ДАРСИ
Замахнах с белия меч на майка ми, стоманата удари плъховото чудовище, което беше високо колкото мен, и то падна мъртво в краката ми.
– Не е кой знае какво предизвикателство – коментира Дариус, докато вадеше брадвата си от главата на друг чудовищен плъх.
– Шшш, градът на съдбата сигурно слуша и ще повиши играта си – прошепнах аз.
Той се усмихна.
– Страхуваш ли се, дребна приятелко?
– За себе си? Не. Просто не искам Тори да се налага отново да си проправя път към смъртта, за да те измъкне. – Усмихнах се подигравателно. – Трябва да защитя големия си зет заради нея.
Той ми хвърли сух поглед, достоен за Орион, и аз профучах покрай него по улицата от червени тухли.
Забавлението ми отпадна, докато продължавахме да вървим, търсейки някаква следа от нашата група.
Нещо в този град беше напълно неестествено, въздухът беше твърде неподвижен, а тишината – твърде гъста. Вече се бях опитвала да полетя нагоре, за да ги намеря, но нищо друго освен празни улици и теракотени покриви не ме гледаше в гръб. Всеки път, когато летях твърде далеч в една посока, се оказвах там, откъдето бях тръгнала, така че предположихме, че има някакво вълшебство, което ни пречи да ги намерим.
Засега бяхме сами, а в тези дни се сещах за много по-лоша компания от Дариус Акрукс. Трудно беше да съчетая новото ни приятелство със старата омраза, която живееше между нас, но ето че бяхме тук.
Минахме по още един лабиринт от улици, преди Дариус да наруши тишината.
– Имаше едно място отвъд Завесата, което се усещаше като това – каза той и ушите ми настръхнаха при това. Никога не знаех колко силно да го притискам за подробности относно времето, когато е бил в смъртта, но аз преливах от въпроси.
– Прокълнато? – Предположих.
– Прокълнато – каза той мрачно. – Там имаше древна душа, която живееше в една пещера. Беше изгубила толкова много части от себе си в паметта, че вече почти не беше фея. Беше неестествена за гледане.
Мрачният поглед в очите му накара косъмчетата да се изправят отзад на врата ми.
– Какво още видя там? – Попитах.
Той се намръщи, а палецът му премина по дръжката на брадвата.
– Видях фрагменти от хора, които вече не са, вкопчени в нещо, което вече не е.
Сърцето ми се сви, когато си помислих за родителите си, за Хамиш и Каталина.
– Така ли е с всички души?
Той поклати глава.
– Не, Гуен. Там също има светлина. В известен смисъл и надежда.
– Разкажи ми повече – помолих аз, гласът ми беше тих като на малко момиченце, което се надява на приказка за лека нощ. Но това означаваше повече за мен. То беше всичко. Дариус беше прекарал известно време с родителите ми; познаваше ги по начин, по който аз никога нямаше да ги позная в този живот.
Той си пое дъх, а устните му се повдигнаха в ъгъла.
– Ами, баща ти е задник.
– Такъв ли е? – Попитах, като ме обзе разочарование.
Дариус погледна нагоре и надолу по улицата, преди да се наведе близо и да ми заговори с тих глас.
– Най-добрият вид задник.
Вятърът се раздвижи около нас и Дариус повдигна вежди.
– Ако си чул това, Аве. Не си го чул правилно.
– Мислиш ли, че сега е тук? – Попитах развълнувано, като си спомних какво ни беше казал за това, че е успял да види хората, за които се е грижил, докато е бил отвъд Завесата.
– Може и да е – промълви Дариус. – Те често наблюдават, той и майка ти. Но се изисква много енергия, за да се промъкнеш през Завесата и да застанеш до любимия човек. По-лесно е да наблюдаваш отдалеч.
Пръстите ми се стегнаха върху дръжката на меча.
– Каква беше майка ми?
Буцата в гърлото ми не се успокояваше, докато очаквах отговор на този въпрос. Като дете мечтаех да имам майка, някоя, която да ме прегръща, когато съм болна, която да сплита косата ми за училище, която да е винаги до мен, когато ми се струваше, че светът се срутва. Тори и аз се бяхме превърнали в такива една за друга, задоволявайки всяка нужда, която родителите ни не можеха да задоволят, по начина, по който знаехме. Но това бреме никога не трябваше да се стоварва върху нас, майка ни и баща ни трябваше да бъдат до нас през цялото време, а ние бяхме лишени от тази привилегия. И всичко това заради Лайънъл.
– Тя е упорита, свирепа и адски умна. Обича те повече от всичко в това или следващото царство – каза той сериозно. – Както и Хейл. Азриел също. Каза ми да ти предам колко е благодарен за всичко, което си направила за Ланс, и че ще празнува с всички изгубени души, които те обожават, когато грабнеш короната си. Родителите ти са готови да се пръснат от гордост, шибано умират да те видят на трона. Това е доста красиво, ако трябва да съм честен.
Осъзнах, че сме спрели, и застарялата рана в гърдите ми се разкъса, пропастта, която тези изгубени души трябваше да запълнят. Да науча, че те са някъде там, гледат ни, радват ни, обичат ни дори сега, беше едновременно болезнено и успокояващо.
– А какво става с майка ти? – Попитах, а гърлото ми се сви от загубата на Каталина. За най-краткия миг бях познала обичта ѝ и това беше едно от най-чистите неща, които ми бяха предлагани в живота. Тя и Хамиш бяха откраднати твърде скоро, точно както моите родители, както бащата на Орион. Твърде много смърт бе настъпила в ръцете на Краля на драконите и той имаше за какво да плаща. Но това никога не можеше да поправи стореното. Не можеше да ги върне обратно.
– Тя е в мир – каза Дариус, а в очите му се появиха емоции. – Сега тя е щастлива. Свободна е. Това не е живот, но и смъртта не е толкова окончателна, колкото изглежда. Все още има радост за нея и Хамиш.
– Това е добре – изръмжах аз, а болката от всичко това почти ме задуши.
Преди да се усетя, двамата се претиснахме в прегръдка, загубите ни бяха споделени и мъката от това се облекчи в ръцете на другия. Беше почти невъзможно да повярвам, че бях започнала да мисля за безмилостния син на Лайънъл като за брат, но някак си бяхме стигнали дотук, вървейки по непредвидим път, който бе променил и двама ни безвъзвратно.
Скърцането на пантите на врата ни накара да се разделим и аз вдигнах меча си, а Дариус – брадвата си.
Една врата стоеше отворена от другата страна на улицата и водеше към къща, която приличаше на всички останали.
Пристъпих към нея, но Дариус ме хвана за ръката.
– Планираш ли да минеш направо през врата, която страховито се отвори само за нас? – Изръмжа той.
– Или това, или да продължим да обикаляме тези улици безцелно. Мисля, че трябва да направим това, което градът иска от нас. – Опитах се отново да пристъпя напред, но хватката му само се затегна.
– Гуен.
– Дариус. – Извих вежди.
Той въздъхна и ме пусна.
– Смъртта те е превърнала в предпазлив старец – пошегувах се аз и се запътих към вратата с вдигнат меч и с тръпката на огъня на Феникс в дланите си.
– Глупости – изсъска той, приближавайки се точно зад мен. – Просто не искам главата ти да бъде изядена от чудовищен плъх, защото имаш по-бавни рефлекси от мен.
Забих лакътя си обратно в корема му и той изръмжа от смях.
– Какво говореше преди супербързите ти рефлекси да не ме спрат да те ударя с лакът? – Попитах сладко.
Той ме бутна встрани с такава сила, че едва не паднах, и тръгна да се разхожда в къщата, без да погледне назад.
– Побързай, Гуен. Няма да запазя никакви крилца за теб.
Тръгнах след него със стиснати устни.
– Ако продължаваш да ме наричаш Гуен, ще ти забия меча си в задника.
– Това е меча на майка ти. И между другото, тя спомена, че той прави това. – Той се извъртя, посегна към дръжката и прокара палец по нитовете на крилата, които се виеха около него. Острието се озари в ефирно бяло сияние и аз вдишах рязко от изненада пред красотата му.
– Сега, когато нанасяш удари, то ще излъчва допълнителен енергиен импулс или някаква глупост – обясни той.
– Къде има чудовищен плъх, когато ти трябва? – Измърморих, искайки да го изпробвам.
Вратата се затвори в гърба ми с трясък, който изпрати във вените ми удар от адреналин. Двамата с Дариус веднага бяхме нащрек, оръжията бяха вдигнати, а мускулите – напрегнати за предстоящата битка. Когато нищо не се случи, посегнах към дръжката на вратата, но тя вече не беше истинска, вратата беше само картина върху червената тухлена стена.
– По дяволите – издишах аз.
– Влез през страшната врата, каза тя – подиграваше се Дариус. – Тя каза, че нищо лошо няма да се случи.
– Никога не съм казвала, че няма да се случи нищо лошо. Казах, че трябва да направим това, което обреченият град иска от нас.
– Едно и също, без разлика – изохка той, след което се обърна към единствения път нататък, който се оказа много тъмно стълбище.
Светлината на меча ми прорязваше мрака, така че не си направих труда да хвърля Фейлийт, а предпазливо последвах Дариус по стълбите. Дървото скърцаше под краката ни, звукът ме изправи на нокти, всеки мускул в тялото ми се сви в подготовка за атака.
В горната част на стълбите преминахме през една врата и се озовахме в стая без прозорци и без проход напред, доколкото успях да разбера.
Стената се измести зад нас и ние се завъртяхме, когато каменен блок се заби в отвора на вратата, запечатвайки ни тук.
– Майната му. – Дариус удари рамото си в него и го избута с всичка сила.
– Отстъпи назад – казах аз и той се подчини.
Вдигнах ръка, но до върховете на пръстите ми не достигна никаква магия, нещо свързано със силата на това място, която блокира елементите ми.
– По дяволите – изръмжах аз, после вдигнах меча и го замахнах срещу камъка. От острието избухна мощна вълна енергия и по камъка се разнесе пукнатина, която разкъса и стените. Но преди да успея да се развълнувам прекалено, пукнатината се запечата, сякаш стените се лекуваха сами.
– Майната му на това място – изръмжа Дариус, а между зъбите му се процеждаше дим. – Ще се преместя и ще ни измъкна оттук.
Чу се съскащ шум и ние се втурнахме да търсим източника му, като открихме розова мъгла, която се процеждаше в стаята от малки дупки в стените.
Хванах материята на ризата си, като набързо я издърпах нагоре над носа и устата си, а Дариус направи същото.
– Премести се сега – подканих го аз.
– Не мога – прокле той.
Мъглата ни заобиколи и нямаше какво да направя, за да ни предпазя, очите ми намериха тези на Дариус и ръката ми падна върху ръката му. Ужасът ме стисна в свирепа хватка. Не само ние бяхме изложени на риск. Ако тази мъгла се равняваше на нашата смърт, тя се равняваше и на тази на Тори.
Но едно вдишване отхвърли това безпокойство на вятъра. Всички мисли се изгубиха за мен и аз затворих очи, разсейвайки пухкавата мъгла в главата си.
Когато отново отворих очи, лежах в леглото си в Дом Въздух, а през прозореца блестеше прекрасен летен ден. Усмихнах се доволно, станах от леглото и влязох в познатата рутина да се къпя и обличам в униформата си на академия „Зодиак“.
Не след дълго вече вървях по пътеката към Кълбото, всичко беше напълно нормално и така правилно. Кайли Мейджър ми махна с приятелската си усмивка, когато влязох в „Кълбото“, и аз ѝ се усмихнах в отговор.
– Здравей, най-добро момиче, как спа? – Попита тя весело.
– Като заклана – казах аз и потърсих близначката си в стаята. И, разбира се, тя беше там с гаджето си, седнала в скута му на червения диван в средата на стаята, нежно галейки шапката му.
– Ще те хвана след малко – казах аз и се отдалечих с тичане от Кайли към Тори и Диего. Той ѝ се усмихваше, а тя се удари в гърдите му, сякаш беше казал нещо смешно.
– Здравей, Тор – извиках аз и тя вдигна поглед, махайки ми с ръка.
Преди да успея да тръгна в тази посока, зад мен се чу глас.
– Добро утро, красавици.
Обърнах се и открих Ланс Орион да върви натам, облечен в якето си за питбол върху училищната униформа. За миг си помислих, че тъмните му очи са вперени в мен, но той се пресегна и сграбчи Сет Капела, потапяйки език между устните му. Двамата се целунаха, сякаш никой не ги гледаше, и аз се стрелнах покрай тях, оставяйки ги на тази откровена демонстрация, като се преместих да седна до Тори и Диего.
Тори оправяше шапката на Диего, сякаш се опитваше да реши по какъв начин я харесва. Тя наистина обичаше тази шапка.
Обзе ме странно чувство, сякаш нещо не беше наред в тази ситуация. Но чувството отмина и аз не се замислих за него. Не можех да видя нищо далечно нередно в тази сцена. Тори обожаваше Диего, а той обожаваше нея. Не можех да се сетя за нито едно нещо, което да не ги прави идеалната двойка.
– Ех, тя е тук – изсъска Тори, а аз се вцепених, когато разбрах кой е влязъл в „Кълбото“.
Джералдин Грус. Кралицата кучка. Момичето не можеше да изкара и ден, без да натъпче багета в нечие гърло. Тя се насочи към Кайли Мейджър, а Кайли се опита да я отблъсне, но скоро Джералдин я повали в кофата за боклук с багета, който балансираше върху задника ѝ.
– Иска ли някой друг да изтанцува опасната дискотека? – Провикна се Джералдин, оглеждайки стаята, докато търсеше още жертви. Тя забеляза Милтън Хюбърт, който я гледаше, и се втурна след него, а бедняка крещеше и тичаше към вратата.
Орион и Сет най-сетне спряха да се целуват и дойдоха да се присъединят към нас на дивана, като Орион промуши ръка около раменете на Сет с непринудена интимност.
– Искаш ли кафе, лунен приятелю? – Попита го Сет.
– Лунен любовник – поправи го Орион с усмивка, а Сет се засмя и стисна коляното му. – Седни там. Аз ще ни донеса кафе. – Орион се изстреля със скоростта на своя Орден и след секунда се върна с две чаши кафе, като подаде едната на приятеля си.
Взирах се между тях, като ме обземаше тревожно чувство. Това не беше… правилно. Или беше?
Преливащо розово сияние в края на зрението ми ме накара да мигна и забравих какво си мислех, а вниманието ми отново бе привлечено от другия край на стаята, където Джералдин насила хранеше Милтън с багети.
– Вземи това, ти, рапскалионе от страната на глутниците! – Извика Джералдин, като ме накара да потръпна от ужас.
– Кууууууу.
Този зноен глас. Всяка фея с пулс беше запленена от него, докато професор Уошър влизаше в „Кълбото“, изглеждайки достатъчно добре, за да се нахрани. Кожените му панталони скърцаха, докато вървеше, а флоралната му риза беше разкопчана чак до пъпа, разкривайки цялата тази вкусна загоряла, восъчна кожа. Как можеше някой да му устои? Той беше олицетворение на сексапила.
Прехапах устни, докато минаваше покрай мен, развявайки бедрата си и привличайки всички погледи в стаята.
– При звездите… – Появи се Кейлъб, а очите му проследиха Уошър, преди да падне на дивана. – Ако не бях зает мъж и един вкус на Уошър нямаше да ме вкара в Даркмор… щях да си стрелям с този професор.
– Не мога да повярвам обаче, че се срещаш с нея – каза Сет. – Хайде, брато, тя е наш враг.
– Което я прави още по-гореща – каза Кейлъб, като се размазваше по мъжки на стола си.
Проклех, когато Джералдин го забеляза и се затича към него с такава скорост, че държеше гърдите си, за да ги спре да подскачат. Тя се приземи в скута му с шум като от ридаеща улична котка, след което впи език между устните му. Кейлъб изстена, придърпа я по-близо и когато се разделиха, тя погали бузата му и прошепна:
– Моят фантастичен кълвач… ухапи ме като див глухар на ветровита поляна.
Кейлъб впи кътниците си във врата ѝ точно когато Макс се появи под ръка с Ксавие Акрукс.
Примигнах силно, нещо в тази сцена отново не ми се струваше точно, но когато Тори срещна погледа ми, се отпуснах. Какво би могло да се обърка?
– Приятелят ти е тук. – Тори ме побутна и аз се огледах, опитвайки се да забележа кого има предвид, по някаква причина несигурна кой може да е той.
Дариус Акрукс се насочи към мен през „Кълбото“ и за секунди беше при мен, хвана ме за ръка и ме издърпа от мястото ми. Вдигнах се на пръсти, голямата му ръка обгърна лицето ми, а тъмните му очи за миг станаха златни. Наведох се, но ме изпълни чувство на отвращение, когато устните му се долепиха до моите.
– Той е твоя приятел! – Обади се Тори.
– Давай, целувай! – Насърчи ме Орион и аз примижах силно, когато мъглата отново се спусна върху мен.
Моят приятел… разбира се, че е мой приятел. Това е напълно логично.
Наведох се отново за целувка, устните ни почти се докоснаха, когато изблик на спомен разкъса съзнанието ми. Аз стоях под звездите срещу любовта на живота ми, Ланс Орион. Притежавах го, а той мен.
Устата на Дариус почти докосна моята, но ние се отдръпнахме в един и същи момент, а дланта му върху бузата ми сега ме отблъскваше, вместо да ме приближи, докато лицето ми се изкриви от ужас.
Видението се разтвори точно така и ние се върнахме в запечатаната стая, гледайки се един друг с отвращение.
– Какво, по дяволите? – Изръмжа той, избърсвайки устата си само при мисълта, че е толкова близо до моята.
– Ех, ех, ех. – Отдръпнах се още повече, а кожата ми настръхна неприятно. – Това беше шибано. Защо страшният град иска да ни накара да се целунем? – Направих му гримаса, без да мога да се сетя за нещо по-малко привлекателно. Той ми беше брат. Приятел на сестра ми. Ерх.
– Мисля, че това беше тест – каза Дариус дрезгаво, явно също толкова разтревожен от идеята да ме целуне, колкото и аз от него. Той ми беше толкова привлекателен, колкото и разваленият картоф. – Майната му на тази шапка, момче. Беше се докоснал до жена ми.
– Да? Ами Ланс се целуваше със Сет. – Потръпнах.
Дариус изръмжа от смях.
– Това е доста смешно.
– Не е смешно – изсъсках, а в мен пламнаха териториални инстинкти.
– Добре, добре. – Той огледа пространството и едно стържене на камък ни предложи нов път нататък.
Вдигнах меча на майка си, вървейки към изхода с ярост в гърдите. Ако този град искаше да се бие, щеше да го получи. Никой не се беше опитал да ме накара да целуна зет си и да му се размине.
Назад към част 24 Напред към част 26