ДАРИУС
ГЛАВА ВТОРА
Снегът се въртеше около нас и аз наблюдавах Рокси, която се оглеждаше объркано, а бръчките, набраздили веждите ѝ, ми даваха да разбера, че тя няма представа какво се случва – няма представа какво е избрала съдбата за нас.
Намирахме се в този страховито съвършен балон на спокойствие, снежната буря бушуваше около нас, но не можеше да проникне в зоната, запазена специално за нас двамата. Хиляди неща ми щракнаха наведнъж, моята обсебеност от това момиче, пълното ми увлечение, причината, поради която не можех да държа ума си далеч от нея. Сега всичко имаше смисъл, защо не можех да се убедя да я забравя, защо се оказа, че я примамвам и тормозя, ако това е необходимо, за да привлека вниманието ѝ. Бях се хванал на въдицата в момента, в който погледът ми за пръв път се спря на нея, защото всичко водеше към това. И като шибан глупак се бях опитал да се убедя, че това е омраза, а не съдба. Бях толкова, толкова глупав. Сега вече беше ясно. Разбира се, че тя е била предназначена за мен. Тя беше… всичко. Всяко едно нещо в нея, което ме вбесяваше, беше точно това, което намирах за толкова желано, точно това, което ме караше да се връщам за още, независимо колко дълбоко ме порязваше, когато го правех.
– Рокси? – Издишах, исках да ме погледне, а не магията, която ни беше хванала тук.
Тя ме погледна с обвинение и недоверие в очите, без съмнение мислейки, че това е някаква игра или капан, вместо да разбере, че това е нашата съдба, дошла да ни каже да се събудим.
– Защо съм тук? – Попита тя, като отметна глава назад, за да се вгледа в звездите, които блестяха в отворения кръг на пространството над нас.
Проследих погледа ѝ и преглътнах буцата в гърлото си, когато открих, че нейното и моето съзвездие висят в този невъзможен отвор в облаците, а самите небеса се подреждат така, че Близнаци и Лъв да се съберат заедно само заради нас.
Погледнах обратно към нея, без да мога да се преструвам, че искам да гледам нещо друго. Тя би трябвало да трепери тук, в този студ, облечена само в син клин и горнище на анцуг, с боси крака, които натискаха снега, но тя не изглеждаше измръзнала. От друга страна, аз също не усещах захапката на студа, а и не бях по-добре облечен за снежна буря от нея в черна тениска и дънки. Може би това все пак нямаше значение; все пак и двамата бяхме създания, родени от огън.
Погледът ѝ най-сетне падна, за да срещне моя, и сърцето ми се разтуптя, когато се вгледах в зелените ѝ очи, а хаотичният пулс ми каза онова, което трябваше да ми е толкова ясно преди този момент, и изведнъж осмисли всичко.
Тези очи изискваха отговори и устните ми се разтвориха за този, от който тя се нуждаеше най-много, но колебанието залепи езика в устата ми. Как трябваше просто да ѝ кажа, че целият гняв и омраза, които изпитваше към мен, всъщност бяха заблудено желание? Как трябваше да оправдая всичко, което и бях сторил, в името на тази по-голяма цел, която и двамата бяхме твърде слепи, за да видим. При всеки друг можех да се досетя какво означава връзката между нас, но двамата бяхме настроени един срещу друг от момента на нейното пристигане в това царство. И аз бях погълнат от натиска, който ми беше оказан, за да спечеля конфликта, който така или иначе изглеждаше напълно неизбежен.
– Ние… това… – Отново погледнах към звездите, чудейки се дали няма да ми дадат нужните думи, но те просто гледаха нататък, оставяйки това на мен. Несъмнено това беше последен тест от тяхна страна. Преглътнах отново с надеждата, че суровата магия на това място ще я накара да види истината в думите ми дори и през скептицизма си.
– Мисля, че това е нашият… Божествен момент – казах бавно, като я наблюдавах внимателно, очаквайки реакцията ѝ и съмнявайки се, че тя ще се хвърли в обятията ми.
Рокси леко се изсмя, а очите ѝ ме пронизаха, сякаш очакваше да се изсмея или да разкрия останалите наследници, които се бяха скрили, за да я нападнат от засада. Отпуснах бавно дъх, исках да ме изслуша, да възприеме това, което казвах, и да осъзнае какво означава това за нас. Направих крачка по-близо до нея, като исках да протегна ръка и да я хвана в своята, но не знаех дали ще ми позволи, или просто ще се опита да избяга.
– Искаш да кажеш, че наистина смяташ, че ние двамата можем да бъдем Елисейски партньори? – Попита недоверчиво Рокси, като всичко в изражението ѝ ми подсказваше колко нелепа е тази идея според нея. Погледът, който ми хвърляше, беше като кинжал, пронизал червата ми, суровото възмущение и ужасът от самото предположение, че сме нещо повече от това, което бяхме, се четеше ясно във всяка линия на лицето ѝ. – По-вероятно е да сме астрални противници – изплю тя.
Ой. Но, по дяволите, може би го заслужавах. Може би заслужавах погледа на чиста омраза, който ми хвърляше, и презрението, с което приемаше това предложение, но тя трябваше да види истината в него. Шибаните звезди се бяха подредили за нас. Това не беше някаква шега и времето за спорове и съперничество отдавна беше минало. Сега се превръщахме в нещо друго и тя трябваше да види това.
– Това не е шега, Рокси – издишах, приближавайки се до нея, очаквайки онзи момент, в който тя ще осъзнае цялата истина за тази ситуация и ще разбере какво ще бъдем един за друг след това. Тя просто трябваше да види и тогава… сърцето ми заби по-бързо, докато очите ми се движеха по лицето ѝ. Желанието, което се опитвах да отрека пред себе си, кървеше от мен, когато просто я гледах и си позволих да призная, че не искам нищо повече от това тя да бъде моя. – Това не е нещо, което някой от нас може да избере. Звездите са ни избрали един за друг. Те ни предизвикваха и същевременно ни сближаваха. Ето защо продължаваме да се сблъскваме по този начин, защо ти си всичко, за което мисля… Не мислиш ли и ти за мен?
– Имаш предвид, когато си фантазирам за начини да те нараня за всичко, което си ми направил ли? – Попита тя мрачно, макар че нещо дълбоко в очите ѝ трепна, сякаш не можеше да се престори, че е само това. Тя чувстваше това. Знаех, че го изпитва, защото то ме поглъщаше нощ след нощ, всеки свободен миг, посветен на обсебването ми от нея, а когато отлепих насилствената омраза, ми беше толкова неоспоримо ясно, че това е нещо много по-силно от омраза. Тя също трябваше да признае това и ако това означаваше да се разрежа и да и позволя да види как кървя за нея, то това беше най-малкото, което можех да направя в светлината на всичко останало, през което я бях прекарал.
– Искам да кажа, като начина, по който лежа буден нощем, спомняйки си какво беше усещането да те държа в ръцете си. Колко спокоен беше светът, колко чист беше този момент между нас. Как си въобразявам, че все още усещам парфюма ти, когато очите ми се затварят, и как през нощта протягам ръка през леглото си, желаейки да си наистина там. Или като начина, по който сърцето ми бие по-силно, когато влезеш в стаята, а гърлото ми се стяга, когато се опитвам да измисля правилните неща, които да ти кажа. Как се боря да привлека вниманието ти по всеки възможен начин, защото не мога да понеса, когато ме игнорираш.
Устните ѝ се разтвориха, но тя сякаш нямаше думи за това изявление, тежестта им падна върху нея и я накара да ме погледне по начин, по който никога преди не беше. Сякаш може би най-накрая ме виждаше под пластовете бруталност и очакване.
– Ти ме нарани повече от всеки, когото познавам – издиша тя и ми се искаше да мога да отрека накъсаната истина на това твърдение, искаше ми се да мога да се преструвам, че съм по-добър мъж, отколкото бях, по-достоен за нея, отколкото можех да се надявам да бъда.
Преглътнах тежко, приближих се с една крачка и я взех за заложник в погледа си. Тя беше толкова малка. Толкова шибано малка на ръст в сравнение с това колко голямо беше присъствието ѝ в живота ми. Толкова крехка за гледане в сравнение със силата, която гореше толкова ярко в нея, че беше всичко, което можех да видя. А тя беше достойна за много повече от мен.
– Съжалявам – издишах аз, а гласът ми се пречупваше от това колко много исках да кажа тези думи. Те не бяха достатъчни, за да компенсират това, нито едно от гнусните и отвратителни неща, които бях направил с нея. Не се доближаваха до тях, но те бяха истината за мен. Бяха тайната, която задушавах от месеци и която изгаряше в гърлото ми от желание да избягам. Но трябваше да дойде този момент, за да се почувствам достатъчно смел да ги изрека. Ако изобщо може да се нарече смелост това тихо отчаяние. Но имах нужда тя да види истината в тази декларация, да я почувства и да разбере, че между нас никога повече няма да е така. Че ще бъда всичко, от което тя се нуждаеше от мен сега и завинаги ще се боря, за да компенсирам всичко, което се беше случило преди това.
За миг ми се стори, че тя наистина вижда това, че разбира колко дълбоко го мисля. Но след това погледът ѝ се затвори и ѝ хрумна някаква мисъл, която накара цялото ѝ тяло да се скове по начин, който накара пулса ми да забие от паника.
– Защо сега? – Поиска тя. – Ако не стояхме тук тази вечер, ако бяхме някъде другаде, щеше ли да ми се извиниш?
Въпросът толкова ме хвърли в ужас, че знаех, че истината е затанцувала по изражението на лицето ми, преди още да успея да събера мислите си за отговора. Веждите ми се набръчкаха, реалността на собствената ми упоритост, на неспособността ми да видя това, което е, докато не настъпи този шибан момент, ме притисна. Не. Нямаше да ѝ се извиня тази вечер, ако звездите не ни бяха тласнали към това място. Нямаше да имам смелостта да го направя и честно казано, знаех, че тя нямаше да иска да го чуе, дори и да бях опитал. Освен това имаше причина за враждебността между нас, истината за това кои сме, за какво и двамата бяхме предопределени да претендираме, за баща ми… но нали ми се искаше да мога да го поправя? Дали в най-тъмните часове на нощта тайно съм страдал за нея и съм се чудил какви други можехме да бъдем, ако никой от нас нямаше претенции за короната?
– Не знаеш колко пъти ми се е искало да поправя онова, което бях разрушил между нас – изръмжах, имах нужда тя да разбере защо, защото всичко, което бях направил, не беше заради мен и нея. То беше за това, което бяхме, а не за това, което искам. А в толкова много отношения това, което бях, беше единственото нещо, което някога е имало истинско значение в живота ми. Преди този момент, в който най-накрая погледнах към единственото нещо, което никога не бях посмял дори да си пожелая. Винаги съм знаел, че ще ми дадат булка не по мой избор, и никога не съм си позволявал да мечтая за любовта, която можеше да предложи един Елисейски партньор – но дори баща ми не можеше да отрече желанията на самите звезди. Тя трябваше да види това. Тя трябваше да разбере. – Но аз трябваше да направя тези неща… Трябваше да се уверя, че ти и сестра ти няма да се издигнете и да претендирате за нашия трон. Не ставаше дума за теб и за мен, а за Съвета и кралските особи. За Солария и за това, което е най-добро за всички нейни хора. Дариус и Рокси не бяха фактор в нищо от това.
– Рокси? – Повтори тя язвително, изви вежди към мен и проблясъкът на разбиране, който си представях в изражението ѝ, изчезна като свещ, залята със студена вода.
Паниката ме обзе, когато осъзнах, че тя се оттегля, че стените ѝ се блъскат между нас и че това шибано име е разрушило всичко. Тя го възприемаше като острие, а за мен то беше само напомняне. Дариус Акрукс може би щеше да успее да открадне някакво подобие на нещо с Тори Гомес, момиче, отгледано от смъртни и незаинтересовано от никаква корона. Но един Акрукс и Роксаня Вега бяха съвсем различен звяр. Тя беше олицетворение на онова, за което не можех да си позволя дори да мечтая, и използването на това име ми служеше да си припомням коя е тя, когато изкушението да го забравя нарастваше твърде много.
Но как щях да ѝ обясня всичко това? Особено сега, тук, когато отвъд всички шансове, нищо от това нямаше значение. Звездите позволяваха това да бъде така. По дяволите, те искаха да е така и всичко, което тя трябваше да направи, беше да ме целуне и тогава щеше да види, да разбере, щях да оправя всичко, щях да го поправя, всичко.
Поклатих глава, докато се приближавах, молейки я да забрави всичко, което е било преди този момент, и да ме приеме такъв, какъвто съм тук и сега. Защото аз бях неин, стига да можеше да признае, че ме иска. Бях неин, независимо дали и харесваше или не.
– Тори, моля те – задавих се, протягайки се към нея, отчаянието ме притискаше, докато стените ѝ само се сгъстяваха.
– Нямаш право да ме наричаш така – изръмжа тя. – Наричаш ме Рокси, помниш ли? Правиш го, защото така ме наричаше майка ми. И искаш да ми напомняш, че тя е мъртва всеки път, когато ми говориш. Защото ти си такъв. Това си ти. И аз не искам да имам нищо общо с теб.
– Не – изръмжах, осъзнаването на това, което тя чуваше, когато използвах това име, се сгромоляса върху реалността и ме принуди да се помъча да намеря обяснението, от което се нуждаеше. – Не те наричам Рокси, защото се опитвам да те нараня. Използвам това име, за да не забравям коя си и каква си. Ти си принцеса от Вега. Можеш да разбиеш всичко, за което съм работил през целия си живот. И ако не се принудя да си спомням този факт, тогава знам, че ще ми е твърде лесно да го забравя. Да забравя, че те предизвиквам и събарям, и просто… да си позволя да си представя, че можеш да бъдеш нещо друго. Нещо, което ми се е искало да бъдеш в най-тъмните кътчета на сърцето ми толкова дълго, че вече не мога да го отрека. Искам те. И не ме интересува дали си Вега, или не. Не ме интересува дали името ти е Рокси, Тори или нещо друго. Просто те искам.
Пулсът ми гърмеше хаотично, когато тя погледна в очите ми и надеждата ме прониза, когато изражението ѝ се смекчи съвсем малко. Беше ме чула, беше ме разбрала. Бях стигнал до нея и тя трябваше да види, че всичко щеше да бъде различно, след като приемем тази връзка, всичко щеше да бъде точно такова, каквото винаги е трябвало да бъде.
– Ако съм прав за това, няма да имаме друг шанс – помолих, отчаянието гореше в очите ми, докато я гледах, виждайки съмнението, което се бореше в нея, чудейки се дали тя напълно разбира какво е това, окончателността на всичко. – Не разбираш ли? Ние ще бъдем Звездни кръстове. Обвързани сме да бъдем сами завинаги. Никога няма да намерим любов с друг. Предначертано ни е да бъдем заедно – това е съдба.
Но вместо приемането, което очаквах да просветне в очите ѝ, осъзнах, че отново съм казал нещо погрешно, когато челюстта ѝ се стегна при думите ми.
– Майната и на съдбата – изригна тя, като ме прониза с бруталността на това изявление направо в гърдите. – Аз не го искам. Ако ме е свързала с теб, значи е жестока и извратена. Не ми е нужно съдбата да избира живота ми вместо мен. Сама ще определя съдбата си и тя няма да е с теб!
Паниката премина през всеки сантиметър от мен от тежестта на тези думи, от тъмната и празна съдба, която ни очакваше отвъд тях, ако тя наистина ги имаше предвид.
– Моля те – молех се, исках да я хвана и да я накарам да ме послуша, но се страхувах да помръдна и на сантиметър, за да не я прецакам отново. – Помисли за това, което казваш. Ако съм прав, тогава това е моментът, в който звездите ни са се подредили. Това е моментът, в който душите ни трябва да се срещнат и да се свържат една с друга. Знам, че усещаш същото привличане към мен, което аз усещам към теб. Ти си всичко, за което мисля. Всичко, за което мечтая. Ти си под кожата ми и във всяка моя мисъл и знам, че съм направил хиляди непростими неща, но се кълна, че никога повече няма да те нараня. Ти си предназначена за мен. Ще те защитя с живота си…
– Твърде късно е – каза тя, гласът ѝ беше тих и непоклатим, онези стени в очите ѝ бяха непробиваеми.
Във въздуха звънеше решение, което щеше да открадне този единствен, крехък шанс за щастие изпод краката ни, и с ужасяваща яснота знаех, че вината за това е моя. Цялата ми шибана вина.
– Това не е моментът, в който се решава съдбата ни – изсъска тя. – Това не е причината, поради която никога няма да можем да бъдем заедно. Моментът, в който беше взето това решение, беше моментът, в който ме погледна за първи път. Моментът, в който влязох в тази академия с шанса да намеря мястото си в този свят за първи път в живота си, когато трябваше да мога да направя това място свой дом, но вместо това ти реши да го превърнеш в мой ад. Така че вместо да ме гледаш, сякаш аз съм тази, която отрича съдбата и ти отнема единствения истински шанс за щастие, защо тогава не погледнеш себе си? Погледни всяко гнусно нещо, което си казал и направил с мен. Спомни си как изгаряше дрехите ми и ме унижаваше. Спомни си как откриваше страховете ми и ги съживяваше. Спомни си как се почувствах от магията ти, когато я използва, за да ме затвориш под леда в онзи басейн, и ме остави там да умра.
Всяка дума, която тя хвърляше по мен, беше като камшик, който пронизваше душата ми и завинаги я белязваше със съжаление за действията ми. Колко пъти бях искал да задържа ръката си? Колко пъти бях стискал зъби и се бях принуждавал да и покажа само най-лошото от себе си в името на това, което се очакваше от мен? Колко изпитания бяха хвърлили звездите по пътя ни само за да се проваля отново и отново. Бях имал толкова много възможности да направя нещата по различен начин, но всеки път оставях гнева да властва над отчаяното желание на сърцето ми, защото твърде много се страхувах от алтернативата. Страхувах се от баща си, да, но повече от това се страхувах от нея. Страхувах се да я искам и да и позволя да го види, само за да намеря сърцето си смазано в нейния юмрук. И сега стоях тук, гледах в тези зелени очи и наблюдавах как кръвта от яростно биещия орган в гърдите ми капе между пръстите ѝ, за да оцвети снега. Всяка една капка беше свидетелство за моя провал и подигравка с това, от което толкова много се страхувах, защото именно този страх ми го поднесе накрая.
– Знам – казах аз, гласът ми се пречупи при тази дума, защото не можех да поправя това, не можех да върна нищо от него, можех само да ѝ предложа жалка истина за себе си и да се закълна, че ще направя всичко възможно, за да го поправя. – Всички ужасни неща, които съм ти направил, ще ме преследват завинаги. Но моля те, моля те, просто ми дай ми вечност, за да ги поправя. Позволи на тази връзка да се създаде между нас и аз ще ти докажа колко добър може да бъде животът ни заедно. Няма да те принуждавам да правиш каквото и да било или да бъдеш с мен, ако не искаш, но поне ни дай шанс. Целуни ме отново със звездите над главата и нека нашата история започне наново тук.
След думите ми настъпи тишина и в гърдите ми се разпали най-малкият лъч надежда, когато тя просто ме погледна, наистина ме погледна и претегли в пълнотата на погледа си.
Събрах и малкото смелост, която ми беше останала, и се приближих до нея, протегнах несигурно ръка и я взех в своите. Кожата ѝ беше толкова мека и топла, а електричеството, което пулсираше между нас, беше налице както винаги, тялото ми реагираше толкова остро на нейното.
Затаих дъх, докато тя остана на мястото си и ме гледаше, докато снегът се въртеше около нас.
Наблюдавах я как ме оценява и си позволих да видя всичко в нея, което толкова дълго опитвах да се убедя, че мразя. Тя беше стълб на силата, тази несломима сила на енергията, която неведнъж беше оцелявала, отказвайки да отстъпи или да се огъне пред всяко от предизвикателствата, които се бяха появили пред нея. Беше твърда и вероятно толкова жестока, колкото баща ѝ някога е бил, но беше и мека, любовта, която изпитваше към малцината, които допускаше до себе си, като тази пламтяща природна сила, която само глупак би се осмелил да разбуни. И, разбира се, беше красива, толкова шибано красива, че от първия миг, в който я бях зърнал, не бях мислил за друга жена освен за нея. Исках я още тогава. За няколко блажени мига я бях погледнал и я бях поискал, исках да я направя своя с всички необходими средства. Ако само си бях спомнил това, вместо да се оставя да го забравя в момента, в който разбрах името ѝ.
Тя се колебаеше. Виждах го. В очите ѝ имаше желание, което ме зовеше, нужда, която усещах в дълбините на душата си, от любов като тази, която ни се предлагаше.
Бавно прокарах дясната си ръка нагоре по ръката ѝ, като ѝ дадох всички възможности да ми каже да спра, но тази надежда в мен пламна малко по-ярко, когато устните ѝ останаха неподвижни и тя ми позволи да я докосна по този начин.
Исках я толкова много. Исках устата ѝ да е върху моята и всяко парченце от кожата ни да е свързано. Исках да я притисна под себе си и, по дяволите, дори исках и тя да ме притисне. Исках сърцето ѝ да бие само за моето. И исках да знам всяка тайна, която тя държеше толкова здраво заключена в острия си ум. Исках всичко това и докато я гледах, знаех, че и тя ме иска.
Връхчетата на пръстите ми прокараха пътечки по дължината на шията ѝ, преди да достигнат до челюстта ѝ. Кожата ѝ беше толкова мека срещу моята, а погледът ми се спря на тази шибана уста, която беше изпълнила толкова много от фантазиите ми и беше разбунила толкова много от темперамента ми.
Звездите се приближиха, за да ни погледнат, докато пространството, което ни разделяше, изчезваше сантиметър по сантиметър, тежестта на тяхното присъствие се натрупваше около нас, докато магията на този момент водеше до това последно действие.
Пръстите ми очертаха линия по челюстта ѝ, палецът ми проследи долната ѝ устна, галейки, ласкаейки. Толкова силно исках да я целуна, че дори не бях сигурен, че сърцето ми вече бие. Исках да усетя вкуса на душата ѝ върху устните си и да ѝ обещая целия свят с натиска на устата си върху нейната, а тя все още не ме отблъскваше. Тя знаеше какво сме. Беше го приела. Тя също искаше това.
Облекчението ме заля, докато гледах надолу към това съвършено създание и се осмелих да се приближа. Звездите проблясваха в небето над нас, очаквайки енергия, която се навърташе около нас, и аз се наведох.
Дъхът ѝ танцуваше с моя, а желанието ми за нея беше толкова непреодолимо, че треперех от силата му. Как бях извадил този късмет? Как бях избран за жена като тази? Нито една част от мен не можеше да претендира, че е достойна за любовта ѝ, но аз се заклех на всички звезди, които гледат, и на всяка частица от окаяната си душа, че ще стана всичко, което тя заслужава, и дори повече. От този момент нататък щях да бъда нейното създание и щях да направя всичко необходимо, за да компенсирам всички свои грешки, допуснати преди това. Преди нас – такива, каквито ни беше писано да бъдем.
Ръката ми се плъзна по бузата ѝ, погледите ни се вкопчиха, душата ми се принесе в жертва на нея, когато устните ѝ се разтвориха за обещанието на тази целувка, а аз се наклоних още повече, толкова отчаян да я поискам, че чак ме заболя.
– Не – издиша тя, а думата ме разтърси и ме накара да се успокоя напълно.
Примигнах срещу нея, а тази проста дума не успя да проникне в съзнанието ми, защото не можех да я чуя правилно. Не можеше да почувства истината за всичко, което ни беше писано да бъдем един за друг, и да изрече тази дума вместо да приеме целувката.
Но всичко, което открих в зелените ѝ очи, беше отказ, гняв, омраза.
Поклатих глава, хватката ми върху лицето ѝ се затегна, докато се опитвах да отрека това, което току-що я бях чул да казва, опитвах се да намеря думите, които ми трябваха, за да я накарам да си ги върне.
– Не разбираш – казах отчаяно. – Ние сме създадени един за друг. Съдено ни е да бъдем заедно.
Тя усещаше истината, знаех, че я усеща, но твърдата стена в погледа ѝ ми подсказваше, че истината, колкото и ослепително, разтърсващо силна да е тя, просто не е достатъчна.
– Значи си осъзнал, че през цялото време, което си прекарал, измъчвайки ме, е трябвало да се влюбиш в мен? – Попита Рокси с горчивина. – Е, вече е късно, не можеш да върнеш назад това, което си направил…
– Бях се влюбила в теб – отвърнах аз, гласът ми се пречупи, защото, разбира се, бях влюбен. Не можеше ли тя да види това? Не можеше ли да го почувства? – Всичко останало не беше истинско. Това не е това, което съм в действителност! Аз…
– Да, това е – каза тя яростно. – То е това, което си. Можеш да ми кажеш, че си мразил да го правиш или си се чувствал задължен по каквато и да е причина, но ти все още си този, който направи всички тези неща с мен. Ти си този, който ни постави на този път. Никога не съм искала война с теб. Но ти не ми даде избор в това отношение. И сега аз не ти давам избор в това. – Гласът ѝ звучеше с яснота, която ме разцепи, а аз не можех да намеря думи, за да променя решението ѝ, не можех да намеря извинения или извинения за нищо от това.
– Моля те – помолих отново. – Давам ти сърцето си. Ако ми дадеш своето в замяна, ще прекарам всеки миг от живота ни, за да ти докажа, че мога да бъда достоен за него.
– Твърде късно е – изръмжа тя яростно, изтръгвайки сърцето от гърдите ми с всяка една дума. – Ако съдбата е толкова жестока, че да ми предложи истинска любов само с мъж, който може да ме нарани толкова, колкото ти, тогава ще си отида без любов – закле се тя. – Искаш сърцето ми? По-скоро ще го изрежа, отколкото да ти го дам.
Поклатих глава, отричайки думите, които ми беше подхвърлила, приближавайки я към себе си в някакъв отчаян опит да я накарам да види това, което сега беше толкова ослепително очевидно за мен. Аз бях неин. Бях изцяло неин и тя трябваше да ме приеме. Трябваше да го направи, иначе щях да се разбия на милион парчета, които никога повече нямаше да бъдат същите.
Този предателски проблясък на надежда отново се появи, когато тя ми позволи да я приближа, позволи ми да я придърпам към себе си, въпреки че стената в очите ѝ оставаше дебела както винаги.
– Моля те, просто бъди моя, Тори – помолих я, но вече виждах, че това не е достатъчно.
– Предпочитам да бъда сама – прошепна тя, унищожавайки малкото, което беше останало от мен с тези думи, докато издърпваше ръката си от моята, отдръпвайки се назад, докато аз само клатех шибаната си глава, отказвайки да ѝ повярвам, отказвайки да приема, че тя има предвид това.
По бузите ѝ се разляха сълзи, а яснотата на собствената ѝ болка се вряза в мен, защото знаех, че аз съм причината за това, че аз съм причината за това, откакто се бяхме запознали.
– Тори, аз… – Последвах я, докато се отдалечаваше, но тя се отдръпваше отново и отново, докато не спрях неподвижно, а всяка фалшива надежда беше отнесена от студения вятър.
Облаците се затвориха над главите ми, звездите отново се скриха, тъй като съзвездията ни се разминаха и аз усетих как сянката им пада върху всяка част от мен, чак до душата ми.
Погледът на Рокси се втренчи в моя точно когато около зениците ѝ се образува черен пръстен и ужасът от него ме смрази на място. Бяхме кръстосани от звездите. Невъзможната истина за това се затвори върху мен като завеса от мрак, от която знаех, че никога няма да се измъкна.
Балонът на спокойствието, в който стояхме, изведнъж се разкъса и виелицата нахлу около нас, за да си присвои това място, сякаш то изобщо не е съществувало.
Тя се обърна и избяга от мен, оставяйки ме да стоя в снега, с чувството, че всяка нейна стъпка е белязана с кървавите останки от сърцето ми.
Болката ме разкъсваше както никога досега, а реалността на това, което можехме да бъдем, на това, което, по дяволите, бях направил, ми тежеше толкова много, че дори не можех да дишам.
Нещо в мен се разпадаше на парчета, които знаех, че никога няма да се възстановят, и когато агонията на всичко това стана твърде голяма, моят Дракон се откъсна от пределите на плътта ми.
Скочих в небето, бягайки далеч от това място и от ужасните думи, които никога нямаше да спрат да звучат в ушите ми, докато тя ме отхвърляше. Рев, изпълнен със силна агония, се изтръгна от гърлото ми, отекна в небето и аз просто летях, летях и летях, сякаш може би щях да успея да избягам от гнилата истина за живота си, стига да можех да се движа достатъчно бързо.
Роксания Вега трябваше да бъде моя, но в крайна сметка тя бе видяла жалката истина за всичко, което бях, и ме бе унищожила, вместо да се обвърже с мен, а аз нямах кого да обвинявам, освен себе си.
Назад към част 22 Напред към част 24