СЕТ
Кейлъб седеше на гърба ми, докато тичах през снега във формата си на вълк, пръстите му бяха здраво вкопчени в козината ми, а леденият вятър ни блъскаше. Бяхме стигнали до самия край на Полярната столица и когато най-сетне изкачих снежния хълм, градът се разля под нас в гигантски снежен кратер. Сини и зелени светлини блестяха в блестящите стъклени сгради, които се простираха към небето като гигантски ледени късове. Хиляди феи живееха в тези стъклени стени, а пътеките между сградите и куполите над улиците пазеха цялото място от жестокия студ.
Дъхът ми се замъгли пред мен, а сърдечният ми ритъм започна да се успокоява от усилието.
През целия си живот бях мечтал да посетя Полярната столица, но никога не бях предполагал, че ще бъда тук при тези обстоятелства. Този град процъфтяваше на един конкретен пазар, много от гражданите тук бяха забогатели след отдавнашното откриване на диамантите от ледниците, които се намираха дълбоко под земята. Това беше основаването на това място. Отначало бяха дошли само шепа феи, преследвайки мита за диамантите с големината на юмрук, и щом забогатяха, ги последваха още. После още повече.
Днес мините се охраняваха добре и бяха собственост на общество, наречено „Ледниците“, създадено от семействата на първите миньори. Дружеството беше в дългогодишни отношения с драконите, като им предлагаше правото на първа покупка на най-големите им находки. След възкачването на Лайънъл Глациалите загубиха всякаква власт, която имаха в тези отношения, мините вече бяха собственост на краля и всички нови диаманти трябваше да се изпращат директно в неговия двор. Но с всяка изминала година те ставаха все по-редки, а стойността на всеки глациански диамант се увеличаваше с всеки изминал ден без ново откритие. Затова Лайънъл планираше да изкопае нова мина на север от града, като почти изостави старите в усилията си да открие повече скъпоценни диаманти, вероятно търсейки легендарните камъни, за които се говореше, че могат да използват мистериозните сили на северното сияние.
Кейлъб прокара пръсти между ушите ми и аз се наведех към докосването му, а топлината на огнения му елемент ме прониза и разтопи снега, който се беше скупчил в козината ми.
– Стъкленият град – издиша той. – Когато бях дете, мислех, че е някакво приказно място, което не може да съществува в действителност.
Кимнах, красотата, скрита тук, в снега, беше още по-вдъхновяваща от снимките, които бях виждал за него. Небето горе беше кристално чисто, звездите изглеждаха толкова близо, сякаш тези стъклени кули можеха да се издигнат нагоре и да ги пронижат.
– Диамантите правят тази странна светлина – каза Кейлъб и ушите ми се обърнаха, за да мога да го слушам по-добре. – Цялото това синьо и зелено сияние в стъклото е там благодарение на най-мощните диаманти от глациа, откривани някога. Ледниците ги използват, за да заредят стъклото със сиянието на полярното сияние. Така се захранва и градът. Очевидно глациалите имат тези прочути диаманти, скрити някъде, и само те знаят как да ги владеят. Тайните им са свързани с толкова древна магия, че се съмнявам дори Лайънъл да успее да изтръгне информацията от устните им.
Смътно си спомних това, което казваше, от урока по история, който имахме миналата година с професор Велкин. Бях доста разсеян в онзи ден, след като се бях промушил през куп коприва в Плачещата гора и цели три дни бях покрит с неприятни мехури. Кал ми беше помогнал да си сложа крем, за да ги успокоя, проявявайки нежност, каквато рядко показваше на света. Още тогава го обичах. Може би беше платонична, но този вид любов само увеличаваше това, което изпитвах към него сега. Връзката ни се градеше на роднинска основа, на дълбока грижа един за друг, която беше нараснала много преди да отключим и тази пламенна нужда един от друг. И в това имаше нещо адски специално.
– Готов ли си да тръгваме? – Попита Кейлъб и аз се заизкачвах.
Следвах ръба на кратера, насочвайки се към северната част на града. Тази гигантска купа, издълбана в снега, беше отдавна спящ вулкан, а обширните склонове, издигащи се около Полярната столица, ѝ даваха убежище от вятъра и силните снежни бури, които връхлитаха тундрата. Беше защитена и от магия и носът ми изтръпна от близостта на цялата сила, която се съдържаше в тези стени.
Може би някой ден, ако спечелехме тази война, щяхме да се върнем тук при други обстоятелства, за да изследваме криволичещите тунели на града и да потърсим прочутия стъклен фонтан в сърцето му, където водата се оцветяваше от северното сияние, а за всяка аура, хвърлена в дълбините му, се казваше, че изпълнява желанието на сърцето ти. Не че имах нужда от подобно желание, след като вече го притежавах в мъжа, който сега беше тук, при мен.
Снегът беше пухкав под лапите ми, може би току-що паднал преди часове, но сега нямаше и следа от облаци, сякаш звездите бяха направили това, разтворили завесите на небето, за да наблюдават как се опитваме да освободим нашите съюзници.
Заобикалянето на гигантския кратер отне известно време, но в крайна сметка стигнахме до другата страна и аз обърнах гръб на полярната столица, като се отправих отново към замръзналата тундра. Тъмнината бързо се спусна, когато оставихме светлините зад гърба си, и студът някак си се вкочани по-дълбоко.
– Виждам някакво сияние отпред – обади се Кейлъб, а аз се загледах към хоризонта и също го забелязах.
Забавих темпото си, усещайки как заклинанията за прикритие на Кейлъб се затягат около нас заедно с неговия балон за заглушаване. Сенките щяха да ни прикрият добре, а бялата ми козина беше създадена за маскировка тук, независимо от всичко.
Когато се приближихме до това сияние, до нас се носеше дълбоко, ритмично барабанене. Приближихме се още повече и Кейлъб се смъкна от гърба ми, когато стигнахме до ръба на пропастта, и двамата се спуснахме по корем върху снега, за да надникнем през ръба.
Под нас в гигантски кръг се простираше пещерна кариера, широка пътека, изсечена в скалата и спираловидно стигаща до самото и дъно, където се бяха събрали на тълпи феи. Тунелите водеха надалеч в мините около пътеките, но най-големите проходи се намираха в корема на тази кариера. Преобръщачи на полярни мечки бяха вързани с вериги и извличаха гигантски каменни плочи от тунелите, където чакаха земни елементали, за да ги разцепят и да потърсят в тях диаманти от ледниците.
Феи стояха наоколо в униформата на Кралската обединена работна група на Небюла и наблюдаваха миньорите, които изглеждаха недохранени и изтощени. Вместо в центъра на инквизицията на Небюла, тези феи бяха докарани тук, за да робуват в тази забравена от звездите дупка, и при тази мисъл кръвта ми пламна от ярост.
Превърнах се обратно във формата си на фея и Кейлъб ми подаде дрехите от раницата си. Бързо ги облякох, а Кейлъб сложи ръка на ръката ми, предлагайки топлина във вените ми, докато аз се настанявах на снега, след което го гушнах в знак на благодарност.
– Тези задници си го заслужават – изсъсках аз. – Има повече миньори, отколкото K.О.Р.Г.. Защо не се бият?
– Трябва да има нещо, което пропускаме – каза Кейлъб замислено, оглеждайки мината.
Отдолу се чу вик и погледът ми се насочи към един от тунелите в основата на шахтата, където полуоблечен мъж се изстреля към един от униформените пазачи. Юмрукът му беше обвит в камък и назъбени метални остриета, но преди да се свърже с лицето на пазача, във въздуха се стрелна мощна струя и разцепи черепа на бунтовника на две. Тялото му се сгромоляса на земята, а аз вдишах шокирано, търсейки източника на този взрив.
– Ето – издъхна Кейлъб, посочвайки оръжие, което изглеждаше сякаш е изковано от лед. Оръжието беше монтирано високо на една от отвесните стени, а блясъкът на магията по корпуса му говореше за силата, която се съдържаше в него.
– Майната му – издишах аз. – Какво е това нещо?
– Някои от миньорите говорят за него – каза Кейлъб и се намръщи, докато се вслушваше, а вампирският му слух долавяше десет пъти повече, отколкото аз. Лицето му пребледня, когато някаква информация стигна до него, и аз положих ръка на ръката му.
– Какво е това? – Натиснах го.
– Миньорите са снабдени с проследяващи устройства, свързани с това оръжие. Без значение къде се намират в мината, този изстрел на енергия ще ги намери, ако не се подчиняват.
– Как може да знае кога не се подчиняват? Нима има съзнание? – Потръпнах при тази мисъл.
– Звучи, сякаш се базира на нивата на адреналина. Някои от миньорите казват… – Той отново се заслуша. – Човекът, който току-що е загинал, им е казвал, че може да потисне всичко, което му дава адреналин.
– Чувекът не е бил прав – въздъхнах аз. – Така че нека да свалим чудатото ледено оръдие, след което да счупим веригите на сменящите се полярни мечки и да ги оставим да направят малък фантастичен пир на похитителите си.
– Това оръжие ще има защитни заклинания, иначе затворниците вече щяха да са го извадили – каза Кейлъб с поклащане на глава.
– Е, добре, че сме най-могъщите майкопродавци в Солария, а? – Побутнах го.
– Не съвсем. – Усмихна се той.
– Поне от мъжкия сорт – казах с усмивка, но намръщената му физиономия само се задълбочи, когато той отново наблюдаваше оръжието.
– По-добре да го направим бързо. Не можем да предизвикваме вълнение, иначе може да рискуваме да им вдигнем адреналина – каза сериозно Кейлъб и усмивката ми спадна.
– Спомняш ли си онзи урок по земя, в който се учехме да трошим предмети с камък? – Казах и тъмносините очи на Кейлъб блеснаха.
– Смачкай го, Сет – каза той, хвана ме за косата и се наведе, за да притисне силно устата си към моята. Когато се отдръпна, изражението му говореше, че е готов за война, и всяка част от мен също пламна от усещането за това. Да бъдеш на ръба на смъртта понякога беше толкова шибано горещо.
– Счупи тези вериги, Кал. И счупи някои крака, докато си в това – само не и своите. Освен ако не е по пътя на късмета. Тогава счупи крак като този, но…
Той ме целуна отново, за да ме накара да замълча, след което се изстреля, оставяйки след себе си само малка снежна виелица.
Изпуснах дъх на забавление, след което се изтласках на крака, подтиквайки земния си елемент към повърхността на кожата си и притискайки волята си в земята. Усетих всяка скала, всяка пукнатина в камъка, всеки нит и знак, пластове върху пластове камък, изградени от ръката на времето, и цялата тази древна земя се свърза с мен наведнъж.
Поставих краката си, погледът ми се спря на онзи пистолет точно срещу мен от другата страна на кариерата, решавайки съдбата му точно тогава и там. Не можех да допусна грешка. Една грешка и можех да убия хора.
Натискът от това се стовари върху раменете ми и аз погледнах към полумесеца, откривайки гордия ѝ поглед, вперен в мен. Тя знаеше, че мога да го направя. Вярваше в мен до мозъка на костите ми и аз нямаше да я подведа. Усетих как силата ѝ се разлива във вените ми и позволих на магията ми да се откъсне от мен в експлозия от ярост.
Взривът се откъсна от мен под земята в две посоки, като всички камъни и скали се изместиха към това оръжие от двете страни, докато не се удариха заедно. Гигантски скални отломки се пръснаха от стената, забиха се една в друга и се разбиха в пистолета. Оръжието беше смазано в един миг, от него избухна експлозия от сила и разкъса пукнатина точно по стената, разкъсвайки вертикална пропаст.
Земята се разтресе от атаката ми и аз изревах към небето, като накарах всеки поглед в тази яма да се обърне от разбитото оръжие към мен. Когато взривовете от сила се насочиха към мен, аз се затичах напред и скочих право в каменоломната. Претърколих се във въздуха, предпазвайки се от нечестните изстрели на магията, които K.О.Р.Г. насочиха към мен, и паднах като камък към самото дъно на ямата.
Улових се в последната секунда, приземих се леко и изпратих един K.О.Р.Г. да лети далеч от мен на въздушна буря, главата му се разби в стената на мината, а тялото му се свлече на земята.
Кейлъб препускаше през кариерата във вихъра на скоростта, разкъсваше веригите на Белите мечки и техните ревове изграждаха хор на свободата във въздуха. Една от тях стисна челюстите си около главата на униформен пазач, кръвта се разплиска, докато правеше първото си убийство. Но то не беше последното. Мечките разфасоваха плячката си с жестока бруталност и останалите миньори се присъединиха към тях, а магиите им изградиха какофония, докато касапницата се разпространяваше около мен.
Кейлъб ускори ход до мен, спря и наблюдаваше как миньорите вършат мръсната работа, която им се полагаше, търсейки отмъщение в смъртта.
– Истинските кралици ни изпратиха! – Изръмжа Кейлъб, усилвайки гласа си. – Присъединете се към близначките Вега в Зодиакалната академия, ако искате да се биете! Или потърсете убежище в нашите редици!
– Тази война ще бъде спечелена от най-добрите от нашия вид! – Гласът ми се присъедини към неговия, прозвуча над дивотията, която се спускаше около нас, и в отговор се надигнаха възгласи.
– Ние сме армията на бунтовниците и няма да търпим Лъжекраля да поставя крака си върху гърба на невинните! Ние искаме кръв и ще я получим толкова сигурно, колкото и вие ще заграбите вашата днес!
Преобръщачът на полярни мечки, който беше извършил първото убийство, се върна във формата си на фея и тръгна към нас, а ледът се плъзгаше по тъмната ѝ кожа, докато тя владееше водния си елемент, за да направи плътно прилепнал, блестящ костюм. Косата ѝ беше бяла като сняг, но лицето ѝ беше младежко и по носа ѝ имаше разпръснати лунички. Тя спря пред нас, след което постави ръка на сърцето си, наклони лице към небето и прошепна дума, която нажежи атмосферата.
– Сагвик.
Диамант се появи сякаш от самото ѝ сърце, изплъзна се от кожата ѝ и легна в дланта ѝ. Беше грубо изрязан и блестеше с всички цветове на северното сияние – синьо, зелено, розово и преливащо виолетово.
– Името ми е Имения Брумалис и отдавна чаках да сложа този диамант в краката на моите кралици. Като съратник на ледниците се заклевам във вярност към тяхната кауза. Отведете ме при тях, за да им помогна във войната.
Назад към част 52 Напред към част 54