СЕТ
– Хайде, Кал, разкажи – каза Макс.
– Добре, срещам се с някого. Но го пазим в тайна.
– Срамува ли се да бъде с теб? – Подиграваше се Дариус, облегнат в стола си, подобен на трон. Беше станало късно и всички, освен основната група, си бяха легнали, оставяйки ни да се мотаем в „Кълбото“ и да празнуваме победата си в конфискатора на FIB. Аз и семейството. Групата на мечтите. Човече, това беше мир, ако някога съм го познавал.
Всички агенти на FIB, които бяха предали Лайънъл, бяха дошли да останат на остров Б.М.П.Б., като по този начин бяха подсилили редиците на нашата армия, и ако това не си струваше няколко бири, не знаех какво.
– Може би е обратното – подсмръкна Макс. – Дали тя е преобръщач на моржове, който си пази зъбите във формата на фея?
– Майната му – каза Кейлъб, но около устата му заигра усмивка. – Просто не е нищо сериозно. Нищо, което да си струва да бъде обявено на света. Не ми е нужно пресата да се шмугва в търсене на историята.
Усетих погледа на Дарси върху себе си, но не успях да се обърна в нейна посока, тъй като Кейлъб внезапно посегна към гърдите ми и сграбчи сърцето ми в юмрук – или поне така го почувствах. Той си играеше с него, претегляше го в дланта си и забиваше нокти в него, сякаш смяташе да го заличи.
„Нищо, което си струваше да бъде обявено на света“.
Тези думи ме нараниха много повече, отколкото трябваше. Бях се съгласил на това, нали? Да го запазя в тайна. Но за него това беше лесно. Сърцето на Кейлъб не беше заложено на карта. За него това не беше нищо сериозно. Никога нямаше да ме иска така, както аз го исках, но жалката истина беше, че щях да приема всяка частица внимание, която той можеше да ми предложи. Защото, докато траеше, дори фрагментите от Кейлъб Алтаир бяха по-добри от кухината, която беше останала в гърдите ми без него изобщо.
Избутах се на крака, като ги оставих да си говорят и реших, че ще си взема още една бира. В какво се превръщах обаче? Някакъв неудачник, който изпива проблемите си? Аз не бях Орион. Той беше достатъчен пример, за да знам как свършват тези гадости. С него, горчив и самотен. Накрая може и да беше намерил своя път от тъмнината, но аз бях видял празнотата в очите му още преди да има Дарси.
– Мисля, че ще си тръгвам за вечерта – казах на останалите, оставяйки протестите им зад гърба си, като обърнах бирата и излязох в студения нощен въздух.
Грохотът на гръмотевиците в корема на облаците обещаваше силна буря и аз пожелах тя да дойде и да направи най-лошото. Тръгнах по пътеката, а статичното електричество във въздуха накара кожата ми да настръхне от желание да се променя. Това не беше лоша идея. Да избягам в тъмнината на Плачещата гора и да се оставя да ме завладее, както се е случвало безброй пъти досега.
Само че този път стъпките ме преследваха и сладкият аромат на ягоди достигна до мен, когато моя преследващ ме настигна. Дарси. Разбира се, че беше Дарси. Тя вече ме познаваше, почти толкова дълбоко, колкото ме познаваха наследниците, а в някои отношения ме познаваше повече. Защото познаваше жестокостта в мен, порочната жилка, която оцветяваше сърцето ми в черно. Колко далеч бяхме стигнали от това да бъдем врагове, да вървим по тези пътища, аз да я преследвам като плячка, а тя да ме презира с цялата си ярост, която можеше да ми даде. Сега не можех да си представя живота си без нея, приятелка, която ценях до Луната и обратно.
– Не беше нужно да ме следваш – казах аз.
Издигнах мехурчето за заглушаване, хвърлих поглед назад по пътя, по който бяхме дошли, но нямаше следи от следене.
– Не, но ми се искаше. – Тя пристъпи в крачка с мен и аз я погледнах надолу, а тя ме погледна нагоре с онези големи, зелени очи, които виждаха право през мен. – Кейлъб просто ви прикрива.
– Имаше истина в това, което каза – въздъхнах. – Това е самата истина, която ме преследва. Когато това приключи, ще приключи и с мен. Но аз не мога да спра, Фиен.
– Фиен?
– Да, като в „Сънят на Фиен“. Вече не мога да те наричам точно бебе. Чувствам се странно.
Тя се усмихна.
– Е, аз няма да те наричам Вълче. А ти по-добре да не планираш да наричаш Тори „кучка“.
– Защо? Мисля, че ще и хареса. – Засмях се.
Едно шумолене в дърветата отпред ме накара да спра и Дарси се намръщи, като също спря.
– Кал е тук – казах с тих глас, въпреки заглушаващия балон.
– Изглежда, че тогава е идеалната възможност да отидеш да поговориш с него. – Тя ме бутна натам и аз си поех дъх.
– Не.
– Отиди и се виж с него поне. – Тя ме бутна с въздушна струя, която ме накара да се препъна напред, после се издигна в небето като проклет керкенез и отлетя на вятъра.
– Перната кучка. – Усмихнах се, след което отново се запътих към дърветата, оставяйки заглушаващия балон да падне.
Нямаше да знам, че Кейлъб ме наблюдава, освен ако не искаше да ми съобщи, а вечно тихите му, вечно бързи движения не позволяваха на никого да го чуе, освен ако не желаеше това.
Влязох под гъстия навес, като се отклоних от пътеката, когато вълчите ми сетива се съживиха. Всяко пукване на клонче и шумолене на листо се носеше до мен, бухането и стъпките, принадлежащи на различни феи в техните орденски форми тук, в гората. Но никой от тях не беше наблизо.
– Знам, че си тук, Кал – обадих се аз и навлязох по-навътре в гората.
Не си направих труда да хвърля Фейлийт, очите ми се приспособяваха към тъмнината, сякаш бях във вълчата си форма. Хищниците не се нуждаеха от светлина, за да ловуват, а тук, в тези дървета, аз винаги бях на върха на хранителната верига.
Вятърът караше клоните да дрънчат, а сетивата ми бяха изострени, докато гледах насам-натам, опитвайки се да открия преследвача си между клоните.
– Ловиш голям дивеч – предупредих аз. – Най-смъртоносното животно в кампуса.
Свистенето на въздуха ми подсказа, че Кейлъб атакува отгоре, и аз се дръпнах напред, за да се опитам да избегна удара. Той се приземи зад гърба ми, стисна ръката си около гърлото ми и ме дръпна обратно към себе си.
– Вторият най-смъртоносен. – Опита се да ме захапе, но аз сграбчих ръката му, изтласках я от врата си и се завъртях, готов за удар, който се заби право в корема му.
Той изруга, изстреля се с прилив на вампирска скорост, след което отново се насочи към мен отзад. Отклоних се от замаха на ръката му, обърнах се и хвърлих рамото си в гърдите му, опитвайки се да го извадя от равновесие.
Петите му се вкопчиха в земята, размърдвайки пръстта, но в следващата секунда той изчезна, хвърляйки се надалеч с бърза скорост, която ме накара да се спъна на колене. Той се появи отново пред мен също толкова бързо, като стискаше ръката си в косата ми.
Главата му се наклони на една страна, а на устните му се появи усмивка.
– Вече си на колене пред мен? Какво добро кученце.
– Майната ти. – Изстрелях се нагоре, хванах ръцете си за гърлото му и го притиснах към най-близкото дърво с такава сила, че цялото се разклати.
Зъбите ми се оголиха, мускулите ми се схванаха, а гневът пулсираше горещо в гърдите ми. Бях ядосан по най-различни безумни причини. Заради това, че говореше за мен, сякаш бях нищожество, заради това, че имаше толкова голяма власт над сърцето ми, заради всяка непоносима секунда, която прекарвах без него, и всяка мимисекунда, която прекарвах с него. Най-вече се ядосвах, защото той не ми отвръщаше на любовта и защото някога се бях чувствал толкова несломим, а сега един-единствен отказ от негова страна можеше да ме разбие напълно.
Отблъснах се от него и се промъкнах сред дърветата обратно към пътеката.
– Сет – обади се Кейлъб, но аз не отговорих, не бях сигурен къде се намира главата ми в момента, само че беше на косъм.
Атласът ми забръмча в джоба и аз го извадих, като открих новинарска статия, свързана с груповия чат.
„Извратената истина за извратения крал“ от Тайлър Корбин и Порша Силвърстоун.
Нечистият мрак, който се разпространява по нашите земи, е злодеяние, което повече не може да бъде пренебрегвано. Другари феи, независимо дали си заравяте главата в пясъка, или не, тази война е обсадила нашия дом и е време да направим това, което е почтено, и да се подготвим да се бием, за да си върнем кралството.
Първо, това, което трябва да се признае, са видеоклиповете, на които се вижда как близначките Вега изгарят до основи центъра за разпити на Небюла заедно с намиращите се в него феи. Всичко не е такова, каквото изглежда, изобразените феи изобщо не са те, а чудовище, носещо лика на нашите кралици, за да опетни имената им – илюзия, създадена, за да заблуди вярващите. Питайте се защо, след като са се борили за справедливост и са освободили много феи от подобно заточение в тези центрове, сега Вега ще се обърне срещу собствения си народ? Малко смисъл може да има в подобно начинание, но много смисъл може да има в истината. План за опетняване на имената им от един ужасен враг, а кой би бил по-подходящ за тази роля от този, който нарича себе си крал, или може би от чудовището, което нарича кралица?
Спомените се предлагат доброволно не от кого да е, а от Дарси Вега и нейния Елисейски партньор Ланс Орион след бягството им от плен в Двореца на душите. Кликнете тук, за да видите тревожния разказ на очевидци за насилствените действия на Лайънъл Акрукс. Но той не е единственият насилник в двора си, защото изглежда, че Лъжекраля отговаря пред своята кралица – същество направо от Царството на сенките, нимфа, която е опетнена от мрака, което я прави невъобразимо могъща. Кликнете тук, за да видите как Лайънъл се сблъсква с гнева на своята така наречена Кралица на сенките, когато тя е недоволна от него, и сами решете от коя сила в двореца трябва да се страхуваме повече. Дали Лавиния Умбра е нашият истински враг, или Лъжекраля я държи под свой контрол?
Време е да решиш, скъпи народе, кой владетел искаш да седне на твоя трон. Ако някога сте били верни на Лайънъл Акрукс, няма нищо срамно да промените мнението си сега, когато истинската му същност е разкрита. Към бунта се присъединиха много феи, които са стояли от другата страна на някогашния непреодолим мост. Порша Силвърстоун например, бившата ръководителка на „Небесни времена“, която някога провъзгласяваше Лайънъл Акрукс за прекрасен представител на феите след дългогодишните си професионални отношения с него, дойде да работи за „Дейли Солария“ след дръзката си работа с бунтовниците, разкривайки най-мрачните тайни на Дракона. Сред тях е убийството на любимия му брат Радклиф Акрукс, който отдавна е бил поставен на велик път да управлява заедно с останалите съветници, за да донесе мир на нашето кралство. Уви, тази съдба беше открадната от лапите му и сега е време всички да направим като Порша и да излезем от сенките, за да обявим вярност на праведната страна в тази война.
Тори и Дарси Вега, които сега са короновани сред народа си като кралици, ви молят да се присъедините към редиците на армията на Истинските кралици или, ако сте застрашени от тиранията на Лайънъл, да се присъедините към тяхното убежище в Зодиакалната академия, защитена от мощна и древна магия на Феникс, която не може да бъде пробита от вражески сили.
Присъединете се към нас и ще се присъедините към страната, която се бори за равенство, състрадание и морал.
Щракнах върху връзката, за да гледам как се разиграва спомена как Лайънъл е пребит от Лавиния, устните ми се свиха в усмивка, когато той започна да моли. Кейлъб се беше преместил на моя страна, наблюдавайки ме през рамо.
– Погледни го. Жалък е – изсъска Кейлъб, а пръстите му докоснаха моите, като малкият контакт беше достатъчен, за да разтупти сърцето ми.
Хванах ръката му, знаейки, че не бива да правим нищо толкова публично, но беше тъмно. Освен това имах своите нужди, свързани с Вълка. Никой нямаше да се съмнява твърде много в това.
Пръстите ни се преплетоха и грубото притискане на дланта му към моята успокои разтърсващия ми пулс.
Лунната светлина подчертаваше високата арка на скулите му и вдлъбнатините на бузите му, карайки го да изглежда така, сякаш е изваян от камък.
Толкова много хора бяха паднали в тази война. Но аз бях един от късметлиите, запазил живота си, за който всички паднали биха ме разменили с всичко, което им беше останало да дадат. Скоро можеше да се окаже, че този късмет намалява, а Кейлъб – също. Наистина ли исках да премина отвъд завесата, след като никога не съм споделял най-отчаяната тайна на сърцето си?
– Срещаме се във Въздушната кула след час – облечи се в нещо горещо – казах, като се отдръпнах от него.
– Защо? Какво си мислиш? – Попита той, сякаш се надяваше, че съм планирал някаква пакост.
– Ще видиш. – Усмихнах се закачливо, след което потеглих по пътеката с план в главата и със сърце, което се разтуптяваше от перспективата за него.
Кейлъб беше феята, която ми беше дала луната, така че планирах да му дам небето.
Когато всичко беше готово, застанах пред Въздушната кула в очакване Кейлъб да се появи. Носех бял пуловер с любимите си скъсани дънки, косите ми бяха прилежно вързани, а на врата ми се носеше финият земен аромат на одеколон „Елементал номер 6“.
Съмненията ме обземаха и бях на една негативна мисъл разстояние от това да отменя цялата тази идея и никога повече да не се връщам към нея. Но тогава луната ми намигна в небето и аз разбрах, че тя ме подкрепя. Тази вечер тя беше във фазата си на нарастващ гибос, почти пълна, но не съвсем, дразнеща света с онази малка сенчеста част, която криеше. Сякаш се беше преоблякла за случая, носеше рокля с разрез нагоре по крачола, показваше достатъчно кожа, но не издаваше цялата пекарна с кифлата. Ти, мръсна малка гибона.
Въпреки провокативната ѝ проява, тя вече не ме караше да жадувам за нея. Бяхме любовници, превърнали се в приятели, и тази вечер тя ме изпитваше, за да провери дали наистина съм приключил с нея и дали наистина съм отдал сърцето си на друг.
– Съжалявам, бебе – казах аз. – Но ти разбираш, нали? Имам предвид, виждала ли си го? Той е създаден за мен. Поне аз така мисля. Всичко е някак прецакано. Но аз ще поправя това. А ти ще се погрижиш всичко да мине гладко тази вечер, да?
Луната блесна малко, развеселена от мен, и аз се усмихнах, като я плеснах с ръка.
– Сет?
Погледнах надолу, открих Кейлъб там, на пътеката, водеща към Дом Въздух, и пулсът ми се разбунтува. Беше облечен в бледосиня риза и черни дънки, златистите му къдрици бяха отпуснати назад, оформени точно така, сякаш изобщо не беше положил усилия. Само че го познавах толкова добре, че бях сигурен, че тази прическа му е отнела много време пред огледалото.
Думите не ми стигнаха. Аз. Най-словоохотливия от словоохотливите. Затова просто протегнах ръка в знак на предложение, надявайки се, че той ще я приеме.
Наоколо нямаше никой. Всичко беше тихо. Сякаш луната беше планирала да бъде така.
Той тръгна напред, като ме гледаше подозрително, но явно ми се доверяваше достатъчно, за да не ме притиска за отговори относно това, което бях планирал.
В момента, в който пръстите му стигнаха моите, аз хвърлих въздушна платформа под краката си, изстрелвайки ни в небето, и Кейлъб изохка. Студеният въздух се втурна около нас, а Кейлъб го затопли с огън, топлина, която се излъчваше от него на вълни.
Поведох го през кампуса, плавайки над блестящите покриви, а лъскавият златист оттенък на Кълбото привличаше погледа ми. Отведох ни чак до далечния ъгъл на Земната територия, където над нас се събираше пухкаво море от облаци, всички от които по-рано се бяха сдобили с моя въздушен елемент.
Провлякох Кейлъб през тях и застанахме сред облаците, които се простираха достатъчно далеч в двете посоки, за да не виждаме кампуса долу, а само блестящото небе горе. Звездите ни гледаха, но яркостта им не изглеждаше твърде примамлива тази вечер; централно място заемаше луната. Тя изглеждаше по-близка от всякога, сякаш се беше приближила само за да ни наблюдава.
– Това е… уау, Сет. Това е страхотно – въздъхна Кейлъб.
– Докъдето можеш да видиш във всяка посока, чак до краищата на облаците, има солидна въздушна платформа – обявих аз.
Веждите на Кейлъб се извиха от изненада.
– За какво е тя?
– За теб – казах аз, а устата ми се изкриви. – Можеш да тичаш през небето, Кейлъб. Толкова бързо, колкото ти харесва.
Морските му очи светнаха и той се изстреля от мен в движение, а крясъкът отекна обратно към мен. Той се провря през облаците, изпращайки бели шлейфове, които се въртяха далеч от него, докато той се движеше на зиг-заг насам-натам. От гърлото ми се изтръгна смях и той се върна към мен, хвана ме за ръка и ме преметна през рамо. Приземих се на гърба му с адреналин, който избухваше във вените ми, и се държах здраво, обгръщайки го с ръце и крака.
Кейлъб се движеше с висока скорост, все по-бързо и по-бързо, гонеше се в кръг и после рязко завиваше наляво, после надясно.
– Скочи, Кал! – Извиках и когато той се подчини, хвърлих въздух под краката му, изстрелвайки ни в небето с бясна скорост.
Излетяхме на петдесетина метра, преди да пусна вятъра и да се свлечем обратно към облаците долу. В последната секунда забавих спускането ни, като поставих Кейлъб на въздушната платформа, и той отново потегли в момента, в който краката му докоснаха земята.
Освободих го с една ръка, за да мога да хвърлям фигури в облаците пред нас, създавайки арки и обръчи, тунели и мостове, които той да поеме. Цялото трасе с препятствия оживя и аз изграждах все повече и повече от него около нас, спираловидни стълби, вити пързалки, които ни изхвърляха в басейн с още повече облаци, рампи, от които той скачаше, и огромни търкалящи се облачни топки, които той трябваше да избягва.
И двамата се смеехме с глас, когато направихме пауза и паднахме върху меко въздушно легло, а дрехите ни бяха мокри от влагата в облаците.
Кейлъб се задъхваше, ръката му беше върху корема му, докато той се издигаше и спадаше, а голямата широка усмивка на лицето му караше гърдите ми да се издуват. Приличаше на паднал бог, косата му беше разрошена и хаотична, очите му бяха пълни с безкрайна светлина. Исках да бъде такъв, винаги. Безгрижен и преливащ от живот.
– Как виждаш времето? – Попитах.
Кейлъб се претърколи настрани, като опря лакът на въздушното легло под нас и подпря главата си с ръка.
– Какво имаш предвид под „виждам“ времето?
– За мен в главата ми има нещо като календар. Януари е едно малко розово квадратче, което е някъде тук горе. – Размахах ръка над главата си. – След това февруари е син и някакъв искрящ, а март е оранжев с приказни светлини около него. И аз сякаш се нося над малкия календар, докато се движим през годината, разбираш ли? И тогава април е лилав, а май е зелен, но с много цветя и торта за рожден ден – защото това е твоя рожден ден. През февруари имам торта за рождения ден на Макс, а през август – за Дариус, но твоята торта е най-голямата. След това юни е жълт и…
– Чакай… защо това има някакъв странен смисъл? Чувстваш ли, че декември е нанадолнище?
– Да! А януари е нагоре! – Извиках. – О, звезди мои, знаех, че съм луд, но поне и ти си луд.
– Кой иска да бъде нормален? – Усмихна се той.
– Да – съгласих се аз. – Представи си, че трябва да правиш нормални скучни неща като да ходиш до магазина и да купуваш хранителни продукти.
Кейлъб се засмя.
– По дяволите, представи си, че трябва да избереш маруля и да я сложиш в кошницата.
– После да я платиш на касата – добавих аз с подсмърчане.
Кейлъб се облегна назад, като сложи ръка зад главата си.
– По дяволите, обичам да съм наследник.
– Доста е сладко. Въпреки че… какво ще стане, ако близначките не ни искат в Съвета? Ами ако дори не искат да има Съвет? Като… какво ще правим? Дори не съм се замислял за други професии. В смисъл, предполагам, че мога да бъда лунолог…
– Това не е нещо.
– Пфф, но е нещо.
– Може и да е нещо, но определено не се нарича лунолог. – Ухили се Кейлъб.
– Е, аз няма да имам някаква скучна работа. Предпочитам да ходя да бера марули по цял ден.
– Не мисля, че бих имал нещо против да бера марули с теб – каза той замислено. – Може би скучното е спокойно.
– Предполагам. Но можем ли все пак да ходим на приключения през уикендите? О, по дяволите – ще ме заведеш ли на „Лов на хелиони!“?
– Това е толкова незаконно – каза той по начин, който ми подсказваше, че го вълнува.
– И опасно.
– Но аз се заклех, че няма да ловувам никого повече освен теб – промълви мрачно той.
– Да… вярно – казах тъжно.
– Можем просто да наблюдаваме.
– Ами. Или пък можем да гледаме как вампирите ловуват в продължение на два рунда, след което аз мога да вляза там, а ти да ме ловуваш. Само мен. Никой друг.
– Пич, това е толкова опасно. Чувал съм, че вампирите, които отиват там, трябва да оцелеят един месец без да се хранят, преди да бъдат допуснати до играта. – Кейлъб прокара език по зъбите си.
Аз се разтреперих от вълнение.
– Нямам търпение. Ще ме преследваш толкова добре.
– Може би искам да те ловя точно сега.
– Ами да? – Усмихнах се и веднага се изправих на крака, тъй като адреналинът бръмчеше в мен. – Какво ще кажеш да го играем в стил Крок-Снап?
– Хиляда процента да. – Той скочи изправен, а очите му блестяха от тръпката на предстоящата игра.
Нахвърлих дебела превръзка от листа върху очите му, след което се наведох и му заговорих толкова близо, че устите ни се докоснаха.
– Хвани ме, ако можеш. – Побягнах, изскачайки в облаците, а Кейлъб извика:
– Крок!
– Снап! – Извиках в отговор, като завих рязко наляво, когато той се стрелна към мен. Успях да се измъкна от хватката му, като използвах въздуха, за да се насоча нависоко.
– Крок – изръмжа той.
– Снап!
Скочи към мен в небето с протегнати ръце и оголени кътници, а пръстите му опипаха глезена ми. Освободих въздуха под себе си, хвърлих се надолу и отново го избегнах.
Затичах се с облаците, които се въртяха около кръста ми, опитвайки се да запазя тишина, докато той стоеше с наведена глава и се ослушваше за мен.
– Крок – изръмжа той, ставайки все така ядосан вампир за играта, а аз бях тук заради него.
– Снап – отвърнах аз и той се втурна към мен като избягал вълк.
Стрелнах се наляво, опитвайки се да направя някакво разстояние между нас, но се сблъсках с него, когато се появи пред мен. Той хвана ризата ми в ръка, за да не мога да избягам, и аз изругах. Но загубата на играта беше подсладена, когато той разкъса превръзката от очите си и притисна устата си до моята.
Сърцето ми се разтуптя и зарида, всяка частица от мен се събуди само заради него.
Устните ни се разделиха и думите се изсипаха от езика ми, сякаш бяха поставени там от самата луна. Вече нямаше как да го избегна, нямаше достатъчно голям страх, който да ме спре да го заявя. Независимо от всичко, което щеше да последва тези думи, нищо не можеше да им попречи да бъдат казани.
– Беше твърде проклето лесно да се влюбя в теб, когато вече обичах всичко в теб, Кал – казах аз, гласът ми загрубя от тези думи, които ме измъчваха толкова дълго време.
Очите му се разшириха, но не можех да го оставя да говори все още, не и преди всичко да е казано.
– В момента, в който си позволих да си представя нещо повече от приятелство между нас, с мен беше свършено. Знам, че може би не е това, което искаш да чуеш, но не мога повече да го пазя в тайна. Опитах всичко, за да го държа заключено в себе си, защото знам, че тези думи рискуват това, което сме. Но не мога да го държа завинаги затворено в бутилка, вече го разбирам.
– Сет – започна Кейлъб, но аз продължих, твърде уплашен от това, което искаше да каже.
– Както и да е, хубава вечер, нали? Някои биха казали, че е твърде студена. Но не и за мен. Аз харесвам студеното време. Мога да тичам по-бързо и по-далеч във вълчата си форма, когато е по-хладно. Не прегрявам, разбираш ли? А и земята е твърда, а листата са хрупкави под лапите ми, така че…
– Сет – изръмжа Кейлъб и аз замълчах, очаквайки брадвата да падне. Тя щеше да пробие гръдния ми кош и да разцепи сърцето ми на части. Знаех го. Звездите го знаеха. Луната определено го знаеше. Може би тя се усмихваше, гледайки как сърцето ми се разрушава в знак на покаяние за това, че съм отклонил погледа си от нея. Но тя обикновено не беше толкова дребнава. Може би щеше да прозре разум, когато бях хвърлен в разруха под нея.
– Давай, кажи го – въздъхнах, а топлината пламна по тила ми. – Че просто се шегуваме, че никога не си искала нещата да станат толкова сериозни. Че може би трябва да си дадем малко почивка, да се видим с други хора – о, курво, моля те, не се срещай с други…
Кейлъб хвана косата ми с юмрук и я дръпна, като ме накара да изкрещя.
– Замълчи за секунда.
Кимнах мълчаливо и той пусна косата ми, приближавайки се до мен, толкова близо, че не виждах нищо друго освен него. Прекрасен, съвършен.
– Не ми слагай думи в устата. Виж, не знам какво е това нещо между нас, но…
Сърцето ми висеше над ръба на бездната, а ръката на Кейлъб ме държеше там на въже, заплашвайки да изгори тази връзка с него всеки момент.
Кейлъб се приближи още повече, гласът му спадна, стана по-груб.
– Знам, че никога досега не съм изпитвал такива чувства към някого. Това е специално по начин, на който не мога да дам име.
– И не е нужно – казах с въздишка, като бремето на страха най-сетне ме напусна. Кейлъб Алтаир не ми отвръщаше на любовта, но знанието, че го е грижа, че смята това за специално, беше достатъчно. Поне засега. – Това е всичко, което исках, Кал. Да знам, че това е нещо повече от случайност.
– Това е много повече от това – призна той, а тъмносините му очи не мигаха и ме оставяха суров. – И искам да ти покажа какво означаваш за мен.
Пръстите му сръчно отвориха копчетата на ризата ми и устата му се спусна към гърлото ми, рисувайки огнени линии по кожата ми. Плъзнах ръцете си в косата му с още една тежка въздишка, златните му къдрици се разляха през пръстите ми, докосванията му ме накараха да се почувствам така, сякаш съм заслужил трона на моето царство хиляди пъти. Никое чувство не можеше да се сравни с това. Никакво постижение, никакво ниво на власт.
Целувките му се превърнаха в ухапвания и аз изръмжах от острия разрез на зъбите му, белязали кожата ми с иглички. От всяка от тях се изплъзваше по малко кръв и той прокарваше език по твърдите плоскости на гърдите ми, улавяйки всяка капка. Силата ми се изчерпваше, докато той я вкарваше в себе си, а аз се наслаждавах, че му подарявам магията във вените си, като исках той и само той да я притежава. Аз бях неговия Източник и в това положение имаше сила, защото това най-жестоко същество беше избрало мен. И аз имах честта да го изпълня.
Ръката му се размаза по корема ми и той вдигна глава, като ми се усмихна гладно, преди да ме бутне така, че да падна назад върху въздушното легло. Подскочих върху възглавницата, облаците се завъртяха около мен, докато му се усмихвах.
Пенисът ми вече беше твърд като камък и се опъваше на дънките ми, а очите на Кейлъб проследиха набъбването му и в дълбините им пламна желание.
– Покажи ми – заповяда той.
Пренебрегнах властния му тон, повдигнах се на лакти и му хвърлих хладен поглед.
– Ако искаш нещо, ела и си го вземи, Кал. Не си мисли, че можеш да използваш този задник тон върху мен и да получиш това, което искаш.
Очите му заблестяха, сякаш му харесваше, че отвръщам на ухапването, и той се стрелна напред, изведнъж коленичил над мен с цялата тъмнина на грешник, която се извиваше в погледа му.
Разкопча дънките ми, като очите му не слизаха от моите, и аз изстенах, когато освободи члена ми, а юмрукът му стисна здраво основата. Прокара ръката си нагоре и надолу по ствола ми, пръстите му се свиха, а палецът му се плъзна по върха, карайки ме да прокълна. Чувствах се толкова шибано добре и той не спря, увеличавайки темпото си и довеждайки ме до лудост, когато започна да движи ръката си с вихрово движение.
Вгледах се в напрегнатите му мускули, интензивността в тъмносините му очи и дебелия хребет на члена му, който се забиваше във вътрешната страна на панталоните. Той се нуждаеше от това толкова, колкото и аз от него, и никога, никога не исках това да спре.
Кейлъб ме погледна с лукав поглед, преди да се спусне и да прокара език по дължината на члена ми. Изръмжах като вълк, а той го направи отново, прокарвайки устата си по цялата ми дължина и довеждайки ме до ръба на лудостта. Когато устните му се затвориха върху върха на члена ми, едва не избухнах точно тогава и там, но издържах, докато пръстите му помпаха основата, а топлината на езика му ме накара да се задъхам.
– Кал – предупредих аз, знаейки, че мога да издържа само още няколко секунди, но той не спря.
Вкара ме чак до гърлото си, а върховете на зъбите му докоснаха чувствителната ми плът и накараха бедрата ми да се размърдат, за да вляза още по-дълбоко. Удоволствието преминаваше през всеки нерв на члена ми, докато свършвах, а той преглъщаше без колебание, стенейки от желание. Този звук се разнесе през мен, изтегляйки кулминацията ми и оставяйки ме изтощен.
Кейлъб вдигна глава, похотта в очите му ме прониза и той внезапно ме хвана за бедрата, преобърна ме по лице и дръпна дънките ми още по-надолу по краката.
– Лубрикант, в десния джоб – казах задъхано.
Той го взе с вампирската си бързина и в следващата секунда пъхна хлъзгав пръст в дупето ми, подготвяйки ме за него. Изстенах, докато той вкарваше и изкарваше пръста си от мен, после го извади напълно и подреди члена си, готов да ме поиска. Той си проправи път в мен и аз проклех, докато ме пълнеше сантиметър по сантиметър, карайки ме да се подпирам на въздушното легло под мен.
Когато се беше настанил напълно в мен, той започна да се движи, чукайки ме бавно и дълбоко, като тялото му се притискаше към моето, така че устата му беше до бузата ми. Обърнах глава, за да се срещна с него в целувка, езиците ни се събраха, а бедрата ми се люлееха назад, за да посрещнат всеки негов тласък.
Дрехите между нас бяха твърде много. Исках кожата му да се доближи до моята и когато се отдръпнах и изразих тази мисъл, Кейлъб се надигна и изпрати огнена светкавица над нас, която изгори дрехите ни. Унищожаваше ги, сякаш не му пукаше за дизайнерските артикули, превръщайки ги в пепел, която се разнасяше от вятъра. Когато се спусна обратно над мен, ми достави топлата плоскост на мускулите му, които се движеха по гърба ми, и аз се притиснах към него, наслаждавайки се на това усещане.
Той се протегна над главата ми, взе ръцете ми и нави пръстите си между моите, а дишането ни стана по-тежко, докато работехме в този бавен, мъчителен ритъм. Пенисът ми вече беше твърд, забиваше се в матрака с въздух и се чувстваше толкова добре. Но нищо не надминаваше начина, по който Кейлъб Алтаир се чувстваше в мен. Всеки тласък на бедрата му беше дар от звездите, а начинът, по който чукаше, беше талант сам по себе си.
Той отново заби бедрата си напред, стенеше и проклинаше, а пенисът му пулсираше в мен, казвайки ми колко близо е.
Започна да ме чука по-бързо, преследвайки освобождението си, а аз отвръщах с бедрата си отново и отново, искайки да усетя как експлодира.
Той свърши в мен с рев, пръстите му се сплетоха около моите, а бедрата му ме притискаха. Той издиша срещу врата ми и ние се претърколихме настрани, така че той се беше свил около мен, а ръката му падна върху напрегнатия ми член и го погали нежно, поддържайки ме на ръба.
– Искам да те почувствам вътре в мен – изръмжа той. – Някой ден скоро.
– Колко скоро? – Попитах нетърпеливо, а той се засмя.
– Когато аз кажа, кученце.
Претърколих се така, че да съм с лице към него, а зъбите ми скърцаха.
– Не съм твое кученце.
– Не? – Усмихна се той и отново хвана пениса ми.
– Ебаси – издишах, когато палецът му се търкулна по върха по онзи перфектен начин. – Говориш много за човек, чиито красиви устни са зачервени от поемането на пениса ми.
Той пусна вала ми и посегна да ме плесне по дупето достатъчно силно, за да остави отпечатък там и да ме накара да изръмжа.
– Мога да кажа същото за хубавото ти дупе.
И двамата се засмяхме и аз се наведох да го целуна, като хванах брадичката му с ръка и го държах точно там, където исках. Забавлението ни отпадна, докато целувката ни се задълбочаваше, а ръката на Кейлъб продължи да ме гали по дължината, като грубите му пръсти ме възбуждаха толкова лесно.
Вкопчих се в стегнатия му юмрук, докато завършвах със стон, а езикът на Кейлъб навлезе по-дълбоко в устата ми, целувайки ме силно.
Сърцето ми биеше по-уравновесено от много време насам. Заедно, тук, в облаците, нищо не можеше да ни докосне. И дано да царуваме.