ДАРИУС
Ритнах с крак по пръстта, като разпръснах чакъл по ръба на оврага, в който Рокси и Гуен бяха скочили с главата напред преди почти час.
– Казаха трийсет минути – изръмжах аз, загледах се в далечния нефритенозелен замък и стиснах зъби срещу желанието да ги последвам до него.
– Почти съм сигурен, че ти си бил този, който е поставила тази времева рамка, а не те. Освен това, като лоялен поданик на кралиците, трябва ли наистина да ги разпитваш за каквото и да било? – Попита Ксавие, с което си спечели намръщване от моя страна.
– Преклоних се пред могъществото на властта им и вярата си в способността им да управляват. Не съм се съгласил да бъда оставен на този мразовит връх на шибана планина да правя глупости, докато те бягат в опасност и…
– Поддържането на тази илюзия не е никаква глупост – измърмори Ксавие.
Погледнах го отново, забелязвайки потта по челото му от продължителното усилие да поддържа магията.
Никак не беше лесно, особено като се има предвид, че трябваше да накараме предполагаемата армия да се движи, без да позволим на отделните фигури, които бяхме конструирали, да се разпаднат и да издадат измамата.
Съветниците се бяха спуснали от позицията си на отсрещната планина, скриха се в центъра на илюзията и ѝ вдъхнаха живот, като същевременно използваха значителната си сила, за да унищожат всички разузнавачи, изпратени от редиците на Лайънъл, или летящите ордени, достатъчно глупави, за да се втурнат в битката преди по-голямата част от армията на баща ми. На тях им се удаде най-лошото, но Ксавие и аз също бяхме силно притиснати, като поддържахме пространството на движение зад тях, подхранвайки тази лъжа толкова дълго, колкото можехме. И през цялото време, докато близначките ги нямаше, трябваше да я поддържаме.
Мислите ми блуждаеха над останалите и това, което в момента се опитваха да направят в инквизиционните центрове на Небюла, като цялата ми надежда се крепеше на отвличането на вниманието, което предизвиквахме с тази фалшива армия. Трябваше ни тази победа. Трябваше Солария да види, че бунтът няма да забрави хората си или да ги остави да страдат в тези шибани инквизиционни центрове. Особено след онези кадри, на които предполагаемите близначки унищожават един от тях.
Не знаех какво е мислил Клидиний, когато звездата е направила това, и дали съюзът му с баща ми е бил сключен още тогава, но името му беше високо в списъка ми. Точно под тези на баща ми, Лавиния и шибаното нещо, което бяха обявили за наследник.
– Имаш ли нужда от глътка въздух? – Попитах Ксавие.
Изучавах илюзията, която беше създал, като се вглеждах в детайлите и се готвех да поема тежестта да поддържам и неговата част от нея, за да може да си почине, но той поклати глава.
– Знаеш ли, не съм толкова безполезен, колкото бях преди да умреш – подиграваше се той, макар че в тона му имаше стоманена нотка, която говореше, че го мисли сериозно. Докато ме нямаше, не си беше губил времето; тренираше безспирно, за да се увери, че владее силата си възможно най-добре, така че да е готов да се изправи и да се бие в предстоящата битка.
– Знам – казах сериозно. – И никога не съм смятал, че си безполезен. Нито веднъж.
– Дори когато се появи моят Орден? – Попита той, като думите излязоха плоски, там, където подозирах, че са били замислени като подигравка.
Мислех си за деня, в който го бях открил заключен в стаята му като новопоявил се пегас, ужасен и напълно самотен, оставен на милостта на баща ни, докато аз не можех да правя нищо повече от това да стоя и да го зяпам. Бях обездвижен от ужас и да, мога да призная, че бях съсипан, но не заради това, което беше той, а заради това, което знаех, че е равносилно на него, докато живееше под покрива на човека, който ни беше родил.
– Съжалявам за начина, по който реагирах, когато разбрах – казах му, думите бяха дерящи в гърлото ми, а срамът разпалваше топлината в плътта ми. – Трябваше да направя нещо повече, да кажа нещо полезно или дори просто да ти кажа, че те обичам и че не ме интересува дали си червеяджия или дракон, просто…
– Значи Пегасът е наравно с червея? – Изръмжа той и аз изтръпнах, когато осъзнах как е прозвучало това. Не че червеевите преобръщачи щяха да бъдат срамни, ако бяха нещо – по дяволите, може би бяха нещо някога или в някоя далечна страна, но не това беше целта ми. Бях ужасен в това.
– Не. Майната му, Ксавие, знаеш, че не мисля така. Ужасявах се от това, което щеше да означава за теб това с баща ни. Трябваше да направя повече, трябваше да застана по-твърдо между вас, но най-вече трябваше просто да те прегърна и да ти кажа, че е невероятно. Перфектно. Точно такъв, какъвто винаги си бил предопределен да бъдеш. Рокси се справи с това много по-добре от мен.
– Да – съгласи се той, без съмнение спомняйки си как тя му се бе усмихнала и как я бе прегърнал в чиста благодарност за нищо повече от щастието ѝ към него. Нещо, което трябваше да му предложа, вместо да се фокусирам върху страха. – Тя наистина е извън твоята лига. Не знам как си успял да я свалиш.
– Майната ти – измърморих аз. – И то с брутално упорство, докато не я приземих – добавих аз.
– О, това е романтично. И малко прецакано.
– Замълчи. Знаеш, че не го мисля така, просто… Аз и тя бяхме…
– Неизбежни – каза той с такъв самодоволен тон, че се изкуших да го запратя в снега.
– Това ли е частта, в която казваш, че съм ти го казвал?
– Знаеш, че съм ти го казал. Отново и отново, и отново, докато ти само отричаше и ръмжеше, че тя идва за скъпоценния ти трон. Признавам, че злорадствах гръмко пред София и Тайлър, след като видях как накрая и се поклонихте.
– Преди или след като приключи с празнуването на моето възкресение? – Замислих се.
– Преди. Явно злорадството ми имаше предимство пред завръщането ти от смъртта.
– Разбира се.
– Просто ми се искаше мама… – Той се измъкна, сякаш осъзнавайки, че да се молиш невъзможното да се случи два пъти е прекалено много.
Намръщих се, мислейки си и за нашата майка, за това, че би искала да живее, за това, че двамата с Хамиш биха могли да изградят живота, който тя заслужаваше. Беше страдала толкова много и толкова дълго, беше лишена от всяка малка утеха, за която можеше да претендира, чак до това да прегърне собствените си деца.
– Тя е щастлива там, където е – заклех се в него, притиснах ръка към бицепса му и я стиснах. – Но когато изкормя това парче лайно и той лежи просещ и кървящ в мръсотията в краката ми, ще направя така, че страданията му да продължат единствено като отмъщение за всичко, което е откраднал от нея.
– Бих искал да видя това – съгласи се Ксавие, тъмният ръб на гласа му беше далеч от обичайното му бъбриво поведение, но в омразата ни към баща ни нямаше място за нищо по-малко от най-киселинните емоции, такива, които са подплатени с отрова.
– Но кой тогава ще бъде нашата пътеводна звезда? – Запита глас зад нас и аз се дръпнах, извадих брадвата си и оголих зъби на Тарик, който спря на няколко метра от нас, сякаш изненадан от бурната ми реакция.
– Ако исках да те нападна, братко, досега да съм го направил – каза той, като гледаше брадвата ми с интерес, но без признаци на страх.
– Дариус – изсъска диво Ксавие, ръцете му бяха наполовина вдигнати, сякаш възнамеряваше да хвърля, но със силата си, концентрирана върху илюзията, която поддържаше, знаех, че трудно би направил и двете.
– Чакай – казах му аз, като се отпуснах крачка напред и се поставих между него и чудовищното създание, което продължаваше да настоява, че е наш роднина.
– Чух слух, че сега търгуваш с кръвопролития, братко – каза Тарик, протегна ръка и позволи на сенките да се съберат там, преди да набъбнат и да се оформят в имитация на брадвата ми. – Всеки миг, който си откраднал на тази равнина, се заплаща с капка кръв от онези, които си поразил от нея.
– Къде би чул такова нещо? – Ухилих се, знаейки, че това не е истина, и все пак не бях напълно сигурен и в цената на моето завръщане. Никога не ми е било представяно като подобна сделка и бях сигурен, че ако Рокси знаеше за подобна сделка, досега да ми е казала.
– Понякога водата ми шепне. Ако потопя пръсти в шеметното ѝ течение, почти чувам глас, който ми предлага тайни – каза Тарик.
– Каква вода би искала да говори с теб? – Попита със скептицизъм в тона си Ксавие.
– Както сполучливо се е изразила сирената, в мен има души, които жадуват за смърт. Понякога имам чувството, че стоя с единия крак тук, а с другия там. Достатъчно често се озовавам на брега на реката. Понякога дори съзирам Превозвача, когато минава покрай мен в преследване на по-лесна плячка.
– Твърдиш, че можеш да говориш с мъртвите ли? – Попитах и Тарик се засмя. Звукът беше богат и плътен, не беше крясък или хлипане, а истински лай на смях, който звучеше твърде фея за моя вкус.
– Не, скъпи братко, почетното звание, че си разговарял с отдавна починалите, ще остане завинаги твое. Предполагам, че пазиш достатъчно добре тайните, които са ти дали? – Попита Тарик.
– Истините, които ми предложиха, бяха с една цел – отвърнах аз. – Всяка от тях имаше намерението да помогне на баща ни да се раздели с бремето да носи главата на раменете си.
Нещо премина през лицето на Тарик при тази заплаха. Потръпване. Може би страх. После отново изчезна и беше твърде трудно да се разчете по твърде познатите му черти.
– Предполагам, че трябва да му кажа, че си тук – помисли си Тарик, прокара палец по острието на брадвата си и видя как подложката се разцепи и разля кръв.
Остави я да капе в снега, очите му бяха насочени към движението, петното разцъфна между нас и изобщо не личеше, че е регистрирал болка от раната.
– Предполагам, че има причина, поради която още не си го направил – контрирах аз, а умът ми се изпълни с идея, която не смеех да изкажа, защото дори да я обмислях, изглеждаше като лудост. Но това беше вторият път, в който Тарик ме откриваше да се промъквам из военния лагер на баща ни и макар че последния път ме беше отвел при него, беше ми помогнал и да избягам. Имаше ли някакъв шанс той да се заинтересува да смени страната си в тази война? Можех ли да рискувам да му се доверя, дори ако твърдеше, че иска това?
– Ами, има няколко. – Тарик погледна от мен към Ксавие, бавна усмивка се движеше по устата му, почти като че ли я изпитваше. Ксавие не отговори в същия дух и Тарик въздъхна, като отново отпусна лицето си в двусмислие.
– Първо, ние сме братя.
– Така продължаваш да твърдиш – измърморих аз.
– Братята поддържат специална връзка помежду си. Такава, която не може да бъде узурпирана или заменена. Тя невинаги е позлатена с любов, но винаги е налице. Родени сме от едно и също семе и това означава…
– Нищо – прекъсна го Ксавие. – Не означава нищо освен факта, че Дариус и аз сме имали проклетия късмет да сме по майчина линия и да не приличаме колкото се може повече на онова копеле Лайънъл. Ти обаче си произлязъл от утробата на Лавиния, което означава, че приличаш на нас колкото мръсотията под ботушите ми. Ти си роден за лошо и още по-лошо. Ние поне имаме спасение в половината от кръвната си линия.
Тарик обмисли това.
– Така ли е? Роден съм от гнило дърво, значи трябва да съм гнил плод? Нима има само лошо и добро? И можеш ли наистина да твърдиш, че си едно от двете?
Стиснах устни, знаейки дяволски добре, че не мога да претендирам за чистота в доброто, макар че може би Ксавие можеше.
– Не – казах бързо, преди Ксавие да успее да хвърли още обиди или обвинения, като погледнах остро брат ми, за да го предупредя да се отдръпне. – Изборът прави човека.
– Наистина ли вярваш в това? – Попита Тарик, като от тона му не ставаше ясно дали отговорът ми му харесва, или не.
– Ако не вярвах, тогава не бих могъл да стоя тук пред теб. Избрах да бъда по-добър от чудовището, което ме създаде, и макар този път да е по-труден, се радвам на всеки ден, в който го извървявам.
– Толкова праведен – въздъхна Тарик, отново с неясен смисъл.
– Какво ще бъде тогава? – Натиснах го, чудейки се дали наистина иска да ни предложи помощта си или каква друга възможна причина би могъл да има, за да дойде тук и да започне този разговор.
– Нищо – реши Тарик. – Ако избора прави човека, тогава може би ще видя какъв ще стана, ако не правя никакъв избор.
– Това е невъзможно – каза Ксавие. – Дори бездействието предизвиква реакция. Няма нищо без избор.
– Ще видим. – Тарик се усмихна, после отстъпи назад, падна в скалистата дупка в земята и изчезна от погледа.
– Майната му – проклех, а туптенето на сърцето ми предлагаше увереност, че Рокси все още е жива, но не можех да я проверя по друг начин. Бяхме решили, че носенето на комуникационни устройства тук е твърде рисковано, в случай че разполагат с технология, която може да ги открие, така че единствените ми възможности бяха да чакам или да се опитам сам да прекося тази тясна пукнатина на съдбата.
– Не можеш да слезеш там – каза Ксавие, хвана ръката ми и ме накара да го погледна. – Твоите кралици са ти дали заповед. Нашата задача е да останем тук и да поддържаме илюзията възможно най-дълго. Не знам какво, по дяволите, е замислил Тарик, но дори и да искаш да го последваш, няма как да преминеш през този овраг.
– Бих го измислил – промълвих аз, опитвайки се да пренебрегна звъна на истината, който съдържаха думите му, докато се чудех дали бих могъл да се придвижвам достатъчно добре по тесния процеп с помощта на водна магия.
– Ще умреш, ако се опиташ, а Тори е твърде упорита, за да те последва в смъртта за втори път – отвърна Ксавие, като ме издърпа обратно на заснежения връх на върха на планината, за да можем отново да се концентрираме върху илюзиите си. – Ако прецакаме това, много по-вероятно е Лайънъл да забележи, че близначките се промъкват в замъка му. А Тарик… – По изражението на лицето му разбрах, че Тарик го плаши до смърт, но по някаква причина повярвах на думите на това чудовищно същество; той щеше да изпробва какво ще се случи, ако не направи никакъв избор, което означаваше, че Рокси и Гуен може би ще бъдат в безопасност от него, дори и да се натъкнат на него. Не че ми харесваше идеята да му се доверявам за каквото и да било, но какво друго ми оставаше?
Ксавие беше прав; планът ни изискваше илюзиите да продължат колкото се може по-дълго, а кралиците ми бяха издали директна заповед да остана тук. Дори и да успея да преодолея оврага с водната си магия, Тарик щеше да е далеч пред мен, а аз нямах реален начин да открия близначките. Те вероятно вече се връщаха тук и през цялото време пулсът ми оставаше достатъчно стабилен в гърдите, трябваше да вярвам, че се справят добре.
– Добре – изръмжах аз, мразейки тази дума, студа и целия този шибан ден.
Но когато Рокси си върнеше задника тук, щях да ѝ дам акъл за това, че ми избяга по този начин.
Кралица или не, тя нямаше да има навика да ме оставя настрана, докато се хвърля в опасност. И щях да и предам това послание по какъвто и да е начин.