Каролайн Пекъм – Затворът Даркмор – Вълк в клетка – Книга 1 – Част 13

СИН

– Кажи ми това име още веднъж и ще те смачкам на дървени стърготини, котенце. А сега ми кажи кой те е изпратил – изръмжах, стискайки по-силно в хватката си деликатното ѝ гърло, докато тя драпаше с нокти по ръката ми.
Колкото и да беше красива, за мен нямаше значение дали ще счупя врата на лебед или на гарван. Ако тя беше мой враг, смъртта ѝ вече беше написана.
– Танос ли беше? – Поисках. Този шибаняк си го беше наумил, но това го правеха и хиляди други задници.
– Хигс? Амели Фолс? Годфри? – Шибаният Годфри. Обзалагам се, че беше той.
Тя се опита да измърмори нещо в отговор и аз бях принуден да я пусна. Очите ѝ пламнаха яростно и това само я направи да ми изглежда още по-съблазнителна. По дяволите, защо изглежда толкова секси, когато умира?
– Джером ме изпрати – изпъшка тя. – И той не иска да си мъртъв, иска да си свободен, идиот. Точно както казах, преди да се опиташ да ме убиеш.
– О, преодолей себе си, котенце. Ако се бях опитал да те убия, нямаше да дишаш още. – Обърнах ѝ гръб и започнах да се разхождам.
Думите ѝ потънаха в мозъка ми като семена, пониквайки малки стръкчета, които задействаха куп емоции.
Вълнение, надежда, загриженост, недоверие.
Ако Джером наистина я беше изпратил, тогава може би щях да ѝ повярвам. Той беше единствения човек в целия свят, когото някога бях наричал приятел. Човек, който беше преминал през системата заедно с мен, когато бяхме тийнейджъри. Беше ми като брат. Бяхме нежеланите деца от приемното семейство на Холоу Райз.
Почтените членове на обществото не приемаха проблемни момчета, които си говореха на четири очи с местните ченгета. Те приемаха сладки, невинни момичета и нежни момчета, които предлагаха прегръдки и усмивки в замяна на любов.
Никога не съм подкупвал никого да ме обича. Имах твърде много гордост и твърде малко гащи, които да дам. Но от тези мрачни години беше дошло едно хубаво нещо. Между мен и Джером се беше създала неразрушима връзка. Той винаги беше по-симпатичния от нас. Човек, който може да продаде вода на риба. Винаги съм знаел, че ще се занимава с бизнес, но така се случи, че той се оказа един от най-влиятелните мафиотски босове в родния ни град Иперия. От години ми даваше работа, като използваше моите особени, безмилостни таланти, за да отстранявам враговете му. Това ми пасваше идеално. Можех да живея живота, който исках, и да получавам заплата за това, че съм убиец, какъвто винаги съм бил предопределен да бъда.
Така че, ако Джером се опитваше да ме измъкне оттук, трябваше да се доверя на преценката му за кавалерията, която беше изпратил.
Но дали това момиче наистина беше способно да ме измъкне от най-охранявания обект в цяла Солария?
Вероятно тежеше шестдесетина килограма и изглеждаше точно като последния ми мокър сън. Но колкото и пениса ми да искаше да я опознае по-добре, това не означаваше, че мога да ѝ се доверя. От всичко, което знаех, тя можеше да работи за някой от враговете ми. Но кой би си направил толкова много труда, за да ме измъкне оттук, само за да ми пререже гърлото? Това беше доста безсмислено упражнение, като се има предвид мащаба на задачата.
Завъртях се отново, като погледнах през люка, и тя ме погледна сериозно. Червените следи от пръсти по шията ѝ предизвикаха в мен копнеж да ги оближа.
– Какво те прави достатъчно добра, за да ме измъкнеш оттук? Не ме разбирай погрешно, виждал съм чудовища в по-малки опаковки от теб, макар и може би не по-красиви. Предполагам, че в тези твои перхидролени цици живее адска хитрост, така че какво ще кажеш да ме посветиш в нея?
Юмрукът ѝ се заби в люка и се свърза с носа ми. Препънах се назад, като от устните ми се изля поток от проклятия, докато болката се разразяваше по костта. Не беше счупена, но подобен удар говореше, че тя знае как се чупи нос. Така че предполагам, че съм се отървал леко.
– Ето какво получаваш за това, че ме задушаваш – изсъска тя и от гърлото ми се изтръгна маниакален смях.
Дива, такава беше тя. Но аз бях по-див. По име и по природа.
Потрих носа си и се запътих към нея, докато кривата усмивка изпъваше устните ми.
– Кажи ми, че се чукаш толкова грубо, колкото се биеш – измърморих и погледа ѝ потъмня. О, моля те, звезди, нека това да е истина.
Тя се изправи на пръсти, за да погледне право през люка; ако изпитваше някакъв страх от мен, не го показваше.
Което я правеше идиотка или вярна на себе си, а аз залагах на второто.
– Наеха ме да те измъкна оттук. За всяка част от плановете ми, която те засяга, ще ти кажа, когато съм готова. Просто е учтивост, че изобщо ти го казвам сега. Така че можеш или да приемеш добрата съдба, която звездите ти поднасят, или да я пренебрегнеш и аз пак ще те измъкна оттук и ще си взема наградата.
– Хммм – прозвуча в гърдите ми. – Не, търсиш нещо повече от пари.
Видях нещо в очите ѝ, което отразяваше собствената ми душа. Нужда да бъдеш видян. Тя не искаше да прави това само заради парите, а заради славата. И о, бейби, познавах това чувство. Аз бях убивал като художник, оставях стени, боядисани в червено, като Пикасо, закачах жертвите си и отрязвах парчета от тях като Ван Гог, удавях човек във вана с кока кола – добре, че последното беше изцяло мое дело. Но въпроса е, че обичах да оставям следа, исках хората да говорят за най-великия жив убиец. Син Уайлдър беше злодей, който напомняше на лошите феи да заключват прозорците и вратите си, преди да си легнат. А тази хубавица искаше и нейното име да бъде изписано с мигащи светлини.
– Не предполагай, че знаеш какво търся – каза тя мрачно.
– Тогава ще запазя правото си на преценка – отвърнах замислено, но бях сигурен, че съм я набелязал.
– Имам нещо, което може да ти подслади това. Не е нужно да сме врагове. – Тя посегна към комбинезона си и веждите ми се вдигнаха с надежда, докато се чудех дали няма да получа светкавица с цици в замяна на времето си. Тя измъкна нещо от звездите, което беше безспорно по-добро.
И това не го казах с лека ръка. Запечатан бял контейнер с пластмасов капак.
– Какво има в него? – Поисках с тих глас, изведнъж сериозен като шибан инфаркт.
– Пудинг – каза тя просто, сякаш това не означаваше нищо. Но то означаваше всичко. Всичко.
– Какво. Вид. На. Пудинга? – Изрекох между зъбите си, губейки ума си. Живеех на сух хляб и без масло – дори не го близвах, дори не го вкусвах. Този пудинг беше оргазъм в тенджера. Но само ако беше шоколадов. По луната, нека да е шоколадов.
– Шоколад – допълни тя и аз се хвърлих към него, като забих цялата си ръка през люка.
Тя се измъкна от обсега и аз прибрах ръката си със звук като на ритнато куче.
– Дразниш ме – изсъсках.
– Ще ти го дам, след като ми кажеш едно нещо – каза тя леко, размахвайки контейнера, за да ме дразни.
– Какво? – Изръмжах, чудейки се дали да не хукна да събарям тази врата и да тръгна след този пудинг. Но честно казано, ако се измъкнех оттам, пудинга щеше да е на второ място в списъка с нещата, които исках да погълна.
– Защо те вкараха в изолация? Трябва да намеря начин да те измъкна оттук.
Засмях се.
– Успех с това, котенце. Изпотроших един човек, за да си заслужа мястото тук, а после някакъв малък шибан доносник ме продаде на охраната. – Обърнах се и се изплюх на земята зад себе си, защото ако някога разбера кой е този доносник, вътрешностите му ще се превърнат във външности по-бързо, отколкото вампир може да се изпишка.
– Хм. – Тя докосна контейнера до устата си и члена ми затрепери копнежно. Имаше ли представа какво прави с мен в момента?
– Значи никой от стражите не те е видял да го правиш? Няма видеонаблюдение?
– Не съм шибан идиот, котенце. Аз не убивам пред камера. Тоест, бих го направил, ако не ме чакаше затвор за това. Всъщност бих могъл да имам собствено предаване…
– Разсейваш се – прекъсна ме тя и усмивката ми се разшири.
– Повярвай ми, вниманието ми е напълно разсеяно. – Оставих погледа си да се движи по извивките ѝ и до момента, в който се върнах към лицето и, тя беше завъртяла очи. Майната му на безполезното ми тяло. Ако имах достъп до дарбите на Ордена си, тя вече щеше да е паднала в краката ми.
– Значи нямаше други доказателства, че си го направил, освен че доносника те е издал? – Попита тя.
– Нищо. Скрих оръжието като професионалист. Вероятно все още е в старата ми килия в задния крак на долното легло. Издълбах го само с една монета и собствените си нокти. Между другото, кой шибаняк ми взе килията? Рандал ли беше? Шибаният Рандал…
– Ами не знам кой номер си имал – каза тя с развеселена усмивка.
– Лесно е да се запомни. Номер едно – казах аз с мърморене. – Блок А. Последният етаж, очевидно.
– Значи, ако успея да се сдобия с оръжието на убийството и да го подхвърля на някой друг… – Тя вдигна невинно рамене, но нещо ми подсказваше, че това глухарче съвсем не е невинно. Беше от онези глухарчета, които чукаха бодил и се забавляваха здраво с отровния бръшлян.
– Ти в този блок ли си? – Попитах.
– Не. – Тя отново сви рамене и аз пуснах грапав смях.
– Тогава успех с тази мисия, мила моя. В други килийни блокове попадаш само ако се прехвърлиш. И се прехвърляш само ако се обърнеш към началника, а началника само…
– Трябва да мислиш нестандартно, Син – прекъсна ме тя отново, като се премести по-близо. – Но предполагам, че това трябва да е трудно за теб, когато си затворен в кутията. – Тя почука по вратата и аз поклатих глава, а очите ми паднаха върху пудинга.
– Дадох ти това, което искаш. Сега ми дай моята награда. – Отново се нахвърлих върху пудинга и този път тя го даде доброволно.
Изтръгнах го, като го притиснах към гърдите си, превръщайки се в пълен Голем на задника ѝ. Мой.
Сексапилна усмивка завладя устните на мис „Отговор на всички мои мечти“ и аз започнах да я харесвам много повече. По дяволите, имаше едно нещо, от което се нуждаех повече от този пудинг. Нещо, за което бих отрязал крайник. Но хлътналите ми пудингови ръце не ми бяха осигурили много лостове. Така че просто щях да се държа като пълен пич.
Тя се доближи до люка, за да надникне вътре, а аз се изправих, като прибрах пудинга в джоба на анцуга си и сгънах ръцете си, напрягайки ги наистина добре.
– Съгласен съм да ти съдействам и да те улесня, но само ако ми дадеш едно нещо в замяна.
– Какво друго? Току-що ти дадох пудинг! – Тя се намръщи и аз потупах устата си.
– Целуни ме, котенце. Освободи ме за няколко секунди с тези твои ябълковочервени устни. – Гърлото ми се стегна, когато погледа ѝ падна върху устата ми, и точно тогава повече от всичко друго ми се искаше да мога да използвам формата си на Орден. Какво желаеше тази котка? Щях да ѝ дам марката котешка мента, от която се нуждаеше. Но точно тук можех да бъда само едно нещо. Себе си. А това не беше достатъчно.
– Обещаваш, че ще ми съдействаш? – Тя изви вежди и се присламчи още по-близо.
Юпитер сигурно беше в картата ми днес, защото бях един щастлив кучи син.
Кимнах ревностно, притиснах тялото си до вратата, вдигнах ръце над главата си и задрасках леденостуденото желязо. Нуждаех се от телесна топлина, похот и страст. Щях да умра, ако не го получа скоро.
Тя се наведе напред, миглите ѝ хвърляха сянка по бузите ѝ, погледа ѝ беше премрежен, дъха ѝ трептеше над устата ми. Имаше вкус на захар и надежда, а устата ѝ още не беше дори върху моята. Обзалагам се, че отвътре вкуса ѝ беше греховен. А ако не беше така, знаех един добър начин да вкарам грях в нея.
Изстенах от нужда, пенисът ми набъбна, за да се притисне към вратата, и шибано ме заболя, когато не му дадох никакво място, отказвайки да помръдна и с един сантиметър. Трябваше да имам тази целувка. Ако сега ми откажеше устните ѝ, това щеше да бъде моето проклятие. Не можех да се сетя за нито едно нещо в този момент, което желаех повече от езика ми срещу нейния, от брадата ми, която драскаше суровата ѝ кожа, от топлината на плътта ѝ върху моята.
– Дванадесет! – Гласът на офицер Кейн разцепи въздуха и тя бе отскубната от мен за косата с писък.
– Не! – Изкрещях, хвърляйки ръката си през люка, докато се опитвах да я достигна.
Палката на Кейн се стовари върху предмишницата ми и аз я дръпнах обратно с рев на ярост. Хъркащото му лице се появи, докато той се протягаше към люка, и аз я изгубих от поглед.
– Чакай! – Втурнах се напред точно когато люка се затвори. Ударих дланта си по вратата отново и отново, чиста ярост премина през тялото ми и ме завладя в прегръдката си. – ВЪРНИ Я!
Стъпките се разнесоха встрани от мен и паниката подпали сърцето ми.
– Чакай – как се казваш?! Кажи ми името си!
– Розали Ос… ах! – Тя бе прекъсната, когато Кейн я наказа, а звука от затръшването на вратата по коридора отекна в целия изолационен блок и се отрази в черепа ми.
Розали Розали Розали Розали. Ос… Осмунд? Осмак? О-Син-ти-си-мокър? Нямаше значение.
Първото име беше всичко, от което се нуждаех, докато го търкалях по езика си, произнасяйки го отново и отново. После паднах на колене на пода, извадих пудинга от джоба си и го поставих пред себе си.
– Ти, малко изкушение – мърморех, като бавно свалях капака от него. И той стоеше там, в цялото си великолепие. Кафява шоколадова каша покриваше пухкавата му среда чак до млечно-сладките му дълбини.
Впих зъби в долната си устна, докато плъзгах пръст в съда, потапях го в шоколада и стенех, когато аромата му се носеше до мен.
– Ще бъде ли вкуса ти толкова добър, колкото този пудинг, Розали? – Замислих се на глас, като вдигнах пръста си към устните. Засмуках шоколада и изстенах похотливо, като се отпуснах напред, така че да надникна в душата ѝ.
– Ти беше изгубен в момента, в който влезе тук, пуди. Ела при татко. – Паднах над контейнера и вкарах езика си в него, поглъщайки го наведнъж като алчното копеле, което бях. Всяка хапка беше чудо, всяко облизване беше шибан божествен момент. С удоволствие щях да се сродя с този пудинг за всички времена. Само че аз го изядох бързо. Той си отиде, преди да разбере какво се е случило.
Претърколих се по гръб, вдигнах контейнера до устата си и го облизах. – Съжалявам, бебе, но не играя добре. R.I.P. – Захвърлих контейнера настрани и той се удари в стената.
Кейн щеше да се стовари върху Розали като тон тухли, когато гледаше видеозаписите и разбереше, че тя ми е дала този пудинг. На сутринта и аз щях да получа побой заради това. Сигурно щеше да накара новака Хейстингс да си пъхне пръста в задника ми, за да провери дали нищо не е било скрито в този контейнер.
Стойност.
Това.
А и честно казано, имах нужда от контакт между фея и фея. Така че, ако офицер Хейстингс трябваше да ми нагази в задника, тогава щях да го размажа и да се навеждам като проститутка с джоб, пълен с пари. Невинаги беше красиво да си инкубус, но когато си най-известния убиец в Солария, хората не са склонни да те съдят.

Назад към част 12                                                         Напред към част 14

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!