НИКОЛАС
Има някаква перверзна наслада да гледаш как Оливия Хамънд се движи. Пийпълметричните шоута никога не са били моята стихия, но в момента оценявам концепцията по съвсем нов начин.
От една страна, това е мъчително – дразнещото поклащане на фините ѝ бедра, когато се плъзга от маса на маса, апетитното предлагане на дупето ѝ, когато се навежда, за да вземе ястие, което само чака да бъде захапано, омесено и обожавано. Но в това има и кипящо удоволствие – как устата ѝ с розови устни се плъзга в приветлива усмивка, сладката хармония на гласа ѝ, усещането за тези екзотични тъмносини очи, които се връщат към мен отново и отново.
Правя знак, че отварям вестника, за да се опитам поне да бъда учтив, но през по-голямата част от времето гледам. Открито. По дяволите, грубо. Учителката ми по етикет се върти в гроба.
И все пак не мога да си направя труда да ми пука.
Искам Оливия. В леглото ми, върху пениса ми, върху лицето ми. И искам тя да го знае.
Можеш да научиш доста неща за хората и като ги наблюдаваш. Оливия Хамънд е трудолюбива. Това си личи по начина, по който разтрива врата си и извива гръб: уморена е, но продължава напред.
Оливия е дружелюбна – характеристика, която се проявява ясно, когато се приближава до екипа ми за сигурност и се представя. Засмивам се, когато момчетата неловко назовават имената си – Логан, Томи и Джеймс – защото не са свикнали да бъдат в центъра на вниманието; това противоречи на длъжностната им характеристика. Но след това Томи ѝ намига и смехът ми прекъсва.
Нахален гад – ще трябва да го държа под око.
Оливия е любезна. Това е очевидно, когато подава менютата, които е взела за съседката си, госпожа Макгилакити, след което се кара, когато възрастната жена настоява да ѝ ги възстанови.
И Оливия е доверчива – твърде доверчива. Отбелязвам това, когато тя има разногласия с неприятна, добре облечена клиентка, която изглежда е направил поръчка за петдесет пайове за парти, което отменя заради времето. Въпреки че Оливия твърди, че вече е дала парите за съставките – вече е направила тридесет от петдесетте пайове – жената се подиграва, че без договор това е проблем на Оливия, а не неин.
***
Малко след два часа влиза клиент, който има дебел врат и подсилени с HGH ръце, които правят главата му да изглежда малка. Може да се каже, че е с главичка.
Облечен е с черни шорти за велосипед, толкова стегнати, че си нагласям собствения комплект от съчувствие, и раздърпана риза без ръкави. Влиза през вратата, сякаш е запознат с мястото – с ръка върху рамото на избеляло русо момиче с цвят на Умпа-Лумпа, което мляска дъвка с нацупени устни.
– Джак – поздравява го Оливия. – Здравей.
– Лив! Как върви?
– Чудесно. – Тя се обляга на плота.
Той я оглежда нагоре-надолу по начин, който ме кара да искам да му извадя очните ябълки.
– Човече, минаха около пет години? Не мислех, че все още ще си тук.
Оливия кимва с глава.
– Да, все още съм тук. Какво става с теб?
– Нещата са страхотни. Миналата година се дипломирах в щата Илинойс и се върнах у дома, за да отворя фитнес зала в квартала. С годеницата ми Джейд. – Той се обръща към жената, която се държи за ръката му. – Джейд, това е Лив.
– Здравей!
– Здравей – отвръща Оливия. – Уау. Добре за теб, Джак.
Той подава на Оливия купчина визитни картички.
– Да, просто ги раздавам на всички местни фирми. Можеш ли да ги сложиш на бара? Да разгласиш за фитнеса – отваряме след няколко седмици.
Оливия взема картичките.
– Разбира се. Няма проблем.
– Благодаря – ти си най-добрата, Лив. – Той тръгва да си върви, но после добавя: – Радвам се да те видя. Наистина си мислех, че досега ще си се измъкнала оттук. Но, предполагам, че някои неща никога не се променят, нали?
Какъв отвратителен задник.
Оливия се усмихва.
– Предполагам, че не. Успокой се.
И той излиза през вратата.
Оливия поклаща глава, почти на себе си. След това се приближава до масата ми, държейки кафе.
– Искаш ли още?
Премествам чашата си.
– Благодаря, да.
Облягам се назад на стола си, като накланям глава, докато тя налива.
– И така… Джак. Бивше гадже?
Бузите ѝ леко порозовяват. Мисля, че това е очарователна реакция – моят член също става твърд от одобрение.
– Да. С Джак се срещахме в гимназията.
– Е, ако Джак е единственият ти опит в запознанствата, сега разбирам защо ги избягваш. Той изглежда като глупак. – Поглеждам в прекрасното ѝ лице. – Можеш да се справиш по-добре.
– Като теб?
– Абсолютно. – Посочвам стола срещу мен. – Нека да поговорим повече за това – за частта „ти“, „аз“.
Тя се смее.
– Добре, наистина – как ти се разминава да говориш такива неща?
– Не казвам такива неща – никога.
– Но на мен ги казваш?
Тя се приближава, накланя се към мен, а сърцето ми бие толкова силно, че се чудя дали го чува.
– Да. По-скоро ми харесва да ти казвам… всякакви неща.
Това е непринудено и лесно, тази новооткрита свобода, която си позволих с нея. Както си мисля, тя вече ме е виждала да се държа като инструмент – за стотинка, за паунд. На ум ми идват дузина неуместни, чудесно мръсни коментари, но преди да успея да прошепна някой, Оливия прочиства гърлото си и се изправя.
Тя поглежда към празния стол срещу мен.
– Къде е Саймън?
– Трябваше да се прибере вкъщи по спешен бизнес въпрос. Самолетът излетя рано тази сутрин.
– Каква е работата му?
Доближавам чашата до устните си, издухвам тихо и я улавям, че се взира в устата ми, докато го правя.
– Той е собственик на Barrister’s.
– В кой обект – в този в Уеско? – Пита Оливия.
– Всичките тридесет и седем.
– Разбира се. – Тя се смее. – Глупава съм.
Назад към част 12 Напред към част 14
