ЛАЙЪНЪЛ
Пръстите ми се свиха около блестящия зелен накрайник на подлакътника, докато седях напред в трона си, а очите ми бяха залепени за екрана, който един от моите Дракони ми подаде за преглед. Лавиния насочваше силата на звездата, използвайки наистина могъществото на самите небеса в стремежа си да спечели тази война за своя крал.
Устните ми се наклониха в триумфална усмивка, съжалявах единствено, че няма да бъда там лично, за да гледам как Вега пада, но щях да усетя аромата на плътта им, когато най-накрая се поддаде на изгарянето на моя драконов огън. Щях да сложа телата им пред себе си и да се уверя, че цялото кралство гледа, докато аз самият запалвам погребалната им клада и изпепелявам и последната останка от рода Вега от този свят.
Не бях повярвал напълно, че контролът на Лавиния над силата на звездата ще издържи, избрах да остана тук, в случай че командването ѝ над нея се разклати. Нямаше нужда да рискувам излишно. Тук имах подвластна на властта си жестока армия и напълно очаквах да я използвам, за да сложа край на тази война, макар че сега започвах да се чудя дали нейната власт над магията на звездата не е равна на победа дори по-рано от очакваното.
Пулсът ми се учестяваше с всеки удар, който кралицата ми нанасяше, с всяка смърт на бунтовник, която забелязвах. Наблюдавах всичко, моят верен последовател записваше всеки миг от тази победа, за да ѝ се наслаждавам отдалеч.
Можех да усетя вкуса на края в това действие. Окончателното осигуряване на моето управление.
Тронната зала беше пълна с моите дракони, всеки от които беше в повишена бойна готовност и готов да нападне във всеки един момент. Преди известно време се чуваха слухове за някакво нападение отвъд стените на двореца, но нищо повече не се случи. Несъмнено нимфите бяха зажаднели за власт и бяха нападнали някои от феите, с които бяха дошли да се бият отново. Въпреки това не направих нищо, за да поискам разследване. Оставих ги да се бият помежду си; това само разпалваше жаждата им за кръв, само ги правеше още по-нетърпеливи за предстоящата битка.
Защото дори това да беше всичко, дори моята кралица да беше взела главите на Вега тази нощ, битката пак щеше да се разиграе. Щях да гледам как армията ми щеше да премине през редиците на онези феи, които си бяха наумили да последват друг. Щях да видя как ги унищожават, заличават и косят един по един, докато не остане нито един, който да се осмели да се противопостави на моето върховенство.
Бях заслужил това място. Тяхното неподчинение беше подигравка със самия начин на живот на феите. Бях се издигнал и извоювал мястото си на този трон. Бях съкрушил всички, които се опитваха да ме отрекат. Бях сложил край на самия Див Крал. И сега, след дълги години, през които бях търпял унижението да споделям позицията си на върха, най-накрая бях извоювал това, което ми принадлежеше по право.
Короната от блестящо злато и изумруд седеше тежко на челото ми, а тежестта ѝ беше добре дошло напомняне за всичко, което имах, и всичко, което бях.
Вард седеше неподвижно на стола в подножието на моето стъпало, а останалите ми съветници се спотайваха в сенките около трона ми. Засега позволих на Линда Ригел да остане. Дъщеря ѝ с кисело лице стоеше до нея, безмълвна, но владееща силата на кръвната си линия. Съветите на Линда все още бяха разумни, макар че липсата на власт правеше самата гледка към нея отвратителна. Щом спечелех тази война, щях да я отърва от страданията ѝ и да поставя дъщеря ѝ на нейното място – една прекрасна марионетка, която да дирижира плановете, които смятах за необходими.
Отвъд нея, седнала на малко бюро и изучаваща звездна карта, беше мадам Монита, най-добрата астроложка в кралството, която незабавно бях привлякъл в най-близкото си обкръжение, за да може да чете движенията на звездите за мен.
Встрани от тях новият ми военен генерал – Ашика Нормант – стоеше неподвижно, с ръце, сплетени в основата на гръбнака, а очите ѝ бяха вперени в кадрите, които гледах, и несъмнено анализираше всяко движение. Имаше и други, по-малко важни подмазвачи и хора, чието чувство за собствена значимост далеч надхвърляше интереса ми към тях, но обичах да държа групата под ръка, заедно с двайсетте си верни, обвързани мъже за защита, разбира се.
Облизах устни, докато гледах как силата на звездата се взривява през бойното поле, обвита в сянка и принудена да се подчини на волята на жена ми. Мое. Тя беше моето създание, точно както звездата беше нейна.
Погледът ми се пресече надясно, където се задържаше Клидиний, най-смъртоносният ми съюзник, но това създание беше толкова странна сила, че все още не бях измислил начин да използвам силата му като оръжие.
Звездата вече не поддържаше визията на момичетата на Вега, а сега се появи като мъж, облечен в наметало от бледо злато, с кожа в бледо сиво, искряща от прозрачност, която издаваше силата, скрита в него.
Клидиний наблюдаваше разрушенията, които Лавиния извърши със силата на звездата, която бяхме хванали в капана в стаите в задната част на двореца, лицето му беше напълно безстрастно, непроменено, неподвижно. Всъщност ми се струваше, че изобщо не е помръднал от доста повече от час. Макар че той ни беше помогнал много, за да подчиним на волята си уловената в капан звезда, сътрудничеството ни с него беше още един добре подготвен заговор, който щеше да проправи пътя към моята победа. Ако успеех да го убедя да се изправи и да се бие като воин в моята армия, тогава щях да имам силата на две звезди в ръцете си. Две оръжия, които не могат да бъдат измерени, непобедими и ме правят непобедим.
Предположих, че ще трябва да го вържа и него, ако ми остане време, за да осигуря абсолютния си контрол над него.
Въпреки че засега сделката ни е в сила.
Изтръгнах Атласа от Дракона, който го държеше за мен, исках да го видя отблизо, исках да стана свидетел на всичко това, докато отново обръщах очи към екрана, без да искам да се тревожа с мисли за предстоящите битки, докато победата стоеше толкова близо, че можех да я усетя.
Приближих се напред, наблюдавайки с наслада как Лавиния поразява света около себе си с тази яростна, славна сила.
Това се случваше. Вега щяха да паднат и тогава щях да дам знак на армията си да се спусне върху разбитите останки на техните последователи. Щяхме да пролеем страхливата кръв на тези предатели и да се боядисаме в червено с нея, преди да е свършила нощта.
– Изгубеният син се завръща! – Изведнъж се задъха от трикракото столче Вард, което седеше в подножието на моето възвишение, позата му бе скована от пророчество, думите му се промъкнаха през мен с чувство на страх, което не можех да разбера, докато…
Вратата на тронната зала се отвори с тежък трясък и Атласът падна от ръцете ми, разби се на плочника и накара драконите пред мен да се втурнат към него. Но аз нямах внимание да им спестявам извиненията, а ръката ми проряза въздуха, за да ги заглуши, докато се изтласквах на крака.
– Невъзможно – изсъсках, когато синът, когото бях убил, влезе в стаята, заобиколен от новия ми наследник и Макс Ригел, макар че нямах внимание да им отделя.
Стомахът ми спадна и страхът ме проряза като нож, изкован от най-чист лед, като ме заслепи и задуши едновременно. Бях го убил; кръвта му бе обагрила ръката ми и го бях оставил да изгние на полето на моята победа като провал, какъвто се бе оказал. Нямаше как това да е възможно, изобщо нямаше как, и все пак…
Дариус се усмихна, ужасяваща, победоносна усмивка, докато преминаваше направо през средата на моите дракони, чийто шок ги бе накарал да бездействат, дори когато гледах как собствената ми смърт крачи право към мен, право през Завесата и в моите владения.
– Е, ако това не е моят скъп, предателски, убийствен баща – измърмори той, думите му бяха обещание за моето кръвопролитие, а ръцете ми трепереха, докато го приемах, очите ми отказваха да приемат истината за това, което виждах, яростта ми се забавяше пред този страх. – Липсвах ли ти?