете да поднесат чай в гостната – помолих аз.
И принудително пренебрегвайки извънредно неприличния си вид – даже и косите ми не бяха събрани – с царствена походка се отправих по стълбището надолу, като се стараех да не обръщам внимание на факта, че съм боса.
Така, съвсем боса, разрошена и само по халат върху тънката си нощница, слязох в хола, усещайки с босите си стъпала снега, който беше внесъл с необичайното си посещение съвсем неприятния за мен тип и по правото си на домакиня първа влязох в гостната и след което, приближила се до незапалената все още в тази ранна утрин камина, посочих дивана на „госта“ си.
Постарах се да сдържа вика си, когато в камината лумна огън, игнорирайки факта, че там нямаше дърва. Вратата се затръшна след едва влезлия дракон, като едва не удари по носа мисис Макстън, която бързаше да ми дойде на помощ с поднос, натоварен с чай и хлебчета, и аз вече не сдържах възмущението си:
– Вие… Как смеете?!
Това беше върхът на неприличието – да вземе и демонстративно да остане насаме с неомъжено момиче! На всичкото отгоре, съдейки по начина, по който се разтресе вратата, абсолютно лишеният от възпитание лорд, беше я и залостил.
– Това е неприлично – мрачно казах на запътилия се към мен мъж.
– Майната му на цялото благоприличие по отношение на любовницата на стария Стентън – просъска лордът.
И в следващия миг бях сграбчена.
Изключително болезнено, за кръста, след което драконът рязко ме притисна към себе си, лишавайки ме от възможността за съпротивление, като в същото време студените пръсти на другата ръка на лорда докоснаха слепоочието ми.
Ако не бях маг, нямаше и да разбера какво прави той сега. Но аз разбрах и то отчетливо. И преди да пламне магията в жестоките очи на дракона, аз го информирах:
– Договорът за неразгласяване включва в себе си налагането на магически печат за определени спомени!
Черните очи яростно се присвиха.
Следващ въпрос беше леденото:
– Старши следовател Давернети ли слага печата?
И без да дочака отговора ми, драконът се усмихна, като по този начин демонстрира, колко въобще го интересуват каквито и да е печати и особено този на Давернети.
В следващия миг цялото ми тяло бе пронизано от болка.
Адска, непоносима и убийствена болка, от която щях да рухна като подкосена, ако драконът не продължаваше да ме държи толкова здраво, че не можех и да въздъхна.
Избухване.
Избухна ослепително-черна светлина и аз внезапно разбрах, че ние с него стоим там, на продухваната от вятъра площадка, на няколко крачки от прекрасната умираща девойка в бяло… и мен, коленичила до нея. Чувах всичко – воят на вятъра, думите на умиращата и произнесеното от мен заклинание. Чувах как после аз плачех, като изпращах сигнал след сигнал за помощ и осъзнах с това, че вече с нищо не мога да помогна на тази нещастница… В кратките, преизпълнени с болка мигове наново преживях целия този ужас… Този и следващия, който ме очакваше в полицейския участък…
– Алтанар!
Заклинанието, употребено от дракона, беше значително по-действено и в пъти по-силно от моето – болката ме отпусна веднага, а драконът – доста по-бавно. Той ме държа няколко минути, докато се опитвах да започна да дишам, просто да дишам, после ме вдигна на ръце, понесе ме и не особено внимателно ме сложи да легна на дивана. Продължавах да се опитвам да уловя въздуха с уста, като риба, изхвърлена на брега.
– Не знаех, че сте маг – без да се безпокои особено по този повод, произнесе безразлично драконът.
– Дано умреш, негоднико! – Простенах аз, в този момент просто плюх на това, че той е чистокръвен, и на всички последствия от моята невъздържаност.
Нямаше повече болка, да, но аз съм маг – след подобно ментално нахлуване поне една година всяка една магия ще е равностойна на пристъпа на жестока мигрена и така на няколко седмици след най-незначителното призоваване на силите.
Драконът се втренчи в мен и каза:
– Мога да ви накарам да съжалявате за всяка една произнесена дума.
– О – седнах и придърпах халата си – вие вече ме принудихте много да съжалявам за срещата ни, какво повече?!
Без да каже нито дума, драконът ме премери с пълен с презрение поглед, обърна се и напусна дома, който вече със сигурност няма да е гостоприемен за него.
Когато в гостната нахлуха управителят и мисис Макстън, аз седях стиснала слепоочията си и тихо стенех от болка – грохотът от захлопналата се врата след посетителя ми дойде в повече.
– Мис Вайърти… – мистър Уолън само ме погледна и заповяда: – Лед, донесете лед! Незабавно!
Така че, уви, до срещата ни с довереника и адвоката на професора аз лежах в стаята си, сменяйки една след друга превръзките с лед и започвах отчаяно да ненавиждам по принцип всички дракони. Особено двама – старшият следовател Давернети и онзи, условно наречен „лорд“.
Назад към част 4 Напред към част 6