ТОРИ
– Свята работа, това беше пълна лудост – изпъшках, погледнах назад през рамо и се втурнах надолу по стълбите, които се виеха в корема на замъка, спринтирайки към прохода, по който бяхме стигнали дотук.
Мразех мисълта, че бягам, вместо да остана да се изправя срещу Лайънъл, но познавах това копеле твърде добре. Той нямаше да се изправи срещу нас като фея, дори ако го извикаме да се бие с нас един на един. И колкото и да ми се искаше да вярвам, че ще успеем да си проправим път и през Обвързаните, и през Лавиния, преди да го разкъсаме, не бях толкова сигурна. Те несъмнено щяха да се обединят в атаката си срещу нас, а колкото и да бяхме силни, не можехме да се мерим с толкова много наведнъж. Нуждаехме се от армията си в гръб, когато дойде тази битка.
Защитите срещу звездния прах, които Лайънъл беше поставил усилено из целия си замък след бягството на Дариус и Макс, бяха твърде трудни за пробиване за времето, с което разполагахме. По-разумно беше да бягаме, но съзнанието, че единственият ни изход оттук е пеша, беше повече от ужасяващо.
Тръгнахме от безкрайното стълбище и аз проклех късмета си, когато в дългия коридор там открихме четирима стражи, всеки от които се обърна изненадано, когато забеляза пристигането ни.
Не губих време, от лявата ми ръка избухна огън, за да отхвърли стражата отдясно, а аз скочих към най-близкия страж и замахнах с меча си към врата му. Той вдигна ръка, или в опит да се защити, или с цел да направи магия, но аз бях твърде бърза за него и отрязаната му ръка се удари в полирания под, последвана бързо от главата му.
Кръвта се разпръсна по стените, разпръсна се по доспехите ми и обагри зелената украса в тъмночервено.
Дарси беше притиснала третия страж до стената в леден ковчег, а пулсът ми се учести, когато се запътих към четвъртия, който се опита да избяга по коридора. Замахнах с юмрук към него, като откраднах въздуха от коридора напред и наблюдавах как той се мъчи да бяга напред, като първо се спъна, после се препъна и падна на пода, където пълзя жалко още няколко мига, преди да се поддаде на силата ми и да изгуби съзнание.
– Трябва да побързаме – каза Дарси, оглеждайки победените стражи, сякаш се опитваше да реши дали си струва да ги скрием, преди да потеглим нататък.
– Това ли беше пътят, по който влязохме? – Попитах, като подръпнах брадичка към тъмния проход от другата страна на коридора, за който бях почти сигурна, че сме използвали, за да стигнем дотук. Но това място беше толкова голямо и липсата на украса означаваше, че една зелена стена изглежда точно като друга, така че беше трудно да бъда сигурен.
– Мисля, че натам – каза Дарси, кимна към друг коридор и ние си разменихме загрижени погледи.
– Може би просто трябва да скочим през прозореца? – Предложих.
– Твърде отворено и твърде много дракони. Трябва да се върнем в онзи тунел.
Кимнах, притиснах ръка към стената и използвах земната си магия, за да се опитам да усетя отговора на въпроса за нашето бягство.
– Този – казах аз, кимвайки към посочения от Дарси. – Там има още стълби.
Тя нямаше нужда да казва два пъти, спринтирайки към тях начело, а аз забързах след нея, като спрях за няколко мига, за да хвърля лед върху входа, вливайки в магията толкова сила, колкото имах време, и надявайки се, че ще забави всички преследващи ме дракони.
Скочих надолу по стълбите, преследвайки Дарси, чиито стъпки отекваха отвъд завоя. Тичах толкова бързо, че се сблъсках с нея, когато завих зад последния ъгъл, като едва успях да я хвана за ръката и да ни удържа в зеещия вход на това, което трябваше да е тронната зала.
Примигнах пред извисяващия се трон, издялан от нефритени камъни, малко по-малкия трон до него, който навярно беше предназначен за Лавиния, и усмихнатия езичник, който стоеше и ни гледаше от центъра на пространството.
– Тарик – въздъхнах, загледана в мъжа, който толкова ясно беше брат на съпруга ми въпреки прецакания начин, по който беше дошъл на този свят.
– Рокси – промърмори той, а гласът му толкова приличаше на този на Дариус, че от него ме побиха тръпки.
– Дариус каза… каза, че си му помогнал да избяга, когато дойде тук – казах бавно, силата в юмруците ми нарастваше, а пращенето на магията на Дарси се допираше до моята, докато тя подготвяше собствената си атака.
Тарик сви рамене.
– Аз само освободих сенките. Ако е било полезно, това е било просто съвпадение.
– Не мисля така – казах твърдо. – И не мисля, че и Лайънъл би повярвал на това. Как те е наказал?
Тарик се опита да не реагира на този въпрос, но проблясъкът на тъмнина, който премина през очите му, беше достатъчен отговор.
– Това е прецакано, знаеш ли? – Каза Дарси. – Никой не бива да се отнася с децата си по този начин.
Тарик сякаш се замисли за това.
– Чувал съм, че баща ти е бил много по-лош.
– Баща ни беше още една жертва на жестокостта на Лайънъл – изплю Дарси. – Точно като нас, точно като цяла Солария.
– Също като теб – добавих аз.
От далечната страна на тронната зала се чуха стъпки и всички погледнахме към тях, а миговете ни се изплъзваха.
– Ако ви пусна, интересно, какво ще ми дължите? – Замисли се Тарик, а брадичката му се поклащаше към друга врата вдясно от нас, която беше почти изцяло скрита зад каменна колона.
– Дълг – казах твърдо. – И ще го изплатим напълно.
Тарик се усмихна и погледна Дарси за потвърждение, а тя кимна.
– Тогава това е дълг – каза той. – Време е да бягате, зайци.
Размених натоварен поглед със сестра си, но стъпките вече бяха почти до тронната зала и нямахме време да спорим. Каквото и да дължахме на Тарик, това щеше да е проблем за друг ден. В този момент трябваше да тръгваме.
Отново се втурнахме в бягство, нахлухме към скритата врата и се промъкнахме зад прикритието на колоната точно в момента, когато главните врати на тронната зала се отвориха и аз забелязах Вард, който се промъкваше в стаята.
– Търся краля – каза той, като се присмиваше открито на Тарик, макар че забелязах как спря на мястото си, сякаш на косъм от бягство.
– И аз търся храна – отвърна Тарик. – Може би можеш да ми помогнеш да си набавя нещо свежо.
Не можех да рискувам да се задържа в сянката на колоната, за да чуя повече от размяната им, и отново тръгнах след Дарси, спринтирах по стълбите и усетих по бузите си жилото на свежия зимен въздух, когато най-накрая се приближихме до изхода.
Вратата стоеше отворена в подножието на стълбите, а шестима стражи бяха разбити и кървяха по мръсотията, където вероятно бяха стояли на стража. Вратът им беше извит под неестествен ъгъл, а очите им бяха разширени от ужас, който не исках да разбера.
– Кой е направил това? – Издиша Дарси, но погледът ми се беше вдигнал към тъмния и предчувстващ проход, който се вдълбаваше в планинския склон. Беше на около петдесет метра от него, точно отвъд стените на замъка.
– Или какво – казах аз.
– О, по дяволите – прокле тя, като също погледна към тъмната пещера. – Предполагам, че ще се върнем в страховитата пещера.
– Да.
Привлякох сенките около нас още веднъж, като се уверих, че сме добре прикрити, преди да се стрелнем от двореца и да прекосим каменистото пространство отвъд. Планината се спускаше вляво от нас, като потискащият мрак на нощта не позволяваше да се оцени напълно размерът на армията на Лайънъл, но ги чувахме. Роговете свиреха и командирите крещяха, докато безброй нимфи и феи в и извън преместените си форми се придвижваха към пламтящите факли на илюзията за нашата армия в далечината.
Взрив от драконов огън прониза нощта и аз погледнах нагоре, забелязвайки Лайънъл, който прелиташе през небето, издигайки се напред-назад над армията си. Ако избереше да лети напред с обвързаните си хора, нямаше да им отнеме много време да разберат, че са били измамени. Но, разбира се, той не го направи. Лайънъл не би рискувал собствения си задник. Не. Той щеше да напредне точно в тила на воините си, но някой щеше да надуши свирката на този фарс съвсем скоро. Часовникът ни тиктакаше, просто не знаех колко време ни остава.
Потопихме се в почти пълния мрак на подземната пещера и започнахме да тичаме между странно наречените проходи, като онова усещане за неестествена неподвижност и злонамерени очи върху плътта ми се появиха почти едновременно.
Чувствах се като мишка, която се промъква в леговището на лъва. Всеки инстинкт в тялото ми ме подтикваше да се върна назад.
Една слаба светлина привлече вниманието ми в тъмнината и аз забавих ход, обърнах се да я погледна и се намръщих, като забелязах, че пещерата, от която идваше, нямаше табелка, обозначаваща името над нея.
– Дарси – изсъсках, посочвайки я, а тя се намръщи. – Трябва ли да се опитаме да разберем какви шибани глупости се случват тук, преди да избягаме?
– Това звучи като наистина опасна идея – отвърна Дарси, повеждайки към пещерата, а аз се усмихнах, докато бързах да вървя до нея.
Каменният коридор беше по-тесен от останалите, над които имаше метални табели, и когато завихме зад ъгъла, открихме горящи свещници, окачени по стените, които осветяваха нещо, което приличаше на някаква медицинска лаборатория.
Прехапах устна, когато забелязах един мъж, завързан за маса, чиито гърди се издигаха и спускаха тежко, макар че очите му бяха затворени.
Звукът от падането на метален поднос на земята ме изплаши до смърт и аз се извърнах, откривайки там мъж, вдигнал ръце, който вероятно е бил в процес на пренасяне на подноса, когато ни е забелязал.
Дарси хвърли върху него мрежа от лиани, издърпа го от земята, за да увисне на каменния покрив над главите ни, и закрепи ръцете му отзад.
Излаях заповед някой друг да се покаже, но единственият отговор на искането ми дойде от мъжа, привързан към масата, който се размърда и започна да вие неестествено, докато се блъскаше и мяташе срещу оковите си.
– Какво е това място? – Поиска от мъжа Дарси, когото беше хванала в капан, докато аз бързах да отрежа връзките на мъжа на масата.
– Недей! – Изкрещя мъжът в нейната мрежа, а пронизителната паника в гласа му ме спря, преди да успея да направя нещо повече от това да прережа едно-единствено въже, което пристягаше гърдите на мъжа.
В мига, в който погледнах към мрежата, мъжът на масата се хвърли, блъсна се в мен и впи редици от нещо, което приличаше на зъби на акула, в шибаната ми ръка.
Изкрещях, огънят на Феникс пламна от юмрука ми, който беше на половината път в проклетото му гърло.
Мъжът изкрещя, но не ме пусна, дори когато пламъците ми прогориха дупка право в задната част на врата му.
Зъбите потънаха още по-дълбоко и Дарси се затича да ми помогне, хвърляйки лиани около челюстта му, които сякаш се бяха умножили по размер, за да поберат ръката ми. Тя я принуди да се раздалечи с няколко сантиметра, макар и не достатъчно, за да ме освободи напълно.
Забих ботуша си в ръба на металната маса, към която той все още беше наполовина привързан, и отхвърлих тежестта си назад, крещейки от агония, когато ъгловатите му зъби разкъсаха плътта ми и кръвта ми се разля по пода.
С дивашко изкълчване паднах назад, удряйки се в пода, като от ръката ми се стичаше кръв, а от устните ми излизаше задушено проклятие.
Дарси беше там мигновено, пръстите ѝ се хлъзнаха в кръвта ми, докато ги стягаше около ръката ми и вливаше в мен лечебна магия. Раните бяха дълбоки и назъбени, но тя работеше бързо, като първо блокира болката ми, а след това заши кожата ми отново.
Човекът на масата изрева и се размърда толкова силно, че цялото нещо се преобърна, и аз дръпнах Дарси настрани, докато той падаше към нас.
Затъркаляхме се по пода, възстановявайки се на крака, и аз извадих меча си, за да го насоча към шибаното нещо, което се беше опитало да ме изяде, докато се отдръпвах, за да застана под мрежестия мъж.
– Обясни или ще ми достави огромно удоволствие да оставя това нещо да те погълне – изръмжах аз, кръвта ми бушуваше лудо, нуждата от смърт напираше в мен, подтиквайки ме да го направя.
– Моля те – помоли той. – Аз не съм никой. Аз съм нищо. Само една лабораторна ръка. Професор Вард е мозъкът, който стои зад…
– От кога това копеле е професор? – Подигра се Дарси, като също държеше меча си в готовност.
– Той е гений – настоя мъжът, а гласът му придоби страховито звучене, което накара кожата ми да настръхне от притеснение.
– Защо? Какво е това нещо? Какво друго има на това място? – Поисках.
– Той е… бъдещето – благоговейно въздъхна мъжът, като гледаше мятащото се, виещо същество на земята с пълно възхищение в погледа си.
Подиграх се, отдръпнах се още повече и хвърлих поглед към документите, които бяха подредени по дългото бюро, облицовано в задната част на стаята. Имаше медицински доклади за различни феи, а формите на ордените им бяха подчертани заедно с елементите им. Освен това имаше купчина информация за магически същества… не, изтрийте това, магически чудовища, на които никой нещастник не би искал да се натъкне.
Имаше куп научни доклади за сплитане на ДНК и магическа намеса, както и за генетични манипулации.
– Те са феи – казах бавно, взех няколко от страниците и се върнах при Дарси, за да ѝ ги покажа. – Феи, с които са се гаврили в лабораториите си и са ги превръщали в чудовища.
– Защо? – Каза тя с ужас, като гледаше документите, които и подавах. – Защо някой би искал… Чакай малко, това прилича на един от истинските зверове, които нападнаха академията.
Взех предложеното листче, като забелязах името в горната му част. Браунмари. Нещото наистина приличаше адски много на едно от чудовищата от нападението.
– Това е, което държат в другите тунели? – Попитах, като убодох задника в мрежата с върха на меча си, когато той не изглеждаше особено склонен да ми отговори.
– Те не са чудовища. Те са бъдещето на генетиката. Те са оръжия, които надхвърлят и най-смелите мечти на повечето светски умове и…
– Как се контролират? – Поисках, защото какъв би бил смисъла от дивите зверове, ако нямаше начин да ги насочиш в правилната посока или да ги отзовеш, след като са направили това, което искаш?
Мъжът ме заплю в отговор, като пламенната му отдаденост на тази лудост явно беше по-важна за него от живота му.
Проклех и разбърках документите в ръцете си, сякаш търсех някакъв отговор, но в тях нямаше нищо, което да има някакъв смисъл за мен, освен научните бележки и споменаването на етлонския копиеносец.
– Трябва да има нещо тук – настоя Дарси, пристъпи към бюрото и избута документите настрани, докато ловуваше.
Вдигнах поглед към мъжа в мрежата, като ми хрумна мрачна мисъл, която само накара адреналина, който разкъсваше крайниците ми, да скочи и болката за кръвопролитие да се задълбочи в мен.
– Кажи ни как да ги контролираме и как да ги победим – поисках аз, като пренебрегнах бълващите глупости за превъзходството на науката и за настъпването на епоха, в която магията и химията ще се сблъскат, за да създадат бъдеще, различно от всичко, което бях способен да предвидя.
С едно завъртане на китката ми лианите, които образуваха мрежата му, започнаха да се стягат. Наблюдавах как мъжът се премести неудобно, като в началото сякаш не забелязваше какво точно се случва, а от устните му все още се разливаше стъкмистика за невероятната работа, която вършеше тук. После млъкна по средата на изречението, когато усети как лианите се впиват в плътта му, забелязвайки как бавно, но сигурно изкривяват крайниците му.
– Чакай – изпъшка той, като се дръпна, за да може да ме погледне директно надолу. – Не можеш да го направиш! Не е имало съдебен процес, не е имало обвинение за моите престъпления, аз…
– Ти си войник, нает на служба от врага по време на война – казах му, гласът ми беше студен, дивашки, който дори едва разпознавах, докато тръпката от предстоящата му смърт се плъзгаше в кръвта ми и ме вкореняваше на място, наблюдавайки как секундите, които му оставаха, отминават. – Единствената ти надежда да оцелееш след тази среща е да отговориш на въпросите ни.
– Тор – каза Дарси с тих предупредителен глас, все още ровейки се в документите на бюрото.
– Всичко е наред – уверих я аз и макар че тя изглеждаше склонна да каже още нещо, не го направи, знаейки също толкова добре, колкото и аз, че не можем да оставим естеството на тези оръжия неизвестно. Те можеха да са жизненоважни за плановете на Лайънъл за нас и трябваше да сме готови да се изправим срещу тях в друга битка, ако се стигне дотам, но аз се надявах на алтернатива.
– Не можеш да го направиш! – Настоя мъжът, но лианите се стегнаха толкова силно, че някои кости издадоха ужасяващ звук на пукване, а протестните му викове се превърнаха в такива на паника.
– Манакулите – изпъшка той диво, като изглежда най-накрая разбра колко малко ме е грижа за по-нататъшната му способност да диша. – На индивидуалното им навигационно устройство се задава местоположение и белезниците ги изгарят, ако тръгнат в друга посока, освен правилната.
– А как ги отзовавате? Или да ги накараш да нападнат? – Изръмжах, като спрях да стягам лианите, когато Дарси се пресегна обратно, за да застане до мен и също да слуша.
Мъжът нададе лай на истеричен смях, който се смеси с вой от болка, след което падна задъхан в прегръдката на лианите.
– Те не се нуждаят от никакво поощрение, за да атакуват, а оковите просто ги връщат в загражденията им, след като вече не са необходими за действие.
– Така че те просто продължават да убиват, докато нещо не ги победи или не бъдат принудени да се махнат от оковите – каза Дарси, като страхът преливаше в тона ѝ, докато обмисляхме реалността да се изправим срещу безбройните същества, които обитаваха тази адска дупка по време на битка.
– Да – изпъшка стражът. – Някои от тях имат някаква малка слабост, вградена в тях с цел експериментиране, но работата по такива недостатъци едва е започнала и резултатите в най-добрия случай са откъслечни. По-голямата част от работата е съсредоточена върху тяхното великолепие, върху това да се уверим, че те оцеляват след първите седмици на зачеването и са в състояние да запазят позициите си за живот през процеса на трансформация.
– Какво ни е необходимо, за да контролираме тези манаки? – Попита Дарси.
Мъжът се дръпна патетично срещу белезниците си, но погледът му се бе преместил към малко, много по-подредено бюро в далечния ъгъл на стаята, близо до голям стелаж с хирургически инструменти.
Насочих се към него, заобикаляйки гърчещия се мъж с акулови зъби, който все още лежеше привързан към обърнатата метална маса, с див от насилие поглед, а душата му сякаш отсъстваше от плътта му. Надявах се заради него да е така.
Преобърнах малката табла на бюрото, върху която се изсипаха спретнати документи и тетрадка, пълна с бележки, написани с дребен, трескав шрифт. Нищо, което би могло да се използва за дистанционно управление на чудовища. След това издърпах чекмеджетата едно по едно, изхвърляйки ги и все така грижливо подреденото им съдържание на пода, преди да стигна до най-долното, но то не се отвори.
Изблик на въздушна магия разби ключалката и аз взех от чекмеджето един атлас в тежък, нечуплив калъф, включих го и открих, че ме очаква искане за код за достъп.
Върнах се към мъжа, лианите се стегнаха около него при приближаването ми, виковете му на агония оцветиха въздуха, докато се приближаваха все повече и повече към изстискването на живота от него, а сърцето ми заби от вълнението на перспективата.
– Дай ми кода и ще те освободя от лианите – предложих, докато виковете му се изтръгваха от дробовете му и се свеждаха до паническо хриптене.
– Пет, четири, три, две… – Последната цифра бе прекъсната заедно с последния му дъх, но беше достатъчно лесна за отгатване.
– Сериозно? – Попита Дарси презрително.
– Предполагам, че дори злите учени понякога имат проблеми със запомнянето на паролите – измърморих аз, натиснах цифрата едно и отключих Атласа.
Предадох го на Дарси, която несъмнено беше по-добра с технологиите от мен, и тя бързо започна да издирва това, което щеше да ѝ е необходимо, за да контролира нещата в онези тунели.
Очите на мъжа блестяха от предателство, докато се взираше в мен, а последният му дъх бавно се изтръгваше от дробовете му. Въздъхнах с раздразнение, преди да прекъсна лианите, които го държаха в клетка – макар че оставих тези, които държаха ръцете му, – и го оставих да се сгромоляса на земята.
Той се задъхваше като риба на сушата, а ние с Дарси се отдръпнахме без коментар, отдалечавайки се достатъчно, за да не ни докосне.
– Мисля, че това е то – каза Дарси и наклони екрана на Атласа, за да ми го покаже. Вдясно от него имаше карта, а вляво – списък с онези странни имена.
Гледах как Дарси щракна върху „Глобериан“, след това увеличи мащаба на картата и избра място, което не беше толкова далеч от мястото, на което стояхме, приблизително в центъра на вражеската армия, разположена на лагер пред тази пещера.
Очите ѝ заискриха и аз кимнах, посочвайки друг бутон, който даваше възможност да се изпратят всички кандидати на желаното място.
Дарси сдъвка вътрешната страна на бузата си, след което натисна бутона.
Изтръпнах от тревога при дивите крясъци, вой и писъци, които отекнаха от тунелите отвъд камерата, самите стени вибрираха, докато гигантски тела се удряха в стените, а ужасът се плъзна под кожата ми.
– Какво за… – Започна Дарси, но аз я прекъснах, когато разбрах какъв е проблемът.
– Вратите – изсъсках аз. – Те са заключени, но белезниците ги карат да излязат.
– О, по дяволите – прокле тя и замахна към менютата на Атласа, търсейки начин да ги освободи.
– Как да ги отключим? – Поисках от мъжа, който дори не се беше опитал да се надигне от пода и лежеше смазан в краката ми.
– Ръчно – изсъска той, очите му бяха живи с арогантността на вярата в собствената му гениалност, но ми беше писнало от дребни мъже с комплекси за превъзходство, които вярват, че могат да ме надвият. Значи той беше умен? Щяхме да видим колко полезно щеше да му бъде това в крайна сметка.
– Това е ужасен замисъл – обвини го Дарси.
– Ами… да, всъщност предполагам, че е – съгласи се мъжът.
– Хайде – подканих Дарси, като я поведох към вратата, докато тя продължаваше безуспешно да издирва начин да отвори клетките от Атласа.
– Тук няма нищо за врати, Тор – изсъска тя. – А и целият този шум със сигурност ще привлече вниманието на стражите, а може би дори и на армията отвън.
– Ами чу човека – просто ще трябва да го направим ръчно.
В очите ѝ проблесна див поглед, докато обмисляше това, и ние излязохме в скалистата пещера отвъд вратата на лабораторията.
Обърнах се назад, за да погледна задника, който се смяташе за толкова умен, и се усмихнах мрачно, докато използвах светкавица от огнена магия, за да прекъсна ремъците, които крепяха мутиралата фея със зъби на акула към масата му.
Писъците на мъжа надвишиха дори огромните ревове на чудовищата, затворени около нас, и аз затръшнах вратата помежду ни, когато човекът с челюстите на акула се нахвърли върху нас.
Двете с Дарси се втурнахме в бяг, бързайки да се върнем към най-отдалечените краища на тунела, откъдето бяхме влезли в това прецакано кътче на Солария. Насилих се да се противопоставя на ужаса, който ме връхлетя, докато се стрелях надолу по тунела, обозначен с името Глобериан.
Изхвърлих Фейлийт пред себе си, осветявайки вратата, изградена от солидно желязо, която беше закована с болтове в камъка на самата планина, но все още изглеждаше застрашена да се изкриви под силата на нещото, което се бореше да я разбие.
Вратата беше залостена, но механизмът за освобождаването ѝ изглеждаше достатъчно прост; трябваше само да се завърти и да се придърпа обратно към стената.
– Можем да се справим с това – каза Дарси, като мислите ѝ съвпадаха с моите, независимо колко налудничави изглеждаха.
– Да – съгласих се аз, като гласът ми трепереше само минимално, когато звярът отвъд вратата отново се блъсна в нея и изхвърли разпръснат чакъл от покрива на пещерата.
– Само да уточня, че това е лудост – каза Дарси и срещна погледа ми.
– Пълна лудост – съгласих се аз, като омотах една лиана около дръжката, преди да се обърна и да спринтирам обратно от тунела, а лианата се промуши по земята, докато растеше, за да ни последва.
От далечния край на пещерата, по посока на замъка на Лайънъл и армията отвъд, се чуха викове, звукът от тропащи ботуши оповести пристигането на ескадрон, който несъмнено беше дошъл да разследва дивото безпокойство на зверовете.
Спринтирахме в обратната посока, лианите се гонеха от нас като змии, търсейки дръжките на врата след врата на клетките, докато се молехме това да не е ужасна шибана идея.
– Дано не ни запомнят като кралиците, които са пуснали чумави чудовища в собственото си кралство – изпъшках аз, тичайки колкото се може по-бързо към онази ивица мрак, която се простираше в каньона далеч отвъд и единствения ни шанс за бягство.
– По-добре това, отколкото кралиците, които са били убити от чумави чудовища – разсъждаваше Дарси, като изтръгна смях от устните ми.
– Ей! Спри там! – Чу се глас, който се усили чрез магия над маниакалния рев на чудовищата. Завъртяхме се и видяхме поне петдесет войници, натъпкани в пространството в най-отдалечения край на пещерата, с ръце, вдигнати в подготовка за произнасяне на магии. – По заповед на великия крал Лайънъл, аз…
– Крал Лайънъл може да се прецака! – Изкрещях, като го прекъснах.
– Направо в задника с шишарка – съгласи се Дарси и без да е необходимо да кажем нито дума повече, двете дръпнахме магията, която ни привързваше към тези лиани.
Ако чудовищата бяха крещели, преди да се отворят клетките им, сега вече се деряха. Целият свят сякаш се пропука от кръвожадното ехо на освобождаването им, а аз се взирах, вкопчен на място, докато безбройните зверове се изсипаха в пещерата и се втурнаха с главата напред към ескадрона, който беше дошъл да ни посрещне.
Устните ми се разтвориха, докато разглеждах грамадните тела, хлъзгавите люспи, перлените очи, разкъсаните крила и бръснарските нокти на чудовищата. Те бяха зверове, без нищо, което да подсказва, че някога са били феи. Надявах се, че вече не са. Или най-малкото се надявах, че ако в преобразената им плът е останал някакъв остатък от феите, който някога са били, то той скоро ще бъде дарен с място отвъд Завесата. Но преди това щях да се обзаложа, че отмъщението има шибано добър вкус.
Пръстите на Дарси се преплетоха през моите, докато стоях закована от писъците и жаждата за кръв, почти сигурна, че усещам смъртта на онези феи, които се бореха толкова отчаяно, за да се опитат да спасят жалките си животи. Сякаш душите им ме подминаваха по пътя към отвъдното, без съмнение проклинайки ме с преминаването си, докато желанията им за собствената ми смърт оставаха без отговор.
– Трябва да тръгваме, Тор – поиска Дарси, дръпна ме за ръката и ме накара да осъзная, че не го прави за първи път.
Примигнах, трансът на смъртта и жаждата за кръв се пръсна, когато се отърсих от него и ѝ позволих да ме издърпа.
Веднага щом Дарси се увери, че съм с нея, крилете ѝ се откъснаха от гърба ѝ и аз последвах примера ѝ, скочих във въздуха и полетях напред, а писъците и бруталният хор на смъртта отекнаха около нас в ограниченото пространство, докато се отдалечавахме в тъмнината.