ЛИРА
Босите ми крака бяха окървавени, натъртени и ме боляха от болка, която не можех да усетя. Бях изтръпнала. Навсякъде, където трябваше да усещам нещо, беше просто празно.
Можех да го видя. Почти като че ли стоях извън себе си, виждах го. Там, където трябваше да съм гладна, забелязвах само къркоренето на стомаха си. Там, където трябваше да се страхувам, усещах само празнотата на погледа си, а там, където трябваше да усещам болката на кървящите си крака, усещах само празнотата на всичко, което бях загубила.
– Смисълът е толкова мимолетен – въздъхна нещото с лицето на Дарси Вега, а пръстът ѝ се притисна силно в бузата ми, докато следеше очите ми за реакция, която не можех да предизвикам. Не ми трябваше много време, за да разбера, че тези същества не са Истинските кралици. Не че знаех какви са те, но бях почти сигурна, че дори не са никакви феи.
– Тази знае, но не и пука – Тори сякаш се съгласи откъм гърба ми.
Бях гледала безучастно, докато тези същества убиваха и изгаряха пътя си през земята, докато от местата, където спираха, не оставаше нищо друго освен сажди и пепел. Бях гледала как пълнят стомасите си до пръсване, ядейки всякакви странни неща. Бях гледала как се гмуркат в дълбоки води и се хвърлят от високи върхове. И видях как нищо от това не ги докосваше, нищо от това нямаше значение за тях. И все пак те търсеха някакъв отговор, който никое от тези неща не можеше да им даде.
Умираха от глад, но нищо не можеше да засити глада, който ги гризеше. А аз можех само да наблюдавам как се тъпчат със света, но без резултат. На фона на всичко това те все пак ловуваха. Бях забелязала това. Търсеха нещо, което им се изплъзваше, и се ядосваха, когато не успяваха да го открият отново и отново.
От устните на синьокосото нещо се изтръгна звук на чисто разочарование, кракът му се удари в камъка пред мен и издълба голяма пукнатина в центъра му, която ме извади от равновесие. Нещото наблюдаваше как се препъвам, после се оправям, тялото ми реагира, а лицето ми остана безизразно.
Бяха обсъждали да ме разсекат, за да видят дали ще изкрещя, но не го бяха направили. Трябваше да избягам. Но в мен не беше останало нищо, което да събуди желанието за това.
Погледът ми се отклони от близначките към брега на реката, на който стояхме, а шумът на водата приличаше на шумолене на мъртви листа, които се търкаляха по сухите камъни. Имаше нещо в него, което изглеждаше неестествено дори и за моите невнимателни очи.
Дървото, което се извисяваше над нас, имаше черен като полунощ ствол с малки жилки в най-тъмночервено, които си проправяха път по набраздената кора, белязани сякаш с кръв. Един дебел клон се простираше през водата, почти преминаваше на другия бряг на неестествената река и завършваше с разперени като пръсти клони, които сякаш се опитваха да хванат далечния бряг.
Движение привлече вниманието ми към центъра на този клон, където дебело въже беше вързано в примка, люлееща се бавно от вятър, който не усещах.
Нисък, повтарящ се звук от плискане ме накара да погледна назад към водата и замълчах, когато забелязах фигура, която се приближаваше от по-нагоре по течението и използваше дълъг прът, за да насочи сал към нас. Беше забулен изцяло в черно, нищо от чертите му не се виждаше и въпреки това заедно с него към брега на реката се приближи студ, който охлади всичко до въздуха в дробовете ми.
Близначките също забелязаха приближаването му и се преместиха да застанат пред него на брега на реката.
– Защо нещо, което няма живот, чака на прохода към смъртта? – Гласът на Превозвача се разнесе над реката, а студът във въздуха се задълбочи, сякаш ледени пръсти си пробиваха път в костите ми.
– Искам да преговарям – казаха близначките като една, а гласовете им се сляха в нещо неземно, нещо по-вярно за нещото, което носеше лицата им. – Искам да участвам в смъртта.
Сега може и да не можех да почувствам нищо, но можех да кажа, че нещата, които твърдяха, че са кралиците Вега, не бяха феи. Нямах представа какво чудовище би могло да сътвори такава лъжа, но времето, което бях прекарала затворена в тяхната компания, ми показа това.
– Няма да сключвам сделки с прокълнато същество като теб – изсъска Превозвачът, а гласът му беше крехък като кора. – За теб няма място отвъд завесата. Вашият вид не може да премине реката.
Близначките си размениха погледи.
– Тогава нямаме повече нужда от теб.
В пространството между невъзможно могъщите същества на брега и този в реката се появи напрежение. Затаих дъх, сякаш очаквах светът да се срути или небето да се взриви.
Вместо това Превозвача просто притисна пръта си към ръба на реката и отново се отдръпна от брега.
– Смъртта не ни иска – каза чернокосата близначка на другата, лицето ѝ беше ефирно и неподвижно, лишено от изражение, точно както предполагах, че трябва да е и моето.
– Какво сега? – Попита синьокосата. – Търсенето ни не доведе до нищо.
– Може би мога да ви помогна.
Обърнах се при звука на гласа на мъжа, а студенината, която Превозвачът беше донесъл на крайниците ми, се превърна в ледена яма в сърцевината ми, когато видях изумруденозелените му одежди и високата корона, поставена на русата му глава. Беше огромен мъж, много по-голям, отколкото си го представях, когато го видях по телевизията. Той беше този, който беше наредил на агентите да дойдат в дома ми. Той беше причината семейството ми да изчезне, а аз да бъда настанена в инквизиционния център. Той беше този, който ми беше отнел всичко.
– Разбрах местоположението ти от друг от твоя вид. Надявах се, че ще сключим сделка – мърмореше краля на Солария.
Назад към част 19 Напред към част 21