***
Довереникът и адвокатът пристигнаха на обяд, както се бяхме уговорили. Посещението беше делово, затова приех господата в кабинета на професора, честно казано, не успях да се насиля да седна зад неговото бюро, затова се разположих на дивана, а мистър Айвнър и мистър Адога заеха креслата срещу мен.
С мистър Айвнър, адвокатът на професор Стентън, се познавах вече шест години, затова по принцип не ми беше известна целта на днешната му визита. Имах чувството, че всичко, което е нужно, той вече ми го е казал.
– Мис Вайърти – започна мъжът, който беше на години, които не клоняха към старостта, но и не го поставяха в категорията „хора на средна възраст“ – ние се срещнахме с вас преди шест години.
– Спомням си, мистър Айвнър – вежливо откликнах аз.
Едрият адвокат поправи кръглите си очила, поглади доволно пищните си мустаци, изхъмка, сякаш събираше сили и продължи, като хвърли бегъл поглед на своя, на практика, колега:
– Преди шест години – произнесе мистър Айвнър – между вас и професор Стентън беше сключен определен договор.
Да, „определен“ е много точен термин по отношение на сключеното между нас споразумение.
– Според този договор – адвокатът извади познатият ми и до последната буква документ – вие сте поели задължението да завършите някои изследвания в замяна на къщата на професор Стентън, разположена в Уестърнадан, условно наречен Градът на Драконите.
Кимнах, потвърждавайки.
Адвокатът ме погледна внимателно и след като хвърли бегъл поглед на колегата си, мистър Адога отвори донесената от него папка и продължи, сякаш той беше изговорил току-що казаното от адвоката:
– Сключвайки дадения договор, вие не сте била посветена в някои особености от живота на жителите на града, нали така?
Внезапно си помислих, че сега щеше много добре да ми дойде чаша чай. С върбинка, омекотена…
– Да – глухо потвърдих аз.
Не добавих, че професорът вероятно е премълчал за това преднамерено. Можех да го разбера – умиращ дракон, като всички тях, ревностно предани на своето дело, мечтаещ да завърши изследването си и разбиращ, че вече няма да успее. Драконите го усещат това приближаване на смъртта им. И аз – наивната, свято вярваща на своя професор, перспективната студентка… Ако беше казал цялата истина тогава, кой знае дали щях да сложа подписа си под този договор?
– Доколкото ми е известно – продължи довереникът – първоначално ви е била предложена сума, покриваща всяка изгубена за изледването година, но вие сте се отказали от парите, като сте избрали къщата, нали така?
Думите „наивна идеалистка“ увиснаха във въздуха, но за щастие нито адвокатът, нито довереникът ги произнесоха. Бях им благодарна за това, наистина. Особено в светлината на това, че беше глупаво да съжалявам за направения избор, нали го бях направила вече.
– Мис Вайърти – извика ме довереникът.
– Да, точно така – потвърдих аз.
Цялата работа е в това, че в момента на сключване на договора с лорд Стентън аз вече добре познавах прислугата на професора. И за тяхната съдба, за разлика от моята собствена, ми беше известно, че в случай, че загубят работодателя си, те ставаха заложници на Града на Драконите. Без право на излизане, без гарантирана месторабота, без каквито и да е средства за съществуване, освен това, което е на гърба им. И понеже знаех, че след смъртта на професор Стентън те са длъжни да се върнат тук, в града, който вместо да им бъде дом, ще им стане затвор, можех ли да постъпя другояче?
Именно за това поисках от професора не пари, а тази къща, наивно вярвайки, че тя ще принадлежи на мен, на мисис Макстън, управителя Уолън, камерирката, коняра и готвача – всички те ще останат свободни или поне най-малкото, ще имат дом…
Професорът тогава мълчаливо изслуша моята накъсана реч и… се съгласи, без да ме просвети в такъв важен момент, че като стана собственик на къща в Града на Драконите, аз автоматично се превръщам в заложник на своето притежание. Извън Града на Драконите могат да живеят само ония негови жители, които са дракони, или тяхната прислуга до времето, докато е жив техния дракон-работодател… А това аз не го знаех.
Нищо от това не знаех. Лишена от семейството, което ми обърна гръб, едва се бях откопчила от това да се омъжа, преселила се в дома на професора, въпреки всички правила на благоприличието и норми на морала, аз упорито работех, мечтаейки да завърша неговото изследване и да даря свободата на ония, които бяха толкова добри към мене през всичките тези години…
Шест години…
Научният труд бе публикуван в деня на смъртта на професора. Аз лично взех от печатницата първата от напечатаните книги, изтичах в къщи и развълнувано я връчих на своя наставник и професор, все още миришеща на мастило. Той не сдържа сълзите си, щом видя, че монографията е подписана не с моето име, а с неговото. Лорд Стентън умря щастлив и при сбогуването ни кой знае защо ми каза „прости ми“, вместо „благодаря ти“.
Защо се случи така, ми стана ясно едва цяло денонощие по-късно след неговото погребение, когато получих известие за незабавното ми преселване в Уестърнадан и заповед да остана там до края на дните си под страх от смъртно наказание.
Смисълът на това известие достигна до мен далеч не с първото прочитане.
– Доколкото ми е известно – продължи довереникът – в съставения от вас договор е упоменато само правото ви на притежание над тази къща, нали така?
Кимнах мълчаливо. Не, аз имах някакви пари, при задължителната икономия те щяха да стигнат за няколко години, но най-вероятно ще ми се наложи да си търся работа в близкото бъдеще. Бях си набелязала място за библиотекар и секретар, така че от тази страна много или малко, но бях уредена, а що се отнася до прислугата на професора, те получиха пожизнена осигуровка. Пожизненото в плануването на моя живот, ако приключи моя живот, ще приключи и тяхната осигуровка.
– Хубаво – мистър Адога кимна удовлетворено. – В такъв случай се страхувам, че думите ми ще ви се сторят малко неочаквани, мис Вайърти, обаче в деня на сключването на договора ви, професор Стентън освен подписването на приготвения от адвокатите договор за предаването на вас правата върху този дом след завършването на вашия научен труд, също така се разпореди и да ви бъде предадено цялото му движимо и недвижимо имущество.
За един миг дишането ми спря, гледайки потресена довереника.
– Вие сте единствена наследница на лорд Стентън – решил, че не съм разбрала казаното по-горе, по най-краткия начин се изрази адвокатът.
Ако беше се срутила лавина върху мен, вероятно щях да изглеждам по-малко потресена.
– Преди шест години – продължи довереникът мистър Адога – в полунощ, лорд Стентън ме извика и ми заповяда да приготвя завещание, според което, независимо от завършването на вашите изследвания, всички права за наследство да се прехвърлят на вас. Откровено си признавам, това не беше проста задача, като се има предвид, че лорд Стентън имаше и има преки наследници в лицето на брат, две сестри и четири племенника, но ние се справихме.
– Освен това – вклини се адвокатът мистър Айвнър – в съответствие с даденото завещание, правата за наследяване ще преминат също и върху вашите деца, ако се появят такива на бял свят.
Няма да се появят…
Щом станат известни условията на завещанието, ще ме убият. При това ще е кристално ясно кой ще го направи – братът и двете сестри на професор Стентън, да не казвам за племенниците му.
– Условията на завещанието… – прошепнах аз.
– В настоящия момент не са огласени – побърза да ме успокои довереникът Адога.
Не успях да сдържа въздишката си на пълно облекчение. Закрих лицето си с длани, останах седнала няколко мига, взех се в ръце, отпуснах собствените си ръце и попитах, стараейки се да направя всичко възможно гласът ми да не трепери:
– И колко време… ми остава?
– В съответствие с традициите на Града на Драконите траурът продължава малко по-малко от година.
Имам почти цяла година живот…
– Вие сте умна девойка, мис Вайърти – направи ми своеобразен комплимент довереникът Адога – приятно е да видя, че разбирате всичко.
О, много разбирах, да.
– Има няколко семейства, които могат да ви осигурят защита – съобщи ми адвокатът мистър Айвнър и ми подаде списъка: – Имена, възраст, образование. Това са, съответно, по-младите синове на династиите…
Съответно тях може да ги привлече моето имущество, честно казано, неизвестно за колко продължително време, по простата причина, че с драконите не съжителстват дълго, особено човешките жени.
– Чуйте – моят глас трепереше и си имаше причини за това – ако аз се явявам наследница, мога и да се откажа от наследството в полза на роднините на лорд Стентън, не е ли така?
Мистър Адога и мистър Айвънър се спогледаха и довереникът, като по-суров човек, уби надеждите ми с краткото:
– Не.
Адвокатът беше по-мек, затова утешително ме посъветва:
– Постарайте се за една година да се срещнете с някой достоен дракон от… списъка.
– Вашите сметки в банката на Рейнхол – мистър Адога сложи на коленете ми лист от папката си. – Ние ще се срещнем отново с вас след единадесет месеца – добави той, докато ставаше.
Не изпратих посетителите.
Нямах сили за това.
Когато мистър Уолън и мисис Макстън влязоха в кабинета ми, аз още седях, захвърлила листа с номерата на банковите сметки на пода и безсмислено втренчена в списъка на „кандидатите за съпруг“.
– Ох, мис Вайърти, нали не ви е оставил като единствена наследница?! – Плесна с ръце мисис Макстън.
От цялата тая ситуация имаше обаче един плюс – вече имах неограничени запаси на чай. До края на дните ми. Около единадесет месеца…
Добродушната мисис Макстън ме поеше с чай повече от денонощие и в края на краищата постигна това да не се разболея, макар и да имах всички шансове да хвана простуда, а и малко се посвестих, което даже учуди и самата мен.
Вечерта на втория ден от престоя ми в дома на професора успях да сляза в гостната, където седнах пред вече съвсем нормално разпалената с дърва камина. И сгушена в завивката, започнах да чета книгата „История на драконите“.
Това беше много увлекателно четиво – безпощадните и алчни дракони, както стана ясно, даже и преди хиляда години не се стесняваха да одерат кожата на индивидите, опитващи се да посегнат на наследството им… Колкото повече четях, толкова по-малко ми се искаше да се срещна с роднините на лорд Стентън… Но едно нещо ставаше все по-ясно – може би ме очакваше скучен живот за напред, но че ми предстоеше съвсем нескучна смърт, вече не се и съмнявах.