***
– И така, вие сте наследницата – мистър Толок лично ми донесе чая, като го взе от секретаря на вратата и добави към чашата няколко бонбона от джоба си.
– Да – усмихнах се очароващо на възрастния чиновник. – Страхувам се, че заедно с къщата на лорд Стентън получих и задължението да се омъжа в най-скоро време.
Мистър Толок закима, докато заемаше мястото си зад протърканото от времето дъбово бюро, и се осведоми:
Нали сте била сгодена в миналото, така ли е?
– Да – отпих глътка от чая.
Беше ми извънредно любопитно, откъде архиварят на кметството на Уестърнадан е научил за тия подробности от личния ми живот, но без да акцентирам вниманието си върху това, побързах да обясня:
– За съжаление, моят годеник не считаше за необходимо завършването на обучението ми и получаването на висше образование.
– Разбирам, разбирам – отново закима мистър Толок. – Дано не ви обиждам, мис Вайърти, но както стана известно от резултатите на скорошни изследвания, девойките с висше образование в по-голямата си част губят способността си да раждат деца.
Това беше най-невероятната глупост! Глупост, която ме дразнеше до смърт, но, уви, това беше вид говорене, което се запази в обществото, и всъщност беше един от аргументите, изтъкнати от годеника ми в полза на молбата му да напусна университета. Да напусна университета! Жорж по никакъв начин не смяташе, че е податлив на негативното въздействие на висшето образование върху раждането на деца. О, не, мъжете трябваше да бъдат образовани, а за жените винаги имаше някой магазин за развлекателна литература някъде между шапкарницата и магазина за ръкавици.
Отпих глътка чай, потискайки раздразнението си, се насилих да се усмихна на мистър Толок и попитах с възможно най-неутралния тон:
– Предполагате ли, че това ще бъде пречка за брачния съюз?
– Вероятно. – Мистър Толок ме погледна с най-искрено съчувствие.
Но този човек едва ли беше свикнал да се обезкуражава и затова продължи забързано:
– Но в Уестърнадан има много вдовци, а вие сте хубаво и приятно момиче и вероятно ще се разбирате добре с децата.
Очарователно, да. Аз отпих още една глътка чай, като се опитах да не обръщам внимание на казаното, доколкото мистър Толок се опитваше да ми предаде информация, и със същия неутрален тон на гласа попитах отново:
– Много вдовци ли има в града?
Чиновникът нямаше време да ми отговори, защото откъм вратата се чу:
– Едва ли това е информацията, от която си струва да се интересувате.
Обърнах се, усмихнах се вежливо на младши следовател Гордън и наведох глава, щом мъжът произнесе:
– Добър ден, мис Вайърти.
– Добър ден, лорд Гордън. – Вежливостта е нашето най-важно нещо.
Следователят хвърли внезапен студен поглед на мистър Толок и след това, без да обръща внимание на служителя, каза, обръщайки се към мен:
– Мис Вайърти, позволете да Ви придружа до каретата – днес е хлъзгаво.
И аз не можах да се сдържа и казах:
– Нещо ми подсказва, че тук винаги е хлъзгаво.
– Вие какво имате предвид – каза мигновено мистър Толок – цялата тази лудост се случва едва през последните четири години, а преди това…
И се поколеба под опасно блестящия поглед на лорд младшия следовател.
Е, изглежда, че не съм единствената, която се движи по много тънък лед тук.
– Мистър Толок – казах аз, като се изправих – искрено оценявам участието ви и ще ви бъда много благодарна за списък на най-перспективните… кандидати.
– Разбира се, разбира се – усмихна ми се чиновникът, но примижа към стоящия на вратата лорд следовател, – непременно ще ви донеса списък с най-подходящите вдовци…
Той не довърши и това беше разбираемо – перото в ръцете на архивиста тлееше опасно, а това беше много изразително предупреждение.
– Много ви благодаря – демонстративно пренебрегнах случващото се аз.
Лорд Гордън привлече с магия и ми подаде наметалото. Любезно се оставих да ме увият в тежкия вълнен плат на по-скоро практичното, отколкото достойно наметало и като си сложих ръкавици, излязох в коридора. Драконът ме последва през мрачната, полуосветена стая, задържа ме на изхода, излезе пръв и ми подаде ръка.
Не забелязах, че е хлъзгаво, но лорд следователя ме държеше така, сякаш бях крехка порцеланова ваза на ледена пързалка. И по същия начин, с подчертано внимание, ме придружиха до каретата, където, без да позволят на мистър Илнър, който беше скочил от мястото си, да изпълни задълженията си, ми помогнаха да вляза в каретата и дори вратата беше много галантно затворена.
– Приятен ден, мис Вайърти – каза лорд Гордън и като махна на кочияша, нареди: – Карай!
Конете ни понесоха бързо по заснежените улици, а мисис Макстън и мистър Уолън не можеха да се въздържат от въпросителни погледи.
Аз направих пауза, преди каретата да се отдалечи от кметството и центъра на града, и докладвах, поглеждайки тъжно през прозореца:
– През последните четири години в Уестърнадан момичетата и младите жени наистина изчезват. Очевидно броят им е достигнал петдесет, не по-малко.
– О, боже мой! – Плесна с ръце мисис Макстън.
– Да – потвърди предположението ми мистър Уолън. – Има слухове, един от друг по-лоши, но като цяло всички са съгласни, че дамите напускат града на „железните правила и условности“.
Погледнах управителя и поклатих отрицателно глава.
– Те не бягат, така ли? – Разбра ме правилно мистър Уолън.
Само мълчаливо оправих яката на наметалото си, като погледнах изразително мъжа.
– Мамка му…
– Мистър Уолън! – Възмути се мисис Макстън.
Изминахме останалата част от пътя в мълчание и едва когато стигнахме до къщата, управителят заговори:
– Мис Вайърти, мисля, че ще взема няколко човека, които да охраняват къщата. Мисля, че ще е добре да вземем и няколко кучета.
Кимнах, без да си правя труда да кажа, че нито хората, нито кучетата биха били пречка за един дракон. Особено ако става дума за лорд.