МАКС
– Как? – Изръмжа Лайънъл, макар че гласът му не прикриваше страха, който усещах да се търкаля от него при вида на сина, когото мислеше, че е положил в гроба. – Това… обясни ми го.
Той се завъртя, а погледът му премина от Дариус към един мъж, който почти не бях забелязал да се крие зад него. Той стоеше отвъд трона в далечната част на стаята, кожата му беше пепелява и почти прозрачна, а аурата, която го заобикаляше, накара дъхът ми да застине в гърлото.
За миг си помислих, че съм открил източника на болката, която ни беше примамила на това място, неговата другост беше твърде голяма, за да я отрека, но към това същество не се придържаше агония. Не, той по-скоро приличаше на празнота, на бездна, която не съдържаше почти никакви емоции.
Затегнах щитовете около себе си и Дариус, въздушната магия прилепна плътно към телата ни и беше напълно непробиваема. Тази игра, която играехме, беше игра на хитрост. Такава, каквато практикувахме още от самото пробуждане на магията ни, в случай че някога бъдем откраднати от сигурността на семействата ни. Наследниците на Небесния съвет можеха да бъдат мощни мотивационни инструменти за откуп, а ние бяхме добре обучени какво да правим, ако сме по-малобройни или сме взети за заложници сами или на групи. В тази ситуация аз щях да се предпазя, а Дариус да атакува. Всичко, което трябваше да направя, беше да се съсредоточа върху това да ни запазя живи достатъчно дълго, за да се измъкнем оттук.
Да се съсредоточиш обаче беше по-лесно да се каже, отколкото да се направи, докато очите на двайсет дракона бяха вперени в нас, а злите им намерения кипяха във въздуха. Но дори и да усещах желанието им да ни убият, страха и агресията им, забелязах и други емоции в стаята. Ужасът беше лесен за забелязване, когато Вард набързо се промъкна зад трона, а около него се натрупваха сенки, докато той изграждаше илюзия, за да се скрие от погледа. Останалите съветници на Лайънъл насочваха към нас смесица от ужас, страх и омраза, макар че когато погледът ми попадна върху Линда и Елис, усетих явна липса на каквото и да било от тяхна страна. Предполагах, че Линда все още контролира дарбите си на сирена, а тя винаги е била стена от емоционално нищо, когато се опитвах да я прочета.
Студеният, чист ужас ми отне повече време, за да го открия, но отвъд съществото, към което се обръщаше Лайънъл, погледът ми попадна на младо, уплашено на вид момиче.
– Съпругата ми, една от Истинските кралици, се появи в смъртта и ме открадна обратно от ръцете на съдбата – отвърна Дариус, преди… нещото, към което се бе обърнал Лайънъл, да успее да направи какъвто и да е коментар. – Тя и сестра ѝ са по-могъщи, отколкото можеш да проумееш. Те са способни на много повече, отколкото можеш да си представиш. И те идват за теб.
Шокът на Лайънъл премина в ярост и Дариус едва успя да хвърли леден щит между нас, докато се променяше, а драконовият рев разтърси пещерата, която ни заобикаляше, последван от взрив на драконовия огън, който се разгоря над ледения купол.
– Готов ли си? – Дариус ме погледна с очакване, а аз пъхнах ръка в джоба си, стиснал торбичката със звезден прах, готов да я извадя.
Но не можах.
– Трябва да спра тази агония – изрекох, а тежестта ѝ ме притискаше, докато писъците на каквото и да страдаше на това място заплашваха да ме удавят в ужаса си.
– Сериозно? – Попита Дариус недоверчиво и аз изхвърлих въздушен щит, за да подсиля леда му, докато останалите дракони в стаята се присъединиха към атаката.
– Той е някъде там – казах аз, подръпвайки брадичката си вляво от нас, а погледът ми падна върху Тарик, който стоеше и ни наблюдаваше с интерес, а щитовете ни защитаваха и него, макар че не това беше намерението ни.
– Ти също го чуваш? – Попита той с любопитство, сякаш това беше чаено парти и всички бяхме седнали, готови да се натъпчем с шибани кифлички.
– Какво е това? – Поисках, като отчаяната нужда да отида при него почти ме погълна, докато ревовете на Лайънъл изпълваха пещерната камера и огънят лумваше яростно по щитовете ни.
– Спасение – отвърна Тарик. – Може би.
– Искаш спасение? – Изръмжа му Дариус. – Тогава започни, като ни направиш път, по който да стигнем до него.
Тарик му намигна, като изглеждаше, че наистина обмисля това, после целият свят потъна в мрак и тишината погълна всичко.
Задъхах се, сякаш щях да се задуша от внезапната, потискаща гъстота на въздуха, а сенките, които се разляха от него, за миг заличиха всичко и всички. Бяхме мъртви. Напразно. Изгубени и на милостта на едно чудовище, но все още усещах аурата на Дариус точно до моята и когато протегнах ръка, ръката ми се закрепи за ръката му.
– Ебаси – прокле Дариус, когато се появи на моя страна, сякаш не бях гледал правилно, докато не го хванах, а той винаги е бил точно там. – Какво…
– Трябва да бягаш, братко. – Гласът на Тарик беше горещ дъх на тила ми, отчаяните души, които страдаха в него, викаха за помощта ми, но никоя от тях не крещеше толкова мощно, колкото нещото, което ме бе привлякло на това място.
Държейки Дариус, се втурнах в бяг, повличайки го със себе си през стаята, без да мога да видя нищо, но знаейки къде да отида, просто следвайки притегателната сила на тази агонизираща болка.
Блъснах се в едно малко тяло и проклех, когато младото момиче полетя, а ръката ми се отскубна и я улови с въздушна магия, преди да успее да падне на земята.
Взирах се в нея, усещах тази празнота, усещах загубата ѝ и счупените, накъсани парчета от душата ѝ, които бяха пострадали толкова много, че просто бяха спрели да функционират.
– Вземи я! – Изкрещях на Дариус и не му оставих никакъв избор, като запратих детето в ръцете му с магията си, след което отново се гмурнах в сенките.
Сега те изсветляваха, първо като оникс, после като въглен, преминавайки в сиво като буреносен облак.
Драконите ръмжаха зад нас и светкавица от огън освети сенките отвътре. Имахме секунди, мигове, малко повече и въпреки това не можех да се принудя да извадя звездния прах от джоба си.
– Работя по защитите – каза Дариус на гърба ми, когато се хвърлихме през една тясна врата и започнахме да спринтираме по коридора, който се намираше отвъд.
Стълбите се срещнаха с краката ми, сенките вече изсветляваха до бледосиво, а в тронната зала зад нас отекнаха яростните ридания на Лайънъл. Трябваше да сме почти без време. Те щяха да ни намерят скоро, но въпреки това не можех да се справя с бягство. Не и сега.