Каролайн Пекъм – Алтернативни сцени – Дариус и Орион – Част 7

***

– Здравей, моя блестяща звезда! – Прозвуча гласът на майка ми и ако си мислех, че да намеря Блу тук е достатъчно гадно, то се оказа, че греша. Звездите със сигурност се забавляват тази вечер. – Какво, по дяволите, правиш тук долу с една от близначките Вега?
Погледнах към Стела, докато тя крачеше към нас в прилепналата си черна рокля и високи токчета, използвайки изблик на скоростта на Ордена си, за да скъси по-бързо разстоянието. Но тя не се премести на моя страна, вместо това спря пред Дарси, наклони глава и обходи с очи цялото и тяло.
– Здравей, хубаво момиче. Аз съм Стела – обяви тя и яростта избухна под плътта ми.
Това нямаше как да се случи.
– Дарси – каза тя учтиво.
– Ммммм – промърмори Стела. – Цялата тази сила. – Тя оголи кътниците си и инстинктите ми пламнаха като комета, разбиваща се право в центъра на гърдите ми. – Само малко вкус…
Тя е моя.
– Хей – почакай! – Дарси вдигна длани в подготовка да я отблъсне, но аз се стрелнах на нейна страна, плъзнах ръка около кръста ѝ и я дръпнах към себе си, оголвайки кътниците си към майка ми в ясно предупреждение да се отдръпне.
– Тя е моят Източник, Стела – изръмжах аз, дръзвайки да я предизвикам с поглед дори да се опита да се приближи до нея. Не изпитвах абсолютно никаква лоялност към нея и нямаше да се сдържа, ако се опита да ме предизвика за кръвта на Дарси. Нямаше да я дам на никого.
– О, боже, много си озлобен, откакто те видях за последен път, момченце – закани се тя и горната ми устна се сви от неприязън към това, че ми говори по този начин.
Тя облиза устни, като отново огледа врата на Дарси, докато правеше крачка назад, но аз не я оставих да си тръгне. И нямаше нужда да се притеснява, защото щях да отида до ада и обратно, за да я запазя като мой Източник.
– Какво ужасно престъпление би било за една майка да сподели Източника на собствения си син. Колко егоистично от моя страна е да мисля, че мога да поискам такова нещо от собствената си плът и кръв. – Стела си играеше с късата си черна коса, като се опитваше да ме манипулира, а устните и бяха нацупени. Но бях свикнал с тази нейна игра, с начина, по който се опитваше да ме обвинява през цялото време, опитваше се да ме накара да почувствам нещо добро към нея. Но тя отдавна беше зачеркнала всяко прилично чувство, което изпитвах към нея.
– Не започвай – казах уморено. – Какво изобщо правиш тук долу?
– Мога да попитам същото и теб. – Очите и отново се насочиха към Дарси и тя се поколеба леко, като се олюляваше.
– Ти си пияна – въздъхнах аз, а пристрастието на майка ми към виното беше почти толкова силно, колкото моето към бърбъна. Това беше единственото нещо, което ни свързваше, а бях сигурен, че алкохолизмът не е добра основа за щастливо семейство. – Върни се на партито.
– Нямаш нищо против, ако остана още малко, нали, херувимче? – Попита тя Дарси, която се измъкна от ръцете ми, а аз исках веднага да я грабна обратно към себе си.
– Всъщност вие двамата останете, аз така или иначе трябва да бъда някъде – каза леко Дарси и се отдалечи, но аз нямаше да я изпускам от поглед, след като беше ясно, че Стела е на лов за храна. Стрелнах се напред и хванах китката и, като я придърпах здраво обратно към хълбока си. Остани.
Тя ме погледна разтревожено и чух как сърдечният и ритъм се ускорява, но сега бях потънал в основните си инстинкти и не можех да направя нищо друго, освен да им се подчиня.
Стела облиза устни, извивайки глава, докато се смееше.
– Направи го още веднъж. Но този път я остави да стигне по-далеч. Обичам лова.
– Върни се на партито – казах решително, а мускулите ми се свиха в подготовка за атака. Ако Стела се опиташе да впие зъбите си в Блу, щях да позволя на вътрешното си чудовище да я опустоши.
Стела започна да ни обикаля, въздишайки драматично, докато погледът и продължаваше да се закача за гърлото на Дарси. – О, Ланс, ти си толкова разочароващ. Липсва ми дете, което да се радва на компанията ми. Клара…
– Не произнасяй името и – изплюх аз, а в гърдите ми се разгоря ярост. Как, по дяволите, се осмелява да повдигне въпроса за Клара? – Отдавна си загубила това право.
Стела изсумтя, все още обикаляйки около нас, скубейки роклята на Дарси и опитвайки се да я хване за ръка, но аз я държах настрана и оголих кътниците си към нея.
– Липсва ми татко ти – оплака се Стела, като се опитваше да нанесе най-ниския удар, на който беше способна, докато се преструваше, че изобщо се е интересувала от него. – Той беше толкова забавен. Винаги беше готов да се гони, да ловува, да играе. Ти си толкова скучен, откакто стана учител в онази сива академия. – Тя се наведе, за да ме погали по лицето, и аз трябваше да я допусна или да пусна Блу, затова предпочетох да задържа Източника си. Усетих как буца се надига в гърлото ми при споменаването на баща ми, спомените ми за него бяха все добри, за разлика от тези за майка ми.
Очите на Стела отново паднаха върху Дарси, а устните и се изкривиха от лека усмивка.
– Ябълката обаче никога не пада далеч от дървото, херувимче. Точно както във вените ти тече кръвта на Дивия Крал, така и във вените на моето момченце тече кръвта на хищника. Ако не беше обвързан с толкова много правила и последици, щеше да преследва красивия ти врат из цялата тази къща и да те изцеди докрай, когато те хване.
Гневът ме разкъса, защото тя представяше баща ми като някакво чудовище, а той беше обратното нещо, на това което тя го представяше. И по някаква причина презирах идеята Блу да мисли така за него.
– Престани – изръмжа Дарси и се опита да ме отблъсне, но нямаше представа в каква опасност се намираше в момента. – Пусни ме – поиска тя, но аз само изръмжах в знак на отказ, като всичките ми инстинкти ми крещяха да я държа. И аз, по дяволите, го направих.
Стела кимна нетърпеливо.
– Да, пусни я, пусни я да бяга. – Тя стисна зъби и Дарси престана да се бори да се измъкне, вместо това се вкопчи в ризата ми с една ръка, а другата протегна предупредително към Стела, а магията искреше в пръстите и.
Боже мой, тя избираше ли ме?
– Махай се. Или ще те накарам – изсъска Дарси и сърцето ми заби мощно при тези думи, които изпаднаха от езика и. Идеята, че тя избира да бъде мой Източник пред друг вампир, ми донесе възторг, от който главата ми се завъртя.
Стела я зяпна, отстъпи назад и стисна сърцето си в шок.
– Ще позволиш ли на дъщерята на Дивия Крал да ми говори така? – Поиска тя от мен.
Засмях и се, чудейки се защо си мисли, че ще и се притека на помощ, след като няколко години бях давал да се разбере, че не я харесвам.
– Аз не я контролирам, тя може да говори каквото си поиска.
– Ех! Какво дете съм отгледала. Бих те заменила с Клара всеки ден.
Въпреки омразата ми към нея тези думи все пак успяха да ударят сърцето ми и да го разкъсат. Може би защото чувствах същото към себе си, откакто Клара беше убита, защото ако можех да се разменя на нейно място, щях да го направя без колебание. Но да знам, че майка ми чувства същото, все още намираше начин да ме нарани.
Спрях се, ръката ми започна да трепери там, където беше заключена около Дарси.
– И аз бих те разменил за татко на мига – казах и студено, а истината се стовари върху нея като брадва. Но ако тя искаше да ме нарани, тогава бях повече от щастлив да я нараня в отговор.
Очите на Стела блестяха тъмно от сълзи и гъсти, мокри капки се плискаха по бузите и по даден сигнал.
– Как можа да кажеш такова нещо? Как можеш да ме нараниш така, след всичко, което съм направила за теб? – Тонът и се промени в отчаяна молба, драматизмът и се прояви с пълна сила, докато се опитваше да спечели малко съжаление от мен.
Останах безмълвен, оставяйки я да се изкаже, докато следващите и думи се превърнаха в стенание.
– Ето защо баща ти си отиде, той не можеше да понесе сина, който беше отгледал. Ти беше толкова обещаващ. Но трябваше да преследваш собственото си сърце и в този процес разби неговото. Затова се самоуби.
– Той не се е самоубил. Престани да се държиш като дете – казах ледено, толкова свикнал да чувам тези думи от нея. Че аз съм нейното постоянно разочарование, нейното златно дете, превърнало се в безполезна буца олово, която няма никакво значение за нея.
– Можеше и да го направи! – Изкрещя тя и тръгна по коридора в поток от сълзи, като най-накрая ни освободи от компанията си.
Изпуснах дълъг дъх, чудейки се какво, по дяволите, трябва да си мисли Дарси за майка ми. Може би е повярвала на всяка дума от лъжите на Стела, а аз наистина мразех тази възможност.
– Съжалявам, че трябваше да видиш това. Тя… има някакви проблеми – казах аз, макар че това беше подценяването на проклетия век.
– Добре ли е? – Издиша тя, поглеждайки ме загрижено, а аз презирах това, че беше принудена да се тревожи за тази жена. Макар че в гласа и имаше поне достатъчно объркване, за да предположи, че не е напълно убедена в глупостите на Стела.
– Всичко това е преструвка. Не вярвай на това. В мига, в който види, че си засегната, ще забие нокти и няма да се пусне.
Тя погледна надолу към ръцете ми, където те все още я държаха здраво, и макар да знаех, че това е сигналът ми да я пусна, не го направих.
– Говорейки за това, можеш да ме пуснеш. – Тя свъси вежди и аз отстъпих, макар че тя не се отдалечи веднага, а сърдечният ми ритъм се ускори като тиктакаща бомба в гърдите ми.
Тя погледна през рамо и посочи надолу по коридора.
– Това ли е изходът?
Опитва ли се вече да избяга от мен? Тя нямаше да избяга толкова лесно.
Устните ми се изкривиха в мрачна усмивка.
– Не забравяш ли нещо, Блу?
– Еми. – Тя сви невинно рамене. – Не?
– Защо се криеше зад тази статуя?
Тя сгъна ръце, а на устните и се образува малка сърдита гримаса, сякаш нямах право да задавам този въпрос, въпреки че тя беше тази, която шпионираше.
– Никога не си ме оставял да се измъкна от отговорност. Всички, които ме познават знаят, че обичам да се вмъквам в тъмни ъгли.
От гърлото ми се изтръгна изненадан смях, а тя се усмихна, явно доволна от себе си, че ме е изхвърлила от разпита ми.
– Хайде, ще ти покажа пътя навън, а ти можеш да ми разкажеш истинската история, докато вървим.
Пристъпих към нея, като поставих ръка на гърба и, за да я накарам да се раздвижи, и в момент на лудост плъзнах ръка около кръста ѝ и я оставих там. Може би нещо в това, че бях в тази къща с нея, опасността, която се криеше в тези стени, пробуждаше нуждата ми да защитя моя Източник. Но някак си знаех, че е нещо повече от това. Сякаш си бяхме откраднали миг извън академията, където бях обвързан с правила и задължения, които не можех да пренебрегна. Това не ги правеше по-малко обвързващи само защото сега бяхме далеч от класната стая, но определено имах чувството, че е така. А и с наострените си уши по коридорите около нас знаех, че сме сами, необезпокоявани поне веднъж, така че просто нямаше как да не се възползвам от това.
Помислих си за плитка от синя коса, която в момента седеше в джоба на якето ми и все още я носех навсякъде, като психопат. Не че исках да я запазя – макар че определено беше хубав спомен от нападението ми над Сет Капела – просто чаках подходящия момент, за да и я подаря. Макар че, когато анализирах това, ми се струваше някак по-лошо, отколкото да я нося в джоба си. Какво ще направиш, Ланс? Да и я връчиш в някакъв грандиозен жест? Да, това е чудесен начин да изглеждаш като шибан преследвач.
– И така? – Подсказах, когато тя не ми предложи нищо, чудейки се дали няма да се опита да ме отблъсне с лъжа. Знаех точно защо не ми се доверява, но също така ми се искаше да ми се довери, защото колкото и невероятно да и се струваше, аз не исках кръвта и. Е, поне не по друг начин, освен този, който изискваше моят Орден.
– Чух Лайънъл и реших, че не искам да ме открият да се скитам из дома му като вражески шпионин.
– Добро решение – казах аз. – И предполагам, че си разбрала защо всички бяхме в тази стая? – Гърлото ми се стегна, когато очите ми паднаха върху нея, а идеята да използвам отвара за памет върху нея не ми се понрави. Предполагах, че няма значение дали тя все пак знае. Ако някой Вега заяви в пресата, че Лайънъл Акрукс е пребил сина му, вероятно щеше да го отхвърли като клеветническа кампания. А аз, например, нямаше да рискувам да ме хванат да подхвърлям отвара за памет в питието на принцеса Вега. Това щеше да изглежда наистина шибано съмнително, независимо от всяка друга съпротива, която можех да изпитвам срещу него.
Тя сведе очи, но аз не пропуснах проблясъка на съпричастност в тях, преди да го направи.
– Да – издиша тя.
– Значи знаеш как Лайънъл се отнася към сина си? – Тя кимна, а аз наблюдавах как веждите и се сгърчиха, сякаш се бореше с чувствата си по този въпрос.
– Знам как Дариус се отнася и с нас.
Замълчах. Бариерите между тях сега бяха високи, може би непреодолими. Онова, което наследниците бяха направили с тях, предизвика в мен бушуваща енергия, която все още не искаше да се смени. Всеки път, когато си припомнях момента, в който намерих Блу на земята с отрязана коса и поглед, който ми подсказваше, че е на ръба да се пречупи, ми се искаше да издиря Сет Капела и да му разкъсам гърлото за това. Но той не беше единственият, който се беше държал като дива фея тази нощ, всички те се бяха държали така. Дариус беше на косъм да удави Тори и дори да знаеше, че няма да позволи да се стигне толкова далеч, със сигурност я беше оставил да си помисли, че това ще стане. Така ли възнамеряваха да управляват кралството ни? Като чудовища?
Отърсих се от тези мрачни мисли и се съсредоточих върху единствения наследник, когото познавах толкова дълбоко, колкото и собствената си душа. Дариус Акрукс беше допуснал грешка, да, много грешки, ако наистина започна да ги броя, но той не беше неговият баща. Със сигурност понякога можеше да се държи като него, но всичко това беше в името на това да предпази Ксавие от гнева на Лайънъл. А знаех, че и аз щях да направя същото за Клара, така че как можех да го виня? Не, аз трябваше да бъда напомнянето, от което той се нуждаеше. Без значение колко пъти се е прецакал, аз трябваше да стоя до него и да гарантирам, че няма да се плъзне по-дълбоко в мрака, който заплашваше да го погълне.
Това беше, което той правеше за мен, винаги когато ме намираше с празна бутилка бърбън и без надежда в сърцето, той ме изтегляше от ръба на забравата. Той беше една от малкото причини, поради които трябваше да продължа да се боря през глупостите, които звездите ни бяха поднесли, и нямаше да го подведа, защото вярвах в него, в нас и в това, което работехме, за да постигнем. А без надеждата, че един ден ще може да унищожи баща си и да го накара да плати за всичките си грехове срещу нас, за какво друго изобщо да се хващам?
– Дариус просто прави това, което смята за правилно – казах накрая, истината беше всичко, което можех да и дам, въпреки колко малко полза щеше да има от нея.
– Това не оправдава…
– Знам – казах твърдо, без да искам да споря с нея за това, защото в крайна сметка стояхме от двете различни страни на тази битка. И макар че можех да съчувствам на нея и сестра и след това, което Наследниците бяха направили, това нямаше да замъгли преценката ми за моята позиция в това съперничество. Въздъхнах, виждайки гнева в очите ѝ и всичко, което искаше да отприщи срещу Дариус за това, което беше направил на Тори. Това беше валидно, по дяволите, това беше и нейно поведение на фея. И на част от мен ми харесваше да виждам как това яростно същество наднича от очите и, но не биваше да го правя, защото колкото повече се събуждаше, толкова по-вероятно беше един ден да представлява истинска заплаха.
– Да не говорим за Наследниците – казах аз. – От тях ме боли глава през повечето дни от седмицата.
За щастие, тя кимна, изпускайки дъх, докато се отърсваше от яростта в нея заради това. Поне засега.
Тишината се спусна над нас и аз осъзнах ясно ръката си на кръста ѝ и близостта и. Тежестта, която винаги притискаше гърдите ми, се беше вдигнала и толкова отдавна не бях усещал облекчението от тази тежест, че беше опияняващо. Или може би тя беше опияняваща, а аз се чувствах прекалено удобно. Когато завихме зад ъгъла, я пуснах, като свих пръстите си, които се намираха на талията и. Контактът ми липсваше веднага, което само потвърди, че съм взел правилното решение.
Не бях сигурен къде точно я водя, само че нямаше да се върнем на партито и егоистично си бях откраднал колкото се може повече време с нея. Нещо в нейното присъствие беше като да вдишаш свеж въздух, след като години наред си живял с токсични изпарения, и всеки път, когато вдишвах, исках още. Имах нужда от повече.
– Така… майка ти изглежда интересна – каза тя леко, а аз я стрелнах с мрачен поглед, който и каза точно какви са чувствата ми по отношение на майка ми.
– Това е учтивост. Тя е жена с черно сърце и те съветвам да стоиш далеч от нея. Всичко, което излиза от устата и, обикновено е лъжа, измислена, за да манипулира.
– Това, което каза за баща ти…
– Както казах, това не е вярно. Баща ми почина при магически инцидент. Би трябвало да знам. Бях там, когато това се случи. – Сърцето ми трепна, когато споменът премина през ума ми, наблюдавайки как той е погълнат от тъмна магия, осъзнавайки, че никога повече няма да го видя, и вечната болка от загубата му, която се отпечата в душата ми.
– О – издиша тя и аз видях болката в очите и. Това момиче наистина изпитваше скръб за човек, когото никога не беше срещала. – Това е ужасно, много съжалявам.
Поех си дълго дъх, загърбвайки непоносимите спомени.
– Това е в миналото. Там съм склонен да го оставя.
Стигнахме до дълга зала, облицована с дълги до пода прозорци, които гледаха към централния двор, правоъгълният басейн в сърцето на който беше осветен от сини светлини, хвърлящи вълни от ефирна светлина върху палмите, които стояха около него. Излязох навън и наблюдавах Блу в периферията си, докато тя възприемаше всичко. Каталина беше проектирала тази част от къщата с помощта на земна магия, или поне така казваше, когато разказваше обичайните си истории на новите гости. Струваше ми се странно, че някой, който изглеждаше толкова кух, можеше да създаде място с толкова много сърце.
Дарси се вгледа в саксийните дървета и бръшляна, катерещи се по стените, а очите и проследиха нишките от златни приказни светлини, които подчертаваха всичко това. Няколко шезлонга лежаха в редица вдясно от басейна, а вляво се намираше бар край басейна с барбекю. Като дете бях прекарвал много време тук през лятото, родителите ми седяха на този бар, разговаряха и пиеха с Акруксите, докато Дариус, Ксавие, Клара и аз се въргаляхме в басейна. Изглеждаше като друг живот и предполагах, че донякъде е така. Не беше останало много от мен, което беше живяло в онова момче.
– Това място е смешно – Дарси наполовина се засмя на екстравагантността и това ми напомни с колко малко е израснала и как този вид лукс щеше да бъде неин, ако можеше да израсне в царството на феите.
Хвърлих и усмивка, докато се насочвах към бара, като се скривах зад него и се наслаждавах твърде много на уединението на това място.
– Какво би искала мадам? – Попитах с тон, който беше достоен за лизача на задници на Лайънъл, Дженкинс.
Тя се засмя, като се премести на стола пред бара и сложи чантичката си, а очите и блестяха от игривост.
– Хм… Манхатън? – Подигра се тя и аз поклатих глава, докато тя ми се усмихваше, сякаш можеше да каже, че имам абсолютно нулеви бармански умения.
– Страхувам се, че току-що сме изчерпали глупостите, какво ще кажеш за чаша от бяло вино с малко чадърче в нея? – Предложих, а смехът и накара пулса ми да забие.
Взех чаша за вино и бутилка от най-скъпото вино „Аруксо“ на Лайънъл, която беше в хладилника, налях го, добавих малко лимонада и поставих отстрани малко коктейлно чадърче. Отворих бутилка бърбън, която струваше повече от месечната ми заплата, и с удоволствие си налях една мярка, след което протегнах чашата на Дарси, за да я вземе.
Тя се наведе през бара, косата и се развяваше напред по раменете, а очите и плуваха в златен басейн, докато отразяваха приказните светлини. Изведнъж ми стана много по-трудно да си поемам дъх, докато я изучавах, а когато тя пое чашата, не успях да я пусна.
Тя ме погледна изпод миглите си с въпрос в очите, питайки защо не съм я пуснал.
– Казах ли ти колко изключително красива изглеждаш тази вечер, Дарси? – Думите се изляха от мен, преди да успея да ги спра, защото да не ги изрека беше невъзможно. Всеки на това парти щеше да забележи, всеки в академията. Бях чул коментарите по коридорите за Вега, знаех колко внимание привличат. Дори бях накарал един ученик да изтърпи изтощително задържане, защото го бях чул да разказва на приятелите си, че е видял бикините на Дарси, когато тя е била повалена от земетресението, което Кейлъб Алтаир и е изпратил по време на урока по земна стихия. Действах едновременно ирационално и безотговорно, когато ставаше дума за нея, а едва я познавах от кратко време. Можех да продължа да го обяснявам с това, че тя е моят Източник, но начинът, по който изглеждаше в момента, и това, което ме караше да чувствам, ми казваха ясно и категорично, че не е така.
– За пръв път чувам за това, професоре – прошепна тя, задържайки погледа ми, и това обръщение ме накара да се стъписам, накара мислите ми да се разбъркат и сблъскат. Не исках да бъда професор Орион тази вечер, исках тя да види под всички тези глупости, които трябваше да представям в академията, да види човека, който се криеше зад тях.
– Не го прави – изръмжах аз, освобождавайки чашата с вино, и тя седна обратно на мястото си.
Усещах очите и върху себе си, докато обикалях бара с бърбън в ръка и заемах стола до нея, а ръката ми се притискаше към нейната.
– Какво правя? – Попита тя с лице към басейна и отпи глътка от виното си, преструвайки се на невинна.
– Знаеш какво.
– Много си самонадеян, Орион. Мислиш, че съм много по-наясно с хаотичния ти начин на мислене, отколкото съм в действителност. – Тя отново отпи от питието си и аз отпих от своето, а познатото парене на бърбъна се търкулна в гърдите ми.
Тишината се разтегна и аз усетих, че гривната от синя коса в джоба на сакото ми изгаря дупка там. Предполагах, че това е най-подходящият момент да и я върна.
– Имам нещо за теб – казах аз и тя се обърна, а в погледа и искряше любопитство.
– Така ли?
Кимнах, бръкнах във вътрешния си джоб и извадих кичура синя коса. От нея се изтръгна задушен звук и тя посегна към него с трепет, така че го нахлузих на китката ѝ и с облекчение видях, че съм направил правилния избор, като съм и го върнал. Държах ръката и, а очите ми бяха приковани в лентата с коса, докато в мен се надигаше насилие заради това, което Сет и беше направил.
– Искам да знаеш, че вярвам, че сама щеше да си я върнеш, когато беше готова. Но все пак ми достави голямо удоволствие да я възстановя за теб – казах, а гърлото ми малко се сви.
– Но феите не водят битки за други феи – каза тя объркано, искайки обяснение в тези думи, но аз нямах такова, което да и дам и което да не е компромисно. Не се чувствах нефея, защото злобната атака на Сет Капела срещу нея ми се стори някак лична. Можех да го отдам на това, че тя е моят Източник, но знаех, че това щеше да е лъжа, а те вече ми бяха омръзнали.
Изпих последното си питие и поставих чашата на бара, като се изправих на крака и запазих мълчание по въпроса. Басейнът изглеждаше като най-примамливото място на света, на второ място след това да остана точно там, където бях до Дарси Вега, затова започнах да се събличам и да вървя към него. Звездите блестяха отгоре и когато ги погледнах, кълна се, че усетих как интересът им се насочва към нас. През ума ми минаха мисли за хороскопа ми и се зачудих дали не е твърде късно да поискам подаръка, който ми бяха обещали. Със сигурност ми се дължеше такъв, след като толкова пъти бях ритан от тях, нали? Бурбонът в стомаха ми определено изглеждаше така.

Назад към част 6                                                    Напред към част 8

 

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!