ДЖЕРАЛДИН
– Забеляза ли как минава времето тук? – Попитах любопитно, а пръстите ми се носеха по стената в най-тъмночервено, изследвайки кътчетата на неестествените тухли. – Сякаш се стича и после се разпилява. Вода, блокирана от язовир и от време на време пускана на свобода.
– Повече се притеснявам за звяра, който се опитва да ни изяде – изръмжа Макс на гърба ми, а гласът му беше дълбок бас с подчертана паника.
– Е, разбира се, че се притесняваш – казах аз, знаейки, че той ще бъде толкова разсеян. – В края на краищата това е целият смисъл. И все пак съм усетила трика под атрибутите.
Магията ни тук беше непредсказуема и макар че заглушаващият балон ни държеше уютно и добре, не вярвах, че няма да се спука във всеки един момент.
– Какъв трик? – Поиска Макс.
Обърнах се към него, а погледът ми се спря на парцаливите следи от нокти, прорязани през рамото на бойните му кожи, и блестящата кръв от раната, която магията ни бе отказала да излекува.
Той ме беше спасил от тази рана, моята галантна баракуда, като ме беше повалил настрани, когато съществото се беше хвърлило от небето, с нокти, готови да ме грабнат, а разрушителното му лице беше изпълнено с гладно ликуване.
Бях разбила това лице като презрял банан с Острието на безкрайната небесна карма за това, че се опита да ми отмъкне момчето Макси, но тези нокти се бяха забили дълбоко и го бяха порязали добре, преди да го пуснат.
Бягството дотук беше бързо и отчаяно, а раната му привличаше много повече от вниманието ми, отколкото можех да призная. Ние бяхме несполучлива двойка за мисия като тази. Емоциите ни бяха твърде преплетени, за да позволят безмилостните решения на войната.
Бяхме намерили малко подслон тук, в преддверието на някаква величествена сграда, която изглеждаше така, сякаш някога е приютявала велик лорд или дама. Сега тя е оставена да се разпада в този град на забравени кости.
От стените на околните сгради отскочи свиреп вик и макар че ужасът се опита да изкуши тръбата ми, аз я оставих настрана, като вместо това се вслушах в начина, по който звукът се движеше.
– Тук няма нищо друго освен смърт – изсъска Макс, а зъбите му се оголиха срещу болката.
– Дори смъртта не може да скрие всичко – контрирах аз. – Защото открих, че има игра.
– Каква игра? – Приближи се до мен Макс.
Притиснах ръка към бузата му, погледнах в очите му и в тях видях твърдата решителност на истински воин.
– Имаш ли сили да бягаш? – Попитах го с пълна сериозност, макар че нито за миг не се усъмних в храбростта му.
– Ако бягаш, значи съм точно там, зад гърба ти – закле се той и, по дяволите, при това водите ми наистина се разбушуваха.
– Звукът се движи – въздъхнах, а очите ми светнаха от истината за това. – Танцува наоколо по модел, който е всичко друго, но не и естествен.
Звярът, който ни ловуваше, отново изкрещя в небесата и душата ми светна от истината на думите ми, когато звучното ехо не успя да прозвучи от пътеката, която водеше вдясно от нас.
Макс замълча, когато и той забеляза неестествената тишина, и в очите му пламна искра на решителност.
Той опъна лъка си, а аз замахнах с боздугана си.
– Навътре в морето яздим – изсъсках аз и без да се бавим повече, потеглихме.
Звярът изпищя, когато ни забеляза, а небето потъмня над главата ми, където кожестите му криле се разпериха широко и ни преследваха по леко наклонената улица. Но крясъците му бяха точно това, което ми трябваше, и аз се усмихнах с дивашка усмивка, докато тичах към това място на нищото, към тази тишина в мрака.
Макс тичаше мощно зад гърба ми, изпускайки стрела, която пламна с огъня на Феникс и предизвика още един рев, който отекна около нас, когато попадна в целта си.
Но аз добре знаех легендата за Рацето, макар че се смяташе за изчезнал. Имах подозрения, че сме се натъкнали на последния от този вид на това злокобно място. Имаше четири сърца, всяко от които можеше да се регенерира, ако имаше време за това. Ноктите му бяха остри като бръснач, а в зъбите му имаше отрова, толкова токсична, че според слуховете парализирал жертвата мигновено след ухапване.
Макар че моята благородна форма не се страхуваше от отрови, скъпият ми Макси не беше толкова щастливо надарен.
Огромният прилеп беше принуден да се отклони, когато Макс стреля отново, а аз рязко се дръпнах надясно, като се вмъкнах в почти несъществуваща пролука между две високи къщи от червени тухли.
Макси проклинаше, докато ме следваше, широката му фигура може би беше по-плътно притисната, отколкото ми позволяваше дори моят Брендас, макар че докато върховете на острия ми нагръдник издълбаваха линии в тухлите, не бях съвсем сигурена в това.
– Тишината се измести – казах като обяснение и Макс измърмори съгласието си.
– Не можем да я изпреварим още дълго – добави той, но не страхливо, а с практичните думи на войник, който умело е преценил врага си.
– Вземи го присърце – казах му аз – защото ние се бием на страната на справедливото и истинското.
Лекият смях, която той издаде, беше явно безсловесно съгласие с моята оценка, нищо не можеше да ни попречи в този поход. Знаех го в костите си.
Изтласках се от края на алеята, а в гърлото ми се загнезди писък, когато прилепа пусна капана си, сблъска се с мен с пълна сила и ме повали на земята.
– Джери! – Изръмжа Макс, докато прилипа ме влачеше, а ноктите му се бореха за място в блестящия ми нагръдник, металът, покриващ гърба ми, проскърцваше, докато се влачеше по калдъръма със скорост.
Бях захвърлена срещу твърдия ръб на каменния фонтан, притисната там, с челюсти, които се стремяха към лицето ми, а боздугана излетя от ръцете ми. Но после чух тишината, която ме притискаше отдясно.
– Насочи се на запад! – Изревах, като използвах малкото време, което ми оставаше, за да кажа на моята сладка любов къде да намери отговора на тази загадка. – И ме запомни добре!
Челюстите на смъртта се стиснаха в гърлото ми и аз замахнах с юмрук, облечен в блестяща ръкавица, украсена със знака на Истинските кралици, към мръсното ѝ лице.
Звярът се отдръпна назад и ме отблъсна от себе си, така че инерцията ми ме запрати в стената, която се пропука от удара.
Все още тишината се носеше от запад, сега по-плътна, по-близка от всякога.
Но между размахващите се крила на звяра, който отново се втурна към мен, не видях скъпия Макси да тича към победата. Не – той се надбягваше за мен, нищожната. И макар да въздишах по доблестта, пропиляна за нещастница като мен, не можех да не усетя нотка топлина в кокалите си от този жест.
Изтърколих се по гръб, посегнах към ножа на колана си и го изтръгнах, точно когато прилепът се хвърли към гърлото ми.
Зъбите му се впиха дълбоко и вярно, отровата се плъзна в мен, ръката ми забави темпото си, макар да не спря, докато размахвах дяволското си острие.
Четири сърца не го спасиха от кинжал в окото.
Тежестта му падна отпусната върху мен, зъбите му прорязваха плът и хрущяли, като дори в смъртта се врязваше все по-дълбоко в тялото ми.
Тогава ме обзе тишина, дори когато тежестта му ме притисна към земята. Бях в хватката на отровата му и знаех, че никой не може да оцелее след такова ухапване.
Макс изтръгна нещото от мен, хладният въздух целуна бузите ми, въпреки че в него витаеше покварата на това прокълнато място.
– Джери – задъха се той, очите му бяха целите в паника, ръката му стигна до гърлото ми, докато искаше лечебната магия да искри между нас, докато проклятието на града се бореше да я задържи от него.
Но тя се разгоря, като запален камък, който се държи за рамка.
– Имам те, Джери. Аз съм тук – закле се той и, о, нямаше ли да има далеч по-лоши начини да умра от този – в прегръдките на любимия ми омар?
Но не и днес. Защото аз не бях обикновен колобър и кръвта ми се помпеше със силата на Цербер. Никаква отрова не можеше да претендира за мен и никакъв прилеп нямаше да ме открадне от крилете на тази война и от окончателното възнесение, което знаех, че предстои.
Издишах с дъх, примесен с кръв от опустошеното ми гърло, и избутах Макси назад, преди да е заздравил напълно раната. Можех да дишам и все още не кървях достатъчно, за да примамвам смъртта по-близо.
– На запад – изсъсках аз, изтърколих се на крака и пренебрегнах разпраните му протести, докато се движех по червените улици.
Наляво, надясно, пак наляво. Извиках, за да накарам тишината да ми отговори, преследвах я през улички и канавки, покрай храм и кула, докато най-накрая стигнах до един блестящ сандък, който седеше в центъра на улицата и излъчваше сила по начин, който изглеждаше твърде подигравателен.
– Какво хо – въздъхнах аз, а стъпките ми се отразяваха от моя смъртоносен делфин, докато се приближавахме.
– Може да е опасно – промълви той, протягайки ръка, за да поеме опасността сам, но аз отблъснах ръката му настрани.
– Запази галантността за будоара – казах му аз. – Тази дреболия няма да ми попречи.
Отворих сандъка и надникнахме в почти празното пространство вътре, като забелязахме в центъра му дебел аметистов камък, изобразяващ Водолей. Той лежеше върху пергамент с древни думи, изписани по повърхността му, които несъмнено обозначаваха проклятието, сполетяло този град. До него лежеше перо от форлакс, изтръпнала кост и разпръснати мандарини – наистина лоши предзнаменования. Изработеното от някой хитър магьосник преди много време проклятие за този град.
Усмивка се прокрадна по устните ми и аз протегнах ръка, за да взема аметиста, а облекчението от това, че подозренията ми се оказаха верни, беше звучна благословия за гордостта ми.
Земята в краката ми се разтресе от грохот, когато отново се изправих и отделих гилдийния камък от предметите, носещи проклятие, а градът на Херит въздъхна дълго, закъсняло, докато се разпадаше на пепел.
Навсякъде около мен сградите, улиците и стените се превърнаха в нищо, избледняха, сякаш никога не са били, и разкриха нашите спътници в пустошта, която беше останала зад тях.
– О, сладки стафиди, дали се поддадохте на зова на смъртта, скъпи другари? – Изплаках, като забелязах Орион и Сет, сгушени в кълбо, където съвсем очевидно се бяха предали на неизбежността на смъртта и търсеха утеха в прегръдките един на друг, докато плачеха за всичко, което предполагаха, че са загубили. – Изтрий тези сълзи от очите си, скъпи Орион, няма нужда да хлипаш повече. Защото аз намерих камъка и те спасих като девойка, която е изгубила всякаква надежда, преди един рицар да ти се притече на помощ.
– Не плача – изпъшка Орион. – Това е вода, която се е разтопила – бяхме замръзнали там и по бузите ми се беше образувал лед.
– Каквото кажеш, мило момче – казах му и му намигнах разбиращо, което накара лицето му да се изкриви по начин, който бих могла да опиша само като чиста, безкрайна благодарност към мен за това, че съм го спасила.
Размазано движение оповести пристигането на другия вампир сред нас, който се запъти към нас от най-отдалечените краища на това, което някога беше Херит.
– Ти го направи! – Извика милейди Тори, когато Кейлъб я изправи на крака, а аз можах само да се поклоня пред благодарността ѝ, задъхвайки се от изненада, когато тя ме обгърна с ръце. – Ти наистина ни спаси задниците, Джералдин. Аз и Кейлъб бяхме хванати в капан в една кула и се борехме с тези шибани гарвани, но не мисля, че щяхме да издържим още дълго.
– Ти щеше да победиш! – Протестирах, като отказвах да повярвам, че тя някога може да се подложи на такава скромна смърт.
– За щастие, аз спасих задниците ни, когато градът се срина – добави Кейлъб. – Защото паднахме на около двеста метра от проклетото небе, когато онази кула се срути.
– Да, да, денят беше спасен, защото ти направи земята гъбеста – изобщо нямаше нищо общо с това, че Джералдин беше гадняр и намери камъка – отвърна Тори, а аз се изчервих най-дълбоко в пурпур при комплимента.
– Ку-ку! – Извика Уошър, тичайки към нас само в призрачна лилава обвивка около кръста си.
Моят Пего-брат и стадото му бяха с него, трополяха насам-натам с някакви странни плетеници по ръцете си, но точно тези плетеници се разпаднаха, превръщайки се в прах заедно с града, и всички спряха да гледат с облекчение пръстите си.
Дарси и Дариус най-накрая стигнаха до нашия пъстър екип, като не се гледаха прекалено внимателно и нямаха много какво да кажат за каквато и да е опасност, с която се бяха сблъскали. Но изглежда, че бяха излезли триумфално като термити във война с мравки.
След като всички се увериха, че всички сме живи и здрави, аз коленичих пред бившия си професор и предложих последното парче от неговия пъзел.
– Какво сега? – Попита с интерес Дарси, докато го вземаше, въпреки че драгунът изглеждаше склонен да го грабне за себе си.
– Сега – замислено каза Орион, като огледа камъка на светлината. – Ще разберем по какъв точно начин гилдийните камъни могат да променят съдбата на Солария. И ще научим какво се случва, когато законните владетелки притежават властта на всичките дванадесет.
Назад към част 25 Напред към част 27