ЛАЙЪНЪЛ
Лунното море блестеше под ботушите ми, докато проправях въздушна пътека през водите му, с кохортата ми от обвързани мъже, с легион от моята армия и с най-близките от моя двор около мен. Днешният ден щеше да ми даде нова победа, която можех да усетя във въздуха като куче, което преследва кръвта на жертвата си.
Пръстите на ръката на сянката ми се огънаха и усетих как Лавиния дърпа връзката, която държеше над нея, управлявайки ме като марионетка. Това беше напомняне за нейния контрол, за нейното влияние. А това беше проблем, който виждах все по-ясно с всеки изминал ден. Това не беше съвсем непозната ситуация. Най-близките ми хора винаги са били най-опасни, а аз можех да вкарам в капана си всяко животно, независимо от заплахата, която представляваше. Всички същества имаха слаби места или слепи зони и аз винаги намирах начин да ги използвам в своя полза. Накрая излизах начело.
Може би най-истинската заплаха вече не се криеше в моята кралица, а в съществото, което вървеше по петите ми. Чувствах присъствието на звездата като нож, който се забива в гърба ми, разтваря ме и ме смята за незначителен. Това нямаше да се случи.
Трябваше да действам много внимателно с този мой нов познат. Звезда във формата на фея, дошла да се разхожда по тази земя, която бях завладял като своя. Силата му беше отвъд всичко, което можех да разбера досега, но ако можех да го превърна в инструмент… да го уловя с хитрост, тогава той щеше да се превърне в оръжие като никое друго.
– Ваше превъзходителство – обърнах се към Клидиний. – Ела, върви до мен и ми разкажи повече за времето, което си прекарал на земята.
Клидиний не се придвижи напред, но поне заговори, а гласът му беше натрапчив и надигна защитата ми.
– Разказах ти за проклятието на Вега.
– Наистина – казах аз, поглеждайки към Вард вляво от мен, който издаде тихо хлипане.
Мазният ми слуга се потеше и знаех, че това не е от климата; той се страхуваше от Клидиний до дъното на душата си. Жалкото му съществуване на прорицател беше в противоречие с всемогъщата звезда, която не можеше да предвиди по никакъв начин. Но по-истинската опасност се криеше в мен. Полезността на Вард се изчерпваше сега, когато мадам Монита беше в моя двор, а грешките му се преброяваха и отчитаха. Тя може и да не беше ясновидка, но астрологичните ѝ познания бяха почти толкова добри, колкото и на ясновидка, а в някои отношения и по-добри. Беше предсказала, че армията на бунтовниците е на път да се сдобие с нови привърженици от голяма група морски хора, и беше необходимо простото залавяне на няколко могъщи феи на тези брегове, за да се потвърдят подозренията ми за кого се отнася това предсказание.
Доброто око на Вард срещна моето и по чертите му се появи ужас, който ме накара да бъда сигурен, че знае какво мисля. Може би виждаше кървавата смърт, която с удоволствие щях да му нанеса, ако ме разочарова още веднъж, и се надявах, че това може да е достатъчно, за да събуди у него някаква стойност все пак.
– Вега са живели арогантно в продължение на много поколения – казах аз, продължавайки усилията си с Клидиний. – Изглежда, че са трън в очите и на двама ни. Общ противник.
– Сега, когато съм свободен от оковите на звездната си форма, не се нуждая от противници – замисли се Клидиний. – Войната е за същества от кожа и кости. Достатъчно съм опитвал смъртта и не се вълнувам от нея.
– Не става дума за смърт, а за сила – казах аз, борейки се с желанието да погледна обратно към звездата. Една грешна стъпка и Клидиний можеше да реши да отърве кралството от неговия крал.
– Власт. Да, вярвам, че това може да е ключа – каза Клидиний. – Трябва да се довериш на изгрева на Троицата. Помогнете ми в това, както обеща, и аз ще те възнаградя.
Обмислих тези думи, като все още не бях сигурен дали мога да им се доверя. Звездата разбалансира тежестта на властта, която притежавах, неговият контрол над мен беше абсолютен, ако пожелаеше. Но може би спасението ми се криеше в такава награда.
– Ще ви помагам по всякакъв начин, ваше превъзходителство – обещах, като добавих допълнителен тенор в гласа си, за да продам предаността си. – Вие ли ще вземете решение за тази награда, или мога да отправя молба?
Клидиний мълча толкова дълго, че в продължение на няколко мъчителни мига единственото, което чувах, беше твърдото биене на пулса в ушите ми. Играех смъртоносна игра, вървях по линията на живота и смъртта. Но така беше и с Дивия Крал – натискане и дърпане, докато не го стигнах точно там, където исках.
– Искайте каквото искате. Удовлетвори ме и аз ще ти дам всичко, което искаш, Кралю на плътта и огъня.
– Тогава първо ще ти угодя, а после ще решавам. Такъв е редът на важност на тези неща – казах аз, а устните ми леко се извиха в ъгъла.
Знаех точно какво ще поискам. В живота ми оставаше една непокорена територия, която щеше да ме издигне от фея до бог. Безсмъртието. Такова, каквото нито една магия, нито едно острие, нито една звезда не може да ми отнеме. Безкраен живот. Вечният крал. Да, само при мисълта за това кръвта ми се нагорещи като пещта на хиляди слънца.
– Много ли е далече, кралю? – Изплува напред от редиците на моите обвързани мъже Лавиния, а Тарик дойде с нея, вперил очи във водата, сякаш тя го очароваше по някакъв начин. Момчето лесно се разсейваше напоследък, а аз имах намерение да обърна колана си на гърба му и да го вразумя още тази вечер. Беше прекрасен екземпляр за наследник, но можеше да бъде празен в някои отношения и не виждах у него стремежа към господство, който бях видял у Дариус. Няма значение обаче. Такива неща могат да се научат, да се усъвършенстват чрез дисциплина. Той щеше да научи мястото си в този свят и ако не можеше да покаже стойността си, щях да го заменя с друго, по-хубаво същество.
Имаше няколко жени сред моите обвързани, които ми хванаха окото, но ще трябва да помисля за по-близки кръвни връзки… Без съмнение бих могъл да претендирам за правото на съпругите на моите последователи. За всеки от моите дракони би било чест да ми служи в производството на наследник. Проблемът беше, че в момента топките ми се държаха в окови от моята кралица. Ако само можех да получа съгласието ѝ да се обвърже с мен като пазител, тя вече нямаше да може да ми навреди.
Умът ми се върна към Дариус и вечно мъчителните въпроси, които се въртяха в главата ми, откакто го бях видял в замъка си. Как, по дяволите, беше успял да го направи? Бях го видял да умира. Аз самия го бях изпратил отвъд завесата. Никой не се е връщал от смъртта. Просто не беше възможно, но щях да съм глупак, ако отрека това, което бях видял. Ако беше научил някакъв начин да привърже душата си към този свят, щях да го хвана и да изтръгна истината от устните му, за да я науча сам. Тогава той щеше да страда в моята компания, като всеки ден щеше да кърви от ръката ми, а аз щях да разбера дали моя подъл наследник може да умре два пъти.
До този ден изглеждаше, че той ще остане трън в очите ми. Той и сина на Тиберий бяха нахлули в замъка ми и с помощта на някаква неизвестна сила бяха направили падналата ми звезда безполезна. Нямаше начин да я събудя, който да се вижда ясно, а Лавиния отново беше отслабена точно когато беше на път да унищожи Вега и армията им.
Клидиний бе усетил, че звездата спи, но дори той не можеше да я извади от съня. Беше се заклел, че тя ще се събуди отново след време. Само след дни. Тогава тази война щеше да бъде спечелена от новооткритото ми оръжие веднъж завинаги. Трябваше само да бъда търпелив, а това беше сила, която бях научил отдавна. Всичко хубаво идваше при тези, които чакат.
– Вард, ти трябва да очертаеш пътя ни – подхвърлих аз на ясновидеца. – Видя ли вече целта ни, или ще продължим да вървим към хоризонта, докато не се превърнем в прах?
Вард изсумтя, сякаш го бях ударил, и пръстите ми трепнаха от инстинкта да го направя. Изглежда обаче беше достатъчно мотивиран, за да се опита да ме успокои, защото очите му се оцъклиха и миг по-късно той посочи надясно. Проправих си път натам, като създадох въздушен мост под краката ни и следвах посоката му, докато не застанахме на едно на пръв поглед безобидно място над спокойната вода. В далечината, на няколко мили назад по пътя, по който бяхме дошли, пясъчни плажове прегръщаха ръба на сушата, а дълъг дървен кей се простираше в тази посока, сякаш сочеше точно това място.
– Още една крачка, кралю мой – насърчи ме Вард и аз направих каквото ми нареди, като вдигнах ръка и усетих как там се чупят мощни защити и заклинания за прикриване.
Бях научил от устата на пленени феи, че Академия Хидрос предлага убежище на всички видове ордени, базирани на водата. Това беше специализирано училище за такива същества, океански измекяри, сирени, келпи, акули, калипсос и дори шепот за редки водни дракони, които щяха да бъдат чудесни попълнения за моите подчинени.
– Позволете ми, кралю мой. – Лавиния пристъпи напред, а сенките ѝ се размахаха, за да ударят заклинанията, скриващи Академия Хидрос от погледа. Хванах китката ѝ, стиснах я в хватката си и ѝ се подиграх.
– Мога да се справя – казах, като в последния момент направих гласа си захаросан.
Тя ме погледна изпепеляващо, после наведе глава и отстъпи назад.
Вдигнах ръката си по-високо, владеех бурната сила във вените си и работех, за да разкъсам заклинанията за прикриване едно по едно. Ръката ми започна да трепери, докато вливах все повече и повече сила в заклинанията, разкъсвах поредното заклинание за прикриване и дишах по-тежко, когато открих, че отвъд ме чакат още повече. Все пак продължих напред, силата ми беше очевидна, а страхопочитанието на моя кралски двор караше гърдите ми да се надуват от гордост.
Вкопчих се в защитите, като исках да ги разтворя и да открия академията, но магията им ме връхлетя наведнъж. Изхвърчах от краката си, плъзгайки се по гърба си по въздушната платформа, толкова зашеметен, че не успях да се уловя с магия, преди да полетя в океана.
Проклех и се разпръсках, когато моите връзки се втурнаха да ми помогнат да изляза от водата, и изръмжах от ярост, изпращайки въздушна струя, която ги изхвърли далеч от мен. Издигнах се от водата и пристъпих към Клидиний, като прокарах ръка през косата си, за да я махна от лицето. Звездата ме прие с безизразно изражение, а в ухото ми се разнесе хриптене, което ме накара да се извърна, за да потърся източника му.
Тарик стоеше там и за миг се заклех, че устните му са се усмихнали, а празните му очи блестяха с нещо подобно на забавление. Макар че то изчезна в следващия миг, не исках да допусна подобна възможност.
– Смееш ли да ми се хилиш, момче?! – Избухнах, хвърлих се към него и го хванах за гърлото. Беше голям, по-голям дори от мен. С всеки изминал ден растеше, сякаш възнамеряваше до пролетта да ме задмине напълно.
Погледът му падна в знак на уважение.
– Не, татко – промърмори той, а аз стиснах гърлото му по-силно, за да не може повече думи да минат през устните му.
– Ще се разкайваш за това, когато се върнем в двореца – изсъсках аз.
Никакъв страх не премина през чертите му, нищо друго освен каменно безразличие не ме гледаше в очите. Сякаш болката не означаваше нищо за това същество, а аз не приемах добре това. Отблъснах го от себе си, без да имам време за неподчинението му точно сега, но със сигурност щях да намеря време за това по-късно.
Въздушната магия ме обгърна, докато някои от моите връзки работеха, за да изсушат дрехите ми, и аз отново пристъпих към охраната, опитвайки се да скрия изтощението си. Количеството сила, което бях използвал, почти ме беше изцедило, но нямаше да се правя на глупак пред собствените си хора.
Клидиний махна с ръка, преди да успея да направя нов опит, и сякаш магията на този свят не беше нищо за него, оградите се сринаха, силата се разпиля и разкри пронизващите кули на тюркоазен замък, който се издигаше от дълбините на океана.
От вътрешността на академията се разнесе военен вик и Клидиний пристъпи напред, с празен поглед, докато изтръгваше феите от сигурното им убежище, изтръгваше ги от замъка през прозорците и ги хвърляше във водата наоколо. Обвързаните ми побързаха да ги уловят, като ги поставиха в магически капсули в океана, а аз наблюдавах как звездата се справи със стотици феи с една ръка, със страхопочитание и трепет, които караха душата ми да се тресе.
Силата му беше несравнима с тази на нито едно същество на Земята. Той беше най-великото съществуващо същество и аз не можех да проумея магията, която се съдържаше във вените му.
Беше ми ясно, че има само един отговор за неговото съществуване – трябваше да намеря начин да притежавам точно тази сила, да я уловя и да я обявя за своя. Защото на този свят не можеше да има по-велико същество от мен.