Каролин Пекъм – Зодиакална академия – Безсърдечно небе – Книга 7 – част 27

КЕЙЛЪБ

Звездният прах ни изплю на Лунната улица пред един от най-желаните имоти в града, само на крачка от територията, която обграждаше Двореца на душите.
Някога той беше собственост на много от най-влиятелните в политическо отношение семейства в кралството, но вече не беше. Лайънъл беше завладял тази поредица от къщи, заедно с няколко други в града, и ги беше подарил на нимфите, за да ги използват в името на така наречения мир, който беше сключил с тях.
Къщата беше строго бяла, с внушителни стени, които хвърляха тъмни сенки по пътя, пред нея имаше веранда, поддържана от внушителни колони, които имаха формата на ордени. От минотаври до свирепо изглеждащи медузи и харпии – зидарията беше толкова умела и красива, че стълбовете изглеждаха почти живи.
Пролетните птички чуруликаха в близките дървета и аз се наслаждавах на по-топлото усещане на въздуха с настъпващата смяна на сезоните.
Кожата ми настръхна, когато погледнах надолу по улицата, а илюзионните заклинания, които бяхме направили заедно, блестяха по кожата ми, докато отразяваха утринната светлина от нас и насочваха цялото внимание от позицията ни.
Дариус пое инициативата, докато тичаше нагоре по стъпалата на голямата градска къща, и тримата останахме близо до него, докато той се насочваше към вратата, притискайки ръка към дървото, за да провери дали няма магически ключалки.
Рамото на Сет се докосна в моето и аз го погледнах, а илюзията ни позволяваше да се виждаме, въпреки че никой друг нямаше да може да го види, така че можех да попия развълнувания поглед в земните му очи.
– Готов ли си? – Подразних го, а той се усмихна по-широко, а магията на пръстите му затрещя, тъй като на практика кипеше от енергия.
– Просто съм толкова готов да започна да се бия както трябва – отвърна той с вълчи гърч на устните си. – И това изглежда като началото, нали?
– Да, предполагам – съгласих се аз.
– Трябва да направим нещо диво, за да го отпразнуваме, ако всичко мине добре – каза той. – Като например да организираме парти или да отидем на base jumping, или да се бием в клетка, или караоке, или нещо друго. Какво би направил, ако можеше да направиш каквото и да е, за да празнуваш? – Попита той, като отново почука с ръка по мен и накара мускулите ми да се стегнат от контакта по най-възбуждащия начин.
– Бих ловувал – отвърнах мигновено, а погледът ми се премести върху шията му, докато се губех във фантазията за устата ми върху кожата му и горещия прилив на кръвта му между устните ми, докато притисках тялото му под своето. – И трябва да си легна – добавих, без да се замислям.
Веждите на Сет се вдигнаха и той ми намигна няколко пъти, когато осъзнах какво току-що бях казал, а аз се засмях и поклатих глава, за да я прочистя от желанието, което изпитвах към кръвта му, точно когато Дариус заяви, че на мястото няма магически ключалки или охрана. Това всъщност не беше изненадващо. Дори Лайънъл не беше достатъчно глупав, за да започне да учи нимфите как да използват магията си и да правят подобни заклинания, които толкова лесно можеха да бъдат използвани срещу нашия вид.
– Добре, ще се уверя, че всички вътре са заспали, преди да нахлуем – каза Макс. – Не искаме да усетят магиите ни и да бъдат нащрек, преди дори да се приближим достатъчно, за да мога да манипулирам някоя от тях. Вие, момчета, трябва да се уверите, че умствените ви щитове са вдигнати, иначе ще се окаже, че и вие хъркате.
Кимнах заедно с останалите, стягайки бариерите си, макар че те всъщност нямаха нужда от подсилване. Напоследък така или иначе ги държах здраво заключени, мислите ми бяха твърде разпръснати, а емоциите ми – твърде объркани, за да искам той да ги долови. Не се нуждаех от драмата, свързана с въпросите му, ако откриеше някои от глупостите, които се въртяха в главата ми, особено когато някои от тях можеха да представляват заплаха за равновесието, което всички ние поддържахме между четиримата.
Погледнах надолу по улицата, този район ми беше доста познат, тъй като не беше много далеч от семейната ми къща. Майка ми се беше свързвала с мен няколко пъти чрез дневника, за да ми каже, че са добре, и ни съобщаваше графика на Лайънъл, така че винаги знаехме движението му. Не че това ни помагаше много, като се има предвид антуражът от дракони, с който често пътуваше, FIB, които присъстваха на събитията му, и принцесата на сенките, която преследваше всяка негова стъпка. Но Гейбриъл имаше екип, който работеше, за да прецака защитата му по време на публични събития и да разбере колко лесно е за Вард да открие движенията ни.
Усетих четките на силата на Макс върху щитовете си и не можах да не се прозявам въпреки силата, която притежавах срещу дарбите му, докато работеше, за да свали всеки, който беше достатъчно близо, за да ни усети, докато бяхме тук.
Огледах празната улица, докато той работеше, и се зачудих колко дълго можем да рискуваме да се мотаем тук, преди някоя от нимфите да усети силата ни и да вдигне тревога. Най-добре да работим бързо, за да избегнем това.
Макс кимна, когато свърши, и Дариус хвана дръжката на вратата, разтопи ключалката с ръцете си, преди да я бутне широко, за да влезем вътре и четиримата.
Захвърлихме илюзиите в мига, в който вратата се затвори зад нас, а аз се изстрелях далеч от останалите, като издърпах в хватката си огнените кинжали от близначките Феникс. Влязох и излязох от всяка стая в къщата, за да проверя с колко нимфи си имаме работа, но открих само една в кухнята, прегърбена на плота и заспала до печката.
Спрях се пред останалите, които бяха изминали само няколко крачки в къщата, и им се усмихнах нахално, като прибрах оръжията си отново и пъхнах пръсти в русите си къдрици, за да ги укротя.
– Той е в кухнята и е голям кретен. Останалата част от къщата е чиста – обявих аз, с което си спечелих усмивка от Сет и кимване от Дариус.
Макс мина покрай мен в посоката, която бях посочил, изпъна даровете си пред себе си и изпрати усещане за мир и доверие, което вибрираше във въздуха, докато тъмносините му люспи пълзяха по кожата му, за да надникнат от краищата на дрехите му.
Влязохме в крачка след него, като се държахме близо, докато той се насочваше към кухнята и се приближаваше към нимфата, която все още спеше в своята форма на фея, разстлана върху кухненския плот.
Сърцето ми започна да бие учестено, докато се приближавахме към това същество, което беше враг на нашия вид и все пак толкова приличаше на нас в тази си форма, че беше трудно дори да разберем колко опасно можеше да бъде.
Макс протегна ръка към ръката на нимфата, а аз се приближих и докоснах рамото на Макс, за да мога да видя какви спомени изтръгва той от нимфата.
Сет хвана ръката ми точно в момента, в който бях въвлечен в съзнанието на нашия враг, и аз свих пръстите си около неговите, държейки се здраво.
Тъмнината се смени около нас, докато Макс работеше, за да подреди спомените, и аз долових проблясъци от живота, който това същество е живяло, като местата и лицата се сменяха около мен толкова бързо, че беше невъзможно да ги различа напълно едно от друго, докато едно от тях не се спря пред нас и аз не се озовах пред него.
Нимфа в преместена форма се промъкваше през дърветата на тъмна гора с петна от сняг по земята, а ръката му беше стиснала здраво нещо червено, което се улавяше в мъждукащата светлина, разливаща се между дърветата.
Съществото, в чието съзнание нахлувахме в момента, вървеше зад другата нимфа, като се вслушваше в шепота, който сякаш идваше от собственото му съзнание и го подтикваше да продължи нагоре по наклонената пътека.
Оттенъкът на сенките покри езика ми и наполовина осъзнах, че Сет хленчи при усещането му, а Дариус се вцепени от приемането, където се държеше за другата ръка на Макс.
– Нахрани ме с него. Направи ме по-силна – вдъхна сенчестата принцеса в съзнанието на нимфите и те ускориха темпото си, преминавайки през все по-гъста гора, преди да излязат на огромна поляна, където пирамида от оникс се извисяваше към небето.
Видението затрептя около нас и аз наблюдавах как се разгръща нов спомен, докато нимфата слагаше червено-златното блюдо върху огромен олтар, който сякаш беше издялан от черния камък, изграждащ пирамидата, в която стояхме сега.
Навсякъде по олтара бяха издълбани образи на жена, която разпознах като онази кучка в сянка, която Лайънъл държеше до себе си, докато тя участваше в различни битки и сексуални актове.
Когато Нимфата постави чинията, цялата стая започна да бръмчи с тъмна и необуздана енергия, а пространството над олтара пулсираше и се огъваше, тъмнината сякаш се образуваше от само себе си, докато сенките се промъкнаха през пукнатина в нашето царство, а силите на сенчестата принцеса ставаха все по-големи в съзнанието на Нимфата.
Върху олтара бяха поставени и други предмети, всеки от които беше свързан с пукнатината, която трептеше в пространството над него с помощта на пипало от сянка, което замърсяваше въздуха и караше жлъчката да се надига в гърлото ми.
– Къде е това? – Гласът на Макс отекна в пространството, а тонът му бе изпълнен с някаква съблазнителна припряност, която ме накара да искам да му отговоря, въпреки че нямах какво да му дам.
Нимфата стана жертва на исканията му и пред нас изплуваха още образи, които се движеха толкова бързо, че не можех да ги следя, докато той ни показваше как е стигнал до това място и къде се намира в далечния изток на нашето кралство.
– Колко феи си убил? – Попита следващия въпрос Макс и аз стиснах челюст, защото ми се представиха спомени как той работи заедно с други нимфи, които нахлуват в къщите на невинни феи, изкормват ги и забиват сондите си в гърдите на мъже, жени и деца. Чувствах глада им, нуждата им от тази сила, сякаш беше вписана в душите им.
Имаше още такива спомени, все повече и повече, докато яростта не кипна в кръвта ми, когато усетих жестокостта и насилието в създанието толкова силно, че ме изпълниха с ярост и желание да изтрия него и всички, които бяха като него, от лицето на земята.
Видението се разкъса внезапно и аз изтръпнах, когато се измъкнах от него, и се озовах отново в кухнята, а кръвта опръска лицето ми и ме накара да си поема рязко дъх от изненада.
Сет все още стискаше здраво ръката ми, а Макс изглеждаше също толкова шокиран, колкото и аз, когато всички погледнахме към Дариус, който стоеше до отрязаната глава на нимфата с окървавената си брадва в ръка и с гримаса на лицето, която за момент ми напомни за баща му.
– Трябва да унищожим този олтар – каза той твърдо и извади от джоба си торбичка със звезден прах.
Хвърли го върху четиримата, преди да успеем да кажем нещо друго, и за секунди бяхме промушени през прегръдката на звездите и се озовахме отново извън магическата бариера, която скриваше Нора.
– Усетих тази смърт, сякаш беше моя собствена, задник – избухна Макс, хвърли юмрук в лицето на Дариус и го улови в челюстта.
– Трябваше да умре – изръмжа Дариус, пусна брадвата си и отвърна на удара.
– Не и докато бях в шибаната му глава! – Изкрещя гневно Макс, хвърляйки се към Дариус, а Сет ме дръпна крачка назад, преди да успеят да се вкопчат в нас.
Обърнах се, за да го погледна, открих, че и по неговото лице е пръсната кръв, и протегнах ръка, за да избърша част от нея от бузата му с палец.
– Оказва се, че все пак имаме още куп нимфи за убиване – казах с усмивка и усмивката, която той ми отвърна, накара дъха ми да застине в гърлото.
– Да ги изпреварим ли вътре, за да им съобщим новината? – Предложи той, поглеждайки към Дариус и Макс, които продължаваха да се борят сред пролетните цветя, и аз кимнах, изстрелях се напред и го пометох от краката му, докато се втурнахме обратно вътре, за да намерим останалите.

Назад към част 26                                                    Напред към част 28

 

 

 

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *