***
В старите времена тронът е бил символ на властта на монарха. На илюстрациите той е бил изобразяван с изгряващото слънце зад него, с облаците и звездите под него – седалище за потомък на самия Бог. Ако тронът е бил емблема на властта, то тронната зала е била мястото, където тази власт се е упражнявала. Там се издаваха укази, произнасяха се наказания, а заповедта „донесете ми главата му“ отекваше от студените каменни стени.
Това беше тогава.
Сега кралският кабинет е мястото, където се върши работата, а тронната зала се използва за публични обиколки. А вчерашният трон днес е бюрото на изпълнителния директор. В момента седя срещу него. То е блестящо, масивно махагоново и нелепо огромно.
Ако баба ми беше мъж, щях да подозирам, че компенсира нещо.
Кристофър, личният секретар на кралицата, ми предлага чай, но аз отказвам с махване на ръка. Той е млад, на около двадесет и три години, висок колкото мен, и привлекателен, предполагам – като звезда от екшън филм. Не е ужасен секретар, но не е и най-острият гард в кутията. Мисля, че кралицата го държи наоколо за щяло и нещяло – защото ѝ харесва да го гледа, мръсното старо момиче. В главата си го наричам Игор, защото ако баба ми му кажеше да яде само мухи до края на живота си, той щеше да попита: „С крила или без?“
Най-накрая съседната врата на синия салон се отваря и на прага застава Нейно Величество кралица Ленора.
В колумбийските тропически гори живее един вид маймуна, която е едно от най-очарователните животни, които някога сте виждали – нейната миловидност засрамва пухкавите хамстери и малките кучета в Pinterest. С изключение на скритите му остри като бръснач зъби и апетита му за човешки очни ябълки. Тези, които са примамени от красивия външен вид на звяра, са обречени да загубят своите.
Баба ми много прилича на тези злобни малки маймунки.
Тя прилича на баба – като баба на всеки човек. Ниска и дребна, с мека пухкава коса, малки красиви ръце, лъскави перли, тънки устни, които могат да се засмеят на мръсна шега, и лице, на което се чете мъдрост. Но очите са тези, които я издават.
Метално сиви очи.
Такива, които навремето биха накарали противниковите армии да се разбягат. Защото това са очите на завоевател… непобедим.
– Николас.
Ставам и се покланям.
– Бабо.
Тя минава покрай Кристофър, без да го погледне.
– Остави ни.
Сядам след нея, като опирам глезена си на отсрещното коляно, а ръката ми е небрежно провиснала по облегалката на стола.
– Видях интервюто ти – казва ми тя. – Трябва да се усмихваш повече. Преди изглеждаше като толкова щастливо момче.
– Ще се опитам да не забравям да се преструвам на по-щастлив.
Тя отваря средното чекмедже на бюрото си, изважда клавиатура и започва да чука по нея с повече умение, отколкото бихте очаквали от човек на нейната възраст.
– Видя ли заглавията от вечерта?
– Не съм.
Тя обръща екрана към мен. След това щраква бързо върху един новинарски уебсайт след друг.
ПРИНЦЪТ СЕ ЗАБАВЛЯВА В ИМЕНИЕТО НА ПЛЕЙБОЙ
ХЕНРИ – РАЗБИВАЧЪТ НА СЪРЦА
БЕЗУМНО КРАЛСКО
ДИВ, БОГАТ – И МОКЪР
Последното е съчетано с неповторимата снимка на брат ми, който се гмурка в басейн – гол като в деня на раждането си.
Навеждам се напред и примигвам.
– Хенри ще се ужаси. Осветлението на тази снимка е ужасно – едва се различава татуировката му.
Устните на баба ми се свиват.
– Намираш това за забавно?
Най-вече ми е досадно. Хенри е незрял, немотивиран – безделник. Той се носи през живота като перце на вятъра, което се носи в каквато посока го отведе вятърът.
Повдигам рамене.
– Той е на двадесет и четири години, току-що е освободен от служба…
Задължителна военна служба. Всеки гражданин на Уеско – мъж, жена или принц – е длъжен да даде две години.
– Свърши преди няколко месеца. – Прекъсва ме тя. – И оттогава обикаля света с осемдесет курви.
– Опита ли да се обадиш на мобилния му телефон?
– Разбира се, че съм. – Тя се ухили. – Той отговаря, издава онзи нелеп статичен звук и ми казва, че не ме чува. След това казва, че ме обича, и затваря.
Устните ми се свиват от усмивка. Отрочето е забавно – това трябва да му се признае.
Очите на кралицата потъмняват като наближаваща буря.
– Той е в Щатите – Лас Вегас – и планира скоро да отиде в Манхатън. Искам да отидеш там и да го върнеш у дома, Николас. Не ме интересува дали ще трябва да го удариш по главата и да го напъхаш в чувал с бурени, момчето трябва да бъде прибрано на крака.
Посещавал съм почти всички големи градове в света – и от всички тях най-много мразя Ню Йорк.
– Графикът ми…
– Пренареден е. Докато си там, ще присъстваш на няколко събития вместо мен. Имам нужда от теб там.
– Предполагам, че ще работиш в Камарата на общините? Да убеждаваш задниците най-после да си свършат работата?
– Радвам се, че повдигна този въпрос. – Баба ми скръсти ръце. – Знаеш ли какво се случва с една монархия без стабилна линия от наследници, момчето ми?
Очите ми се свиват.
– Учих история в университета – разбира се, че знам.
– Просвети ме.
Повдигам рамене.
– Без ясна приемственост от безспорни наследници може да се стигне до завземане на властта. Раздор. Възможно е да има гражданска война между различни домове, които виждат възможност да вземат властта.
Косъмчетата отзад на врата ми настръхват. И дланите ми се изпотяват. Това е онова чувство, което изпитваш, когато си почти на върха на първия хълм на влакчето в увеселителен парк. Тик, тик, тик…
– Къде отиваш с това? Имаме наследници. Ако Хенри и аз бъдем отнесени от някаква катастрофа, винаги има братовчед Маркъс.
– Братовчедът Маркъс е имбецил. Той се ожени за имбецил. Децата му са двойно по-проклети имбецили. Те никога няма да управляват тази страна. – Тя оправя перлите си и вдига нос. – В парламента се шушука, че искаме да преминем към церемониален суверенитет.
– Винаги има шушукания.
– Но не и така – казва тя рязко. – Това е различно. Задържат търговското законодателство, безработицата се покачва, заплатите намаляват. – Тя потупва екрана. – Тези заглавия не помагат. Хората се притесняват да сложат храна на масата си, докато принцът им се разхожда от един луксозен хотел в друг. Трябва да дадем на пресата нещо положително, което да отрази. Трябва да дадем на хората нещо, което да отпразнуват. И трябва да покажем на Парламента, че твърдо контролираме ситуацията, така че най-добре да се държат мило или ще ги прегазим.
Кимам. Съгласен съм. Като глупава пеперуда, която щастливо маха към пламъка.
– Какво ще кажеш за ден на гордостта? Можем да отворим балните зали за публиката, да организираме парад? – Предлагам. – Хората обичат такива неща.
Тя потупва брадичката си.
– Мислех за нещо… по-голямо. Нещо, което ще привлече вниманието на света. Събитието на века. – Очите ѝ блестят от нетърпение – като на палач точно преди да замахне с брадвата.
И тогава брадвата пада.
– Сватбата на века.
Назад към част 3 Напред към част 5
