***
Зад прозореца виеше вятър, в камината пукаха дървата, аз се чувствах малко неловко и неуютно и много ми се искаше поне някой да се върне. Вероятно именно по тази причина, вместо да се настаня при камината с книга в ръка, аз се разхождах край прозорците на стаята и все поглеждах не иде ли някой от домочадието.
И замрях, щом съзрях мъж.
Той стоеше на планината, на практика по-високо от нивото на къщния покрив и от одухвана от всички ветрове площадка мрачно се взираше, както ми се стори, направо в мен. Леденият вятър развяваше черните му коси и тънката тъкан на белоснежната му риза, оказа се, че мъжът не носеше нито наметало, нито даже куртка. Падащият сняг създаваше призрачна завеса, ала емоциите: гняв, яд, горчивина от загубата, се усещаха във въздуха.
Няколко дълги минути го наблюдавах изплашено иззад завесата, увещавайки сама себе си, че по никакъв начин не е възможно мъжът да ме види… а после той се обърна и изчезна, като остави само някакъв първобитен ужас в душата ми.
Ужас, който никак не искаше да изчезне.
И аз останах да стоя все там до прозореца до самото завръщане на мисис Макстън.
– Мис Вайърти, скъпа – започна още от прага тя, докато изтръскваше снега от ботушите си – уви, лорд Гордън говореше само истината.
Какво значение има, важното е, че вече не съм сама в къщата!
Но на глас казах:
– Виж ти! Какво още успяхте да научите?
– Не всичко, но много – като се преобу и закачи палтото си на закачалката, икономката се забърза към мен – утре ни очакват на чай.
– И кой е това? – Честно казано, сега нямах никакво желание изобщо да излизам от къщата, още повече да ходя на някого на гости.
– Лейди Есалин. – Мисис Макстън се приближи, погледна натам, на където продължавах да хвърлям изплашени погледи и добави: – Децата и отдавна са напуснали Уестърнадан, внуците и живеят в столицата, тъй че тя ще е щастлива да ви вземе под крилото си.
Тоест, ставаше дума за драконица.
Хвърлих още един поглед на планината, след което попитах:
– Смятате ли, че е необходимо?
Мисис Макстън опули очи и прошепна:
– Без съмнение, мис Вайърти. Повярвайте ми, ако се познавахте с по-голямата сестра на професора, непременно щяхте да се съгласите с мен.
Погледът на икономката изразяваше свята увереност в това, че да се срещна с посочената лейди все пак ще ми се наложи.
***
Останалите се върнаха по тъмно. Управителят влезе в гостната и постоя няколко секунди, след което се откашля и съобщи:
– Ще ни трябва още един килим. За прага, скъп.
Като се има предвид, че сегашното ми състояние позволяваше подобни харчове, аз само кимнах. Мистър Уолън постоя още известно време, въздъхна и честно призна:
– Болшинството приети норми се отнасят за преданията на побелялата старост и времето, когато драконите все още са можели да летят, затова се страхувам, че някои конфузни ситуации няма как да ги избегнем.
– Ще го преживеем – уверих го аз с излишен ентусиазъм.
Завърналата се прислужница не се съгласи с ентусиазма ми и каза:
– Или няма… В града изчезват девойки.
Съдейки по това как мисис Макстън и мистър Уолън мигновено сведоха очи, на тях също им беше известно, просто ми го бяха спестили.
– Ви-и-иж ти! – Нервно разтеглих аз.
– Това са само слухове. Искате ли чай, мис Вайърти? – обезпокои се икономката.
Слухове ли? Страхувам се, че не са.
***
На следващата сутрин ние с мистър Уолън и мисис Макстън отидохме за покупки. Като за начало посетихме банката, където вместо пари ми дадоха чекова книжка, понеже „вие още сте девица, мис Вайърти, могат да ви ограбят“. Не започнах да споря, след като се уверих, че подписаните чекове напълно заменят парите.
Следващото място на нашето пътешествие беше магазинът за килими. За мое искрено учудване, съществуваше цял отдел за „прагови килими“, но цените бяха напълно равностойни на копринените изделия, обшити със злато, не по-малко. Не възразих, когато мистър Уолън избра черен със сребристи шарки във вид на драконово око, макар че ми беше доста трудно да подпиша чек за повече от прилична сума.
Трето в категорията задължителни места стана магазинът за платове. Уви, мисис Макстън твърдо ме разубеди да купувам нещо от магазина за готови дрехи, та затова се наложи да оставя плашещо голям, макар и не по-малко основателен чек, отколкото за килима, в магазина за платове, а после в работилниците за ботуши и шапки.
Петото място, задължително за посещение, него аз избрах да бъде градската библиотека.
– Мис Вайърти – мистър Уолън остана в каретата и ме съпровождаше мисис Макстън, която не изоставаше дори и на крачка – вероятно ще бъдете учудена, но в Града на Драконите, както и в столицата, никак не уважават образованите девойки. По-добре да влезете в магазин за дамски романи, той се намира до този за шапки и…
Тук вече въобще престанах да я слушам. Защото на масата с подшитите вестници видях снимка на същата онази девойка, която преди две денонощия загина пред очите ми!
Тя и висок надменен дракон с черни до раменете коси бяха поставени на първа страница и аз, като смъкнах ръкавицата си от дясната ръка, приближих се със затаен дъх и докоснах черното, отдавна изсъхнало мастило на заглавието: „Лорд Дарнел и лейди Енсан обявиха годежа си.“
– Мис Вайърти – мисис Макстън все още се опитваше да привлече вниманието ми – скъпа, добре ли сте? Мис Вайърти, вие пребледняхте!
Възможно е. Напълно е възможно. Защото девойката от първата страница от вестника беше облечена в същата рокля, в която я намерих умираща. Белоснежна, с бляскащи шевици, само върху разпилените коси през онази зимна нощ липсваше кокетната белоснежна шапчица…
– Мис Вайърти, какво ви е! – Съвсем се обезпокои мисис Макстън.
В този момент в залата влезе работник на библиотеката, кимна ни не много любезно и побърза да вземе купчината вестници.
Не му попречих, само проследих с поглед младия дракон и се стреснах, когато чух гласа на вече печално известния старши следовател Давернети.
– Да, унищожете целия тираж.
И за съжаление аз се оказах толкова шокирана, че дори не успях да реагирам по никакъв начин, когато мистър старши следователят влезе в читалнята и спря, гледайки ме малко изненадано.
– Мис Вайърти, каква среща! – Заяви той, досещайки се какво може би съм го чула да казва току-що.
След като стигна до разочароващото заключение, че съм успяла да чуя всяка дума, се намръщи и попита враждебно:
– Какво правите тук?
– Посещавам библиотеката – отвърнах аз, нахлузвайки ръкавицата си, не по-малко враждебно. – Това противозаконно ли е, мистър Давернети?
– Лорд – поправи ме той, присвивайки очи и изглеждайки така, сякаш наистина съм убила това момиче и сега стоя тук и нагло прикривам жестокото си престъпление.
– Лорд Давернети – поправих се аз ледено. – Предполагам, че имате много работа, така че не смея да ви задържам.
И, смело обръщайки гръб на лорда, отидох до рафтовете с други купчини вестници, опитвайки се да прогоня това ужасно видение на умиращо момиче в бяла окървавена рокля.
Но когато се приближих до първия стелаж, една купчина пожълтели вестници изведнъж избухна в пламъци, което накара мисис Макстън да извика от ужас и ме накара да се стресна.
Не, не се разкрещях, нито издадох някакъв звук, като проследявах с поглед как пламва купчина пожълтели от времето вестници и се превръща в пепел, после втора, трета… десета, разположена в най-отдалечения край на стелажа.
За разлика от мисис Макстън, аз много добре знаех, че само драконите имат способността да изгорят който и да е предмет, без да подпалват останалите. Затова останах да стоя, втренчена в изтляващата пепел и без да се обръщам към лорда старши следовател.
– Магазинът за дамски романи се намира в съседство с магазина за шапки, мис Вайърти – каза лорд Давернети почти заплашително – и аз силно ви съветвам да го посетите в търсене на забавна литература. Приятен ден, мис Вайърти.
– Добър ви ден, лорд Давернети – казах аз, стиснах юмруци и се опитах поне да запазя стойката си.
Когато той си тръгна, мисис Макстън потъна в най-близкия стол за посетители с тих стон, но аз се обърнах и отидох при библиотекаря. Мистър Насен, блед и треперещ като осиков лист, не намери причина да не ми открие читателска карта и само ме гледаше безпомощно, докато носех вкъщи „Списък на известните фамилии на Уестърнадан“ и „История на града на драконите от древността до наши дни“.
В каретата мистър Уолън и мисис Макстън мълчаха, като напрегнато ме поглеждаха. Но аз се чувствах като кон, който е захапал юздите, и ако старши следователят се е надявал, че е успял да ме уплаши напълно, е грешал – бях ядосана.
Бях толкова ядосан, че следващата ми спирка беше кметството.
Но, уви, едно нещо не бях разбрала – кметството се намираше срещу полицейския участък. И трябваше да имам това предвид.