ОРИОН
Влязох в зала „Юпитер“ с магия, която се пропукваше по върховете на пръстите ми, и с отмъщение, което раздвижваше мрака в душата ми. Все още имах достатъчно сила във вените си за още една битка, а тази щеше да е за разчистване на сметки. Бях гледал как Хайспел се измъква от група ученици, бягайки тук, за да се скрие, и докато ботушите ми тракаха по коридорите на моето владение, имах чувството, че знам точно къде е избягала тя.
Тръгнах по стълбите към класната стая, а познатият път ми донесе странно чувство на комфорт. Академията „Зодиак“ ми липсваше; там бях управлявал като крал на Питбол, там бях открил необятната си сила и най-вече там се бях влюбил така безнадеждно в момичето, което ме беше извадило от мрака. И макар че между тези стени също имаше скръб, когато събрах доброто и лошото, доброто излезе начело.
Това беше мястото, където бях прекарал повече време от където и да било другаде и което свидетелстваше за всичко, което бях във всеки етап от живота ми на възрастен. Сега то ме гледаше как най-сетне се завръщам, вече не като изгубен човек, изпълнен с горчивина, обида и омраза, а като човек с възстановена надежда в сърцето, който е намерил мястото си.
Блу беше моята цел в толкова много отношения, но не само тя. Бях намерил цел за себе си в това да се бия на добрата страна на войната, да се стремя да възстановя Гилдията и да поема щафетата, оставена от баща ми. Знаех кой съм и къде искам да бъда, а това беше дар като никой друг, след като бях вървял толкова дълго по пътя на страданието. Най-накрая бях предприел стъпки към нов живот, от който се гордеех, че съм част, и който беше изграден върху основата на връзките, които бях създал с група феи, които, честно казано, ми бяха станали като семейство. Тези връзки щях да защитавам, дори и в ущърб на моята безопасност. Всеки, който застраши това, щеше да се сблъска с гнева ми на тази хаотична земя, а звездите щяха да станат свидетели на моето отмъщение.
Прокарах пръсти по вратата на старата ми класна стая, усещайки как магията бръмчи в ръката ми. Едно заклинание за прикриване ме подтикваше да се обърна, но не беше достатъчно силно, за да ме накара да го направя. Върху тази врата също имаше по-дълбоки заклинания, несъмнено капани, така че продължих напред, като вместо това прокарах пръсти по стената, а в устата ми се появи бавна усмивка, когато разбрах, че там не е имало никаква магия. Глупава малка мишка. Трябваше да избягаш, докато имаше възможност.
Направих крачка назад, вдигнах ръце и използвах силата на въздуха, а косата ми се раздвижи в бурен вятър, създаден от мен самия.
– Първото правило на кардиналната магия – промърморих аз. – Не бъди шибан идиот.
Взривих стената със силата си и тухлите бяха заличени, а дупка, достатъчно голяма, за да мога да мина през нея, беше издълбана, докато отломките се блъскаха в бюрата и ги пращаха да летят.
Ударът ми беше прекъснат от писък на страх и аз влязох в класната стая, заобикаляйки Хани Хайспел, която се хвърли зад бюрото ми и хвърли ледена стена между нас.
Разбих я с въздушна струя, като изпратих вятъра да се завърти яростно около мен, така че чиновете се блъснаха в стените и ми направиха пътека, по която да вървя право към нея.
– Предполагам, че трябва да ти благодаря, че заместваш в часа ми, Хани – извиках и аз.
– Л-Ланс? – Задъха се тя, измъквайки главата си изпод бюрото.
Извиках в ръката си ледена топка и я хвърлих към нея, като я накарах да изпищи и да се скрие, за да я избегне, преди да се удари в дъската зад нея.
– Но съм чувал слухове за стила ти на преподаване – продължих, като изпратих въздушна струя срещу страната на бюрото, така че то се разхвърча настрани, а краката изскърцаха на пода. – И не мога да кажа, че съм му фен.
Тя се тресеше на пода на колене, полата и тип „молив“ беше разцепена до самия и ханш, а червената и блуза беше разкопчана, за да покаже колкото се може повече деколте, а блестящата аквамаринова висулка на колието и проблясваше между циците.
– Учениците се нуждаят от твърда ръка – настоя тя, а дланите ѝ се вдигнаха в знак на подчинение.
Забавих ход пред нея, хвърлих я в сянката си и оставих бурята да се отдръпне от гърба ми.
– Да, така е – съгласих се аз. – Но знаеш ли от какво не се нуждаят, Хани?
Тя видимо преглътна и поклати глава, а лицето ѝ беше толкова неземно красиво, че чак беше зловещо.
– Те не се нуждаят от малка зла вещица, която да им казва дали орденът им е достоен. Те не се нуждаят от сегрегация и преследване. На този свят има само едно нещо, което прави една фея по-малка от всяка друга. И това е тежестта на душата и. Така че кажи ми, Хани… – Наведох се, за да я погледна с насмешка. – Ако звездите претеглят душата ти на везните на Везни, ще я намерят ли натежала от грях? Дали биха видели петната от предразсъдъци и жестокост върху същността на всичко, което си? Защото аз съм роден сред звездите на справедливостта и го виждам ясно и отчетливо. Под фалшивото лице на красотата, което носиш, не се крие нищо друго освен чудовище.
Посегнах към омагьосаната огърлица на гърлото ѝ, възнамерявайки да я изтръгна от нея, но тя се дръпна назад с вик на ужас, изстрелвайки към мен ледени късове. Те се удариха във въздушния щит, който бях поставил върху кожата си, и се разбиха в него, докато тя се отърси и се обърна да бяга.
Хванах задната част на огърлицата с бърза крачка, изтръгнах я от нея и я накарах да завика от ужас. Раздробих скъпоценния камък в юмрука си, превръщайки го в прах, а силата в него се разтресе срещу дланта ми, разтваряйки се в нищото.
Хани извика, хвърли ръце над главата си и се затича към вратата, като косата ѝ се изпари по време на движение и разкри под нея плешива, неравна глава. Тя стигна до вратата, опитвайки се да скрие лицето си, докато се опитваше да я отвори, и случайно задейства един от собствените си капани. Взривът я прати назад, вратата се изкърти от пантите си, а тя заслиза през стаята и легна трепереща в краката ми.
Трима от наследниците стояха зад вратата и ме гледаха изненадано.
Сет, Кейлъб и Макс пристъпиха прага, приличайки на гладни вълци, докато гледаха Хайспел. Тя се сви на кълбо и аз замразих ръцете ѝ в твърд лед, след което ги обвих във въздушен щит, за да спра по-нататъшното използване на магията ѝ, макар че изглеждаше, че тя така или иначе е приключила с опитите си да се бори.
– Да видим лицето ѝ. – Хвърли се Сет развълнувано напред, а Макс го последва, като от него в атмосферата кървеше опасна енергия.
Кейлъб и аз втренчихме очи и ловецът в мен измърмори, разпознавайки брат ми от завета, преди да се изстреля на моя страна. Ръцете ни се преплетоха в знак на поздрав, а двамата гледахме на жената под мен като на прясно убито животно.
Показах му смачканата огърлица в дланта си, а той се усмихна.
– Добра работа – каза мрачно той, след което побутна Хайспел с върха на обувката си. – Покажи ни лицето си, девойко.
– Девойка – повтори Сет за себе си с удоволствие.
– Тя е ужасена – каза Макс, пристъпвайки напред, а очите му светеха с целия страх, който можеше да усети с дарбите си на сирена. – Сигурно е много зле.
– Нека да видя, нека да видя. – Подскочи Сет на пръстите на краката си.
– Хайде, Хани, всички чакат – подканих я аз, но тя само зарови лице по-дълбоко в ръцете си, сви се като бебе и започна да плаче.
– Направи го по забавния начин – подкани ме Кейлъб и ние споделихме една усмивка, преди да вдигна ръката си и да пусна въздуха да се извие между пръстите ми.
– Имаше своя шанс, Хани – казах аз.
– Моля те, Ланс – помоли тя. – Моля те, недей!
– Отговарял ли съм някога добре на молби в моята класна стая? – Погледнах към останалите и Сет развълнувано поклати глава.
– Не, не си спомням – каза Макс със злобен поглед.
– Не мисля, че съм – казах, след което използвах въздуха, за да повдигна Хайспел и да я притисна към бялата дъска, принуждавайки ръцете ѝ да се разтворят широко, така че да са притиснати от двете ѝ страни, а краката ѝ да висят и да ритат лудо.
– О-ля-ля-ля-ля-ля – издиша Сет, когато челюстта ми се отпусна.
– Няма начин! – Изръмжа Кейлъб от смях.
– По звездите – казах аз, без да мога да мигна, взирайки се в отвратителната гледка пред мен.
– Това е…? – Изпадна в пълен шок Макс, след което се спука от смях, когато Сет изрева от бурно забавление.
Фактът, че Хайспел беше плешива, с неравна, покрита с брадавици глава, беше най-малкото от грозотата и, защото точно там, в центъра на лицето ѝ, вместо нос, имаше огромен, жилав, вял член. Топките и всичко останало, прилежно разположени под очите ѝ.
– Не ме гледайте! – Извика тя, като накара върха на това нещо да се размаха срещу брадичката ѝ.
Сет се затича напред, за да го разгледа по-добре, а изражението му говореше, че се забавлява.
– Звездичките ми, функционално ли е?
– Замълчи! – Изпищя Хайспел и всички се разсмяхме.
– Какво? – Намръщи се Сет. – Просто питам каквото си мислят всички. Като например, пикаеш ли през него, можеш ли да миришеш с него? Чакай, става ли твърдо?
– Никой не си мисли това! – Изкрещя тя, а члена отскачаше срещу устните ѝ със силата, която използваше.
Сет погледна назад през рамо.
– Макс? Ти си го мислеше, нали, приятелю?
– Напълно – съгласи се Макс.
– Кал? – Попита Сет, поглеждайки към него, и той кимна, след което Сет се обърна към мен. – Ти си го мислиш, нали си лунен приятел?
– Ами да, всъщност го мисля – казах аз, като оставих коментара за лунния приятел да се изплъзне, докато разглеждах отново лицето на Хайспел. Искам да кажа, дявол да го вземе, как изобщо човек се е оказал с хуй вместо нос?
– Не ме гледай – изхлипа Хайспел, като накара носа си член да се размърда драматично.
Макс се придвижи напред, а аз споделих поглед с Кейлъб, знаейки, че това ще е добре.
– Мога да я накарам да ни каже – каза Макс, енергията около нас се промени, докато той изливаше успокояващи вибрации по неин път заедно със силното чувство на доверие. – Можеш да ми се отвориш – каза той, като сложи ръка на ръката ѝ. Хайспел спря да плаче, докато гледаше към него, явно обгърната здраво от сиренните му сили. – Разкажи ни как ти се случи това.
– Беше много отдавна. – Тя подсмръкна и члена се размърда.
Сет погледна към мен в пълен блясък от този факт, а аз не можах да се сдържа да не изхъркам от смях.
– Беше стара приятелка. Спах със съпруга ѝ – прочисти гърлото си тя. – И с баща ѝ – не по едно и също време, разбира се, но… така или иначе, когато всичко излезе наяве, тя ме проследи и ме прокле с някаква извратена тъмна магия, която беше научила кой знае откъде. Каза, че ако… ако съм толкова пристрастена към пениса, тогава бих могла да имам свой собствен, който да гледам завинаги. – Хайспел хълцаше, преди да продължи. – Години наред търсех начин да разбия проклятието, но така и не намерих начин да се измъкна от него.
– Това е супер страхотна история и всичко останало, но функционира ли всъщност пениса? – Настоя Сет.
– Д-да – изпъшка Хайспел, все още в плен на силата на Макс.
– По какъв начин? – Попита остро Сет.
– По всички начини! – Извика тя.
Макс я освободи от даровете си и тя започна да плаче силно, осъзнавайки всичко, което ни беше разкрила.
Запретнах ръкави, небрежно се придвижих до най-близкия прозорец и го отворих.
– К-какво правиш? – Попита ужасено Хайспел, но аз я пренебрегнах, като свирнах надолу към група ученици долу, за да привлека вниманието им.
Сред тях беше и Милтън Хюбърт, който потропваше с крак и мучеше развълнувано, докато гледаше нагоре към нас.
– Здравейте, професоре! – Извика той и очите му светнаха от признание. – Там ли е Хайспел?
– Сигурно е. Искате ли я там долу? – Попитах, а той и момичето, до което беше най-близо – което разпознах като Бернис Навис през мръсотията, размазана по челюстта ѝ – отново замучаха в знак на съгласие. Групата, с която бяха, се развесели, когато се отдръпнах и размахах пръст, изпращайки Хайспел да излети през прозореца с висока скорост, преобръщайки се, докато падаше надолу към тях.
Те отстъпиха плавно встрани, вместо да я хванат, оставяйки я да се сгромоляса по гръб между тях на тревата.
– От слънцето – възкликна Милтън. – Тя има пишка вместо лице.
– Лице на член, лице на член, лице на член – започнаха да скандират всички и един от тях хвърли дървен стълб, привърза я към него с лиани и я пренесе между тях, така че тя се люлееше под него с главата надолу, а носът на члена ѝ се люшкаше срещу челото ѝ.
Те тръгнаха по пътеката кой знае къде, а аз затръшнах прозореца и се обърнах, за да открия тримата наследници зад мен.
– И къде е Дариус? – Попитах с надежда, като погледнах към празната врата, сякаш той можеше да се появи там.
В гърдите ми нахлу паника, когато в съзнанието ми се появи ужасна мисъл, че може би завръщането му е било временно, че някакво заклинание го е довело тук, а сега то е отминало и…
– Релаааакс. – Сет се придвижи напред и стисна рамото ми, но аз го отблъснах. – Излязъл е да си играе на герой с Ксавие. Казаха, че след малко ще се срещнат с нас при езерото.
– Значи той наистина се е върнал? – Попитах, недоумявайки как това е възможно.
– Ти сам го видя, човече – каза Кейлъб със странична усмивка и вълнението се загнезди в гърдите ми.
– Трябва да го видя отново. – Пристъпих напред и Сет ме хвана за ръката.
– На езерото – каза той с нетърпение.
– Добре – съгласих се, макар че бих предпочел да прекарам известно време с него насаме. Знаех, че не мога да го държа далеч от всички; той им липсваше толкова, колкото и на мен. – Близначките ще бъдат ли там?
Помислих си за Дарси, надявайки се да я видя след всичко, което се беше случило. Тя вече беше кралица, макар и все още да нямаше своя трон. Светът беше започнал да вижда истината за нея и сестра ѝ, че са родени да управляват, рамо до рамо. Заедно те бяха сила, която съперничеше на всяка природна сила на земята. Те бяха гравитацията под краката на нашето кралство и ако някой можеше да предизвика нова зора, то това бяха те.
– Съмнявам се, че Тори иска да го изгуби от погледа си повече, отколкото останалите – каза Макс. – Така че е толкова вероятно да са там, колкото и навсякъде другаде.
– Да бягаме – каза Кейлъб, прехвърляйки тежестта си от крак на крак, докато гледаше към мен, и в мен се надигна вълнението, че отивам да видя Дариус. Трябваше да знам всичко, просто всичко. И най-вече имах нужда да го погледна отново и да се уверя, че той наистина се е върнал при нас. При мен.
– Аз ще нося Сет, а ти ще вземеш Макс – добави Кейлъб, после взе Сет на ръце и вълка изрева от вълнение, докато се изстрелваха през вратата.
Макс се обърна към мен с извити вежди, а аз прочистих гърлото си. Никога не бях прекарвал много време с него насаме, ако изобщо бях прекарвал такова. А сега ми се налагаше да го нося на ръце. Какво, по дяволите, трябваше да правя? Да го вдигна, както Кейлъб беше носил Сет, държейки го в ръцете си, докато той прихващаше ръцете си около врата ми? Покрай звездите.
– Мога просто да вървя – каза той, като прокара ръка по тила си.
– Всичко е наред – промълвих аз.
– Добре. – Той се приближи, хващайки ръката ми, докато аз се навеждах, за да хвана краката му, но главата ми се блъсна в гърдите му, тъй като се движехме едновременно.
– О, не, почакай. – Той вдигна единия си крак нагоре. – Това помага ли?
– Не, просто остани неподвижен.
Отново се блъснахме един в друг и аз се изправих, стискайки устни в знак на неудовлетвореност, докато той ме погледна отстрани.
– Просто се качи на гърба ми – казах аз. – Да, не знам какво си мислехме там – промълвих, а той изхърка, движейки се зад мен. – Да се сниша ли? Или… Ами, разбрах. Мога да използвам въздуха, за да… – Той скочи плавно върху гърба ми с помощта на своя Елемент. Хванах задните части на коленете му, докато той опря ръцете си на раменете ми, след което обви ръце около врата ми и върна ръцете си на раменете ми. Майната му, това беше неловко.
– Иху! – Извика той със смях.
– Недей да го правиш – казах аз, без да помръдна.
– А, точно така. Готино… готино.
– Дръж се здраво, задник – казах с усмивка и хватката му се стегна на раменете ми.
– Хайде, мамка му – отвърна той весело и аз се изстрелях от стаята с висока скорост, а писък напусна Макс, когато взех завоите толкова бързо, колкото можех.
Бяхме навън за миг, кампусът препускаше покрай нас в зелено петно, докато аз правех пътека към езерото, а тръпката от това, че търся Дариус, ускоряваше пулса ми.
Но когато стигнахме до блестящия басейн на езерото, където слънцето проблясваше по повърхността му, открих, че там ме очаква едно от най-малко любимите ми неща: тълпа.
Въпреки това не забавих темпото, когато срещнахме ръба ѝ, втурнах се през нея и изпратих хората да летят далеч от нас с викове на тревога. Очите ми се местеха от лице на лице, ловувайки с даровете на моя орден, докато търсех приятеля си.
– Дариус?! – Изкрещя Макс, гласът му се разнесе с помощта на заклинание за усилване, когато повалих един минотавър на задника му и го прескочих, докато той мучеше силно от гняв.
– Тук! – Гласът на Сет се носеше обратно към нас.
Завъртях се рязко към него, като накарах малкото стадо изместени експериментални еленски менажери да се разпръсне с блеене на тревога. Пробягах покрай тях и открих Дариус там, където земята се издигаше малко нагоре, заобиколен от притичващи ученици, много от които мърмореха молитви към звездите или просто го гледаха с нескрито страхопочитание. Кейлъб и Сет бяха изработили от дървени трупи хубав кът за сядане и в момента, в който се озовах в центъра му, изпуснах буря от въздух около себе си, за да отблъсна всички от Дариус, като изпратих един измекяр от „Златна гъска“ да се преобръща във въздуха с трясък на ярост.
Лицето на Дариус се разцепи в усмивка и аз се изстрелях напред последните две крачки, които ни разделяха, като го притиснах в прегръдка и усетих как ръцете на Макс също се увиват около нас, когато си спомних, че той все още е на гърба ми.
Макс се спусна надолу и Кейлъб ни свирна, привличайки вниманието ни към зоната за сядане, докато Дариус и аз се освободихме един от друг.
Сет хвърли въздушна стена, която не позволяваше на тълпата да се втурне отново напред, а един човек притисна лицето си към нея толкова силно, че носът му беше смачкан, което го направи да изглежда като прасе.
Ксавие вече беше седнал на една от дървените седалки, очите му не слизаха от Дариус, в тях имаше израз на пълно щастие, което беше толкова приятно да се види. Беше сюрреалистично… този момент ми се струваше, че не може да се случи, тялото и умът ми изглеждаха някак откъснати от реалността, докато се взирах в човека, когото бях обичал и изгубил, ценял и оплаквал, а сега някак си отново намерих.
Кейлъб хвърли около нас балон за заглушаване и посочи един от шестте издълбани трона, които беше създал за нас, с наклон на устните си.
Последвах Дариус до мястото му, но преди да успея да заема това до него, Сет мина покрай мен и падна в него, като ме погледна с вълча усмивка.
– Ето тук, Ланс. – Той потупа седалката до себе си и аз го погледнах сухо, преди да я заема, а Макс и Кейлъб заеха останалите две места от другата страна на Дариус.
– Е? – Попита внимателно Сет, като почти подскачаше на мястото си.
– Какво искаш да знаеш? – Попита Дариус, като се държеше така, сякаш не се е преродил тук, на Земята, но в тона му се долавяше нотка на забавление.
– Всичко – изръмжа Макс. – От началото до края, без липсващи парчета.
– Това е дълга история – каза той с мрачен поглед.
– Не ме интересува дали ще отнеме цял ден, пич – каза Ксавие. – Захващай се с нея.
Дариус избухна в смях и погледа му се закачи за моя, като усмивката му отпадна, когато разбра, че никой от нас не се смее. Трябваше да знаем. Аз трябваше да знам. Всичко това.
– Започни с битката – подканих го аз и лицето му се втвърди.
– Всички знаете, че баща ми, който е задник, ме победи – каза той с горчивина, а ръката му се сви в юмрук върху коляното.
– Не, не го е направил – въздъхна Сет и се наведе, за да стисне бузата на Дариус, а Дариус въздъхна и вдигна ръка, за да разроши косата на Сет. – Ти си тук и звездите да са проклети, Дариус Акрукс, ако не започнеш да ни разказваш как и защо, какво е било, как си се чувствал и дали изобщо си бил човек отвъд Завесата, ще си изгубя ума. А може би си бил просто едно плаващо малко привидение, което се е носело спираловидно из пространството и времето, съвсем сам, или си бил с други призраци? А може би си бил просто облаче, без никакви мисли, докато си плавал през мистичната отвъдна страна, правейки се на уииии…
Макс щракна с пръст, за да накара Сет да замълчи и хвърли лед по устните му.
– Говори – заповяда той на Дариус и тишината между нас се задълбочи, всички бяхме на ръба на местата си.
Можех да чуя как сърцата на всеки от тях се разтуптяват също толкова яростно, колкото и моето собствено. В този момент бяхме едно цяло, едно цяло с една единствена потребност, и когато Дариус започна да ни разказва историята за времето си отвъд Завесата, бях сигурен, че и звездите се обръщат да слушат, че цялото внимание на Вселената е насочено натам. Всички ние седяхме в центъра на нещо толкова дълбоко важно, че го чувствах от първостепенно значение за всяка съдба в Солария от този ден нататък.
Напук на всичко близначките бяха коронясани, четиримата наследници се бяха събрали отново и съдбата на тази война сякаш отново се въртеше на монета. Само се надявах, че когато тя свърши, ще е в наша полза.
Когато разказът на Дариус завърши, слънцето вече беше направило дъга в небето и започна да се спуска. Той ни разказа за своята кончина, за това как е бил посрещнат от самия Див Крал в царството на смъртта заедно със своята кралица. Беше прекарал време с майка си и Хамиш, и дори с чичо си Радклиф, братът, когото Лайънъл уби, а също и с баща ми. Описваше голям дворец, изпълнен с безкрайни стаи и златна мъгла, която се носеше във въздуха като звезден прах, и как само с една мисъл можеше да обзаведе стая, в която да живее, и да я направи да изглежда така, както му харесва. Беше наблюдавал и нас, притиснат от самата тъкан на Завесата, за да застане до нас в моментите, в които сме си мислели за него или сме имали нужда от него, сякаш скръбта ни го бе призовала при нас. Беше ужасяващо и прекрасно в еднаква степен да знаеш колко близо са мъртвите по всяко време.
Близначките не се бяха появили на езерото и всички бяхме толкова увлечени в разказа на Дариус, че ми отне време досега да започна да се тревожа за този факт.
Не беше нужно да прекарвам всеки миг с Дарси в полезрението си, но ми беше трудно да повярвам, че тя не би искала да чуе историята на Дариус за себе си. Макар че предполагах, че и тя има какво да обсъжда с близначката си.
Сканирах небето, търсейки някакви следи от пламтящи крила или синя коса, и се опитвах да не си позволявам да се притеснявам, макар да знаех, че ще ми е по-лесно, когато тя отново се върне при мен. Бяхме преминали през адски много, за да се върнем тук, и след толкова много време, прекарано затворени и насаме един с друг, се чувствах странно да бъда извън нейната компания толкова дълго време.
Чувствах се малко не на място, докато Сет, Макс, Кейлъб и Ксавие откарваха Дариус към „Кълбото“, говорейки за вечеря.
Отдръпнах се, знаейки, че мога да ги последвам, но усещах, че Дариус се нуждае от време с приятелите си, а и можех да използвам тишината, за да помисля върху всичко, което ни беше казал.
Начинът, по който говореше за мъртвите, и знанието, че баща ми бди над мен, насърчава ме и дори се гордее с мен, бяха много за възприемане. Скръбта ми по него беше стара рана, която пулсираше от време на време, но сега се чувстваше сурова, набраздена и възпалена от знанието, че никога няма да имам шанса, който Дариус имаше през моя живот. Най-много от всичко исках да говоря с баща си, исках знанията и напътствията му в тази война или просто прегръдката му. Един ден и аз щях да го срещна отвъд Завесата, но това не намаляваше болката от липсата му в настоящето.
– Опитвам се да направя това, което си ми определил – казах на небето, несигурен дали баща ми ще чуе думите ми, или не. Макар че, ако Дариус беше прав в думите си за мъртвите, то тогава мисълта ми за него може би просто го беше приближила.
Дали е тук, или не, не можех да кажа. Вятърът не се раздвижваше, небето не ми говореше, а болката от загубата му все още се въртеше здраво около сърцето ми.
Кейлъб ми съобщи, че Джералдин и нейното малко общество „В.С.О.“ са поставили торбата с моите вещи в „Астероид Плейс“, а аз нямах търпение да я прегледам и да потърся дневника на баща ми. Исках да се вглъбя в думите му, да попия тенора на гласа му от записките му и да се почувствам… по-близо до него, предполагам. Може да съм го чел хиляди пъти, но нещо в това, че Дариус се върна, че баща ми наистина бди над мен, ме караше да чувствам, че може би ще открия нещо повече в думите, които ми беше оставил.
Изстрелях се към Астероид Плейс, като оставих тълпата на брега на езерото и се върнах в старата си хижа. Намръщих се на вратата, толкова много спомени висяха над мен тук, добрите, лошите и направо перфектните. Опрях пръсти на дръжката на вратата, мислейки си за нощта, когато Дарси дойде при мен в бушуваща буря, с боядисана в синьо коса и поглед на най-чиста страст в очите. Спомнях си тази нощ толкова ясно, че сякаш се връщах назад в нея, всеки миг се беше запечатал в паметта ми и се беше зашил в кътчетата на сърцето ми.
Въпреки дългото ми отсъствие, вратата все още се отваряше при докосването ми и аз с удоволствие открих, че пространството е празно и неизползвано, тук нямаше следи от петното на Хайспел. Прокарах ръка по облегалката на сивия диван, твърде много нощи, изгубени на него с бутилка бърбън, която ме изпращаше в забвение.
Усетих колко съм се променил от последния път, когато бях тук, цялото безсилие на предишния ми живот вече не ме държеше в клетката си. Бях свободен. Свободен от онази болка в основата на гърлото ми, която изискваше да заглуша рева в черепа си с толкова алкохол, колкото можех да изпия.
Бях свободен от Връзката на пазителя, която беше откраднала волята ми и ме беше принудила да живея в робство. Бях свободен от мрака в мен, който изглеждаше толкова неизбежен, винаги дебнещ в периферията на моята реалност, готов да ме погълне целия и да ме открадне в бездната. До нея. Дарси Вега с целия си дух, с нейната светлина, възторг, който никога не бях чувствал, че заслужавам. Но сега, когато започвах да си намирам място в този окаян свят, той все пак не ми се струваше толкова окаян. Не и докато душата ѝ беше свързана с моята със синя панделка, а съдбите ни бяха преплетени, свързани в една нишка.
Може би щях да намеря роля в този свой нов живот, която да ми помогне да доведа тази война до справедлив край. И може би камъните на гилдията са ключът към това, стига да успеем да ги намерим всичките.
Не бях сигурен колко дълго стоях там, запленен от миналото, настоящето и бъдещето, но когато вдигнах поглед към звука от плъзгащата се врата, която се отвори в стаята, не бях съвсем готов да се изправя пред стоящия там мъж. Защото все още не можех да повярвам, че съдбата ще бъде толкова любезна да ми го върне, и най-вече никога не съм си представял, че отново ще стоя в тази къща и ще го намеря да се промъква през задната врата, както винаги.
– Ти си тук – заявих изненадано.
Топлината, която се издигаше от тялото му, караше въздуха около него да трепти и можех да усетя как Дракона му се движи под плътта му, докато моя собствен Орден се раздвижи в същия дух, сякаш и двамата умираха да се съберат отново.
– Страхотни наблюдателни способности, професоре – каза той подигравателно, а аз поклатих глава и усмивката ми се изтръгна от устата.
– Аз вече не съм професор.
– Никой от нас не е това, което беше последния път, когато бяхме тук – каза Дариус и аз кимнах в знак на съгласие с това.
– Всичко се е променило – казах аз и в това имаше тържественост. Защото, въпреки че този нов свят беше далеч по-доброто място за живеене, в кражбата на времето винаги имаше скръб. Имаше хубави моменти, спомени, които споделях с този човек от детството ни чак до това невъзможно завръщане у дома. Защото точно такова беше усещането: да се върнеш у дома при брат, изкован в хаос и любов. Бяхме неразделни от много дълго време, но пътищата ни ни бяха отвели толкова далеч един от друг, колкото беше възможно да отидем, само за да се върнем в пълен кръг на мястото, където бяхме станали свидетели на борбата на другия през безброй нощи.
Поклатих глава в знак на учудване пред него. Този мъж, когото обичах по начин, предназначен само за семейство, чиято чистота беше неопетнена от всичко, към което се бяхме стремили и което бяхме изгубили. Ако имаше нещо, което времето не можеше да опустоши, то това беше любовта. Независимо дали на този или на следващия план, Дариус Акрукс щеше да бъде част от мен, която беше недосегаема като небето.
– Звездите ми казаха, че сме съюзници от Мъглявината – каза Дариус. – Очевидно аз съм твоят съюзник номер едно в мъглявината. Имаше някой на име Гейб, който влезе като номер три или нещо подобно.
Засмях се.
– Ще се чукаш с него постоянно, нали?
– Да се ебаваш с ясновидеца, който е всезнаещ? – Той се престори на шокиран, а после се усмихна като езичник. – О, да, ще се преструвам, че имам много по-голямо прозрение, отколкото той някога ще проумее.
– Все същият стар задник, нали? – Замислих се.
– Доста, само че с малко по-голяма склонност към смъртта, отколкото преди.
– Значи няма разлика? – Подиграх се, без да си позволявам да мисля за това, което той беше намекнал за цената, която трябва да се плати за магията на Тори, която го е върнала от смъртта. Беше твърде хубаво да го видя и не исках нищо да го разваля.
– Имам съобщение за теб – каза Дариус, усмивката му изчезна и сърцето ми се разтуптя в гърдите. Не го бях питал за твърде много подробности за баща ми или Клара, но знаех, без да се налага да казва и дума повече, че държи някакви новини от тях, а аз бях толкова отчаян да ги чуя, колкото и разтревожен.
Не казах нищо, когато Дариус се премести през стаята, за да застане пред мен, протегна ръка към рамото ми, а изражението му беше малко тъжно, но и изпълнено с надежда.
– Азриел ме помоли да ти кажа, че е винаги с теб. Че те обича и иска да знаеш, че си достоен за позицията, до която тепърва ще се издигаш. Каза, че ще те наблюдава през всеки миг и че ако се опита, не би могъл да задържи в сърцето си повече гордост от теб.
Преглътнах тежестта на тези думи, а мекият глас на баща ми сякаш отекваше в тях, така че почти чувах как ги изрича само за мен. Поех си дълбоко дъх, свлякох се на дивана и прокарах ръка по лицето си.
– Благодаря – промърморих, без да мога да изтласкам мъката си достатъчно, за да кажа повече.
– Клара искаше да знаеш, че вече е свободна. Наистина е свободна. А Ланс… – Ръката на Дариус кацна на рамото ми, а хватката му се затегна. – Тя е щастлива там. Наистина. Дори срещна човек, който…
От мен се изтръгна накъсан смях и аз го погледнах изненадано.
– Искаш да ми кажеш, че аз съм страдал за смъртта ѝ, мъчил съм се за избора, който бях принуден да направя, за да я освободя от онази кучка Лавиния, а тя се е хванала с някакъв призрачен задник?
– Да – засмя се и Дариус. – Казваше се Раш или нещо подобно.
– Раш? – Извих вежди, знаейки добре, че Дариус няма това право. Кой, по дяволите, би нарекъл детето си Раш?
– Да, почти сигурен съм, че беше така. – Кимна той.
– Като обрив на топка? – Натиснах го, а огорчението ми премина в забавление, когато Дариус се разсмя напълно.
– Добре, може да е било Ранч, Рег или…
– Определено ли беше щастлива? – Попитах, като исках да знам повече това, отколкото името на някакъв тайнствен флирт.
– Да, щастлива е – отговори Дариус, стисна рамото ми и ме дари с толкова искрена усмивка, че знаех, че е истина.
Тежестта, която дори не осъзнавах, че нося, сякаш се изплъзна от гърдите ми, дробовете ми си поеха накъсано дъх и го изпуснаха в трепереща вълна. В крайна сметка смъртта наистина беше подарък за Клара. Наистина бях постъпил добре с нея, както се надявах.
– А какво да кажем за… – Прочистих гърлото си, задушено от някаква емоция, на която все още не бях дал име. Откакто майка ми се беше пожертвала за мен и Дарси, не бях успял да загърбя чувствата, които изпитвах заради това. Бях я намразил толкова силно, но сега… можех да видя тъга в миналото ѝ, дори и да не исках да го призная. И в края на краищата, тя беше постъпила правилно с мен, дори ако това никога нямаше да се съпостави с всички злини. Някак си вече не можех да намеря сили да я мразя. – Стела.
Дариус се намръщи.
– Никога не съм я виждал. Но мисля, че в смъртта си ще има достатъчно време да седне с греховете си.
– В крайна сметка тя спаси мен и Дарси – казах му и веждите му се вдигнаха от изненада. – Тя умря, за да можем да се освободим от Връзката на смъртта, от проклятието на сянката. Тя направи това въпреки всичко.
– И как се чувстваш по този повод?
Издишах тежко.
– Не съм сигурен как да се чувствам по отношение на всичко това. Но някъде сред всичко това усещам чувството за приключване, предполагам. И може би това е достатъчно.
– Заслужаваше повече, но се радвам, че си спечелил нещо от нея, макар и само това. – Дариус падна да седне до мен, смилайки тези думи, преди да се наведе близо и да ми заговори отново.
– Азриел е открил местоположението на още два от камъните на гилдията.
– Открил е? – Задъхах се, скръбта ми се преля във вълнение за миг, погледът ми се срещна с този на Дариус, който отново се изправи, а на устните му се появи злобна усмивка. Той измъкна брадвата, която бе прибрана в бедрото му, а в очите му се надигаше позната тъмнина, която изкара мрака от костите ми. Магията се надигна по краищата на кожата ми и атмосферата се сгъсти с обещанието за опасности и приключения.
– Да се изплъзнем в нощта, както правехме преди – предложи той, а в мен се разнесе бурен адреналин, докато се взирах в невъзможността най-добрият ми приятел да се върне от мъртвите и да носи тайните, които бях издирвал, сякаш бяха нищо. Но те бяха всичко и чувах как съдбата отново шепне името ми, докато и аз ставах.
– Мислех, че никога няма да попиташ.