ДАРСИ
След пресконференцията ни и признанието на Кейлъб в любов към Сет пред целия свят, Тори и аз се измъкнахме, за да посетим отново селото на нимфите. Бях в дяволски добро настроение заради това, че приятелите ми най-накрая се заявиха един с друг, и дори дискусията с върховната нимфа Кордет не помрачи настроението ми. Тя беше всичко друго, но не и гостоприемна, но веждите ѝ се повдигнаха, когато ѝ разказахме за сделката, която бяхме сключили с една паднала звезда, за да изчистим сенките – като пропуснахме частта, в която бяхме измолили още няколко подаръка от Есвелиан, преди това да се случи.
Кордет ни беше помолила да ѝ дадем време да обсъди възможността да изпрати няколко воини, които да се бият с нас в битката, но не беше дала никакви обещания. Това беше нещо, дори и да не беше всичко, на което се надявахме. И с това се върнахме в Зодиакалната академия, а чувството на надежда озаряваше деня.
Докато вървях към „Кълбото“ заедно с Тори, проверих Атласа си, открих, че ме чака дневният ми хороскоп, и се зачудих дали той може да даде някаква представа за това дали Кордет наистина ще ни предложи помощта си в крайна сметка.
Добро утро, Близнаци.
Звездите говорят за твоя ден!
С преместването на Юпитер в картата ви може да почувствате подновено чувство на оптимизъм, въпреки че над вас все още тегне тъмна заплаха. Разговор със Скорпион ще внесе яснота в съзнанието ви относно неволите от миналото и ако се вслушате в думите му, може да се окажете освободени от жестоките вериги на травмата. Възможно е да усетите, че между вас и любимите Везни се задава нещо голямо – момент, който ще постави в краката ви важен избор. Наслаждавайте се на върховете, докато те са налице, и се окуражавайте, когато спадовете се опитват да ви повлекат надолу.
Показах моя Атлас на Тори.
– Хороскопът ми днес е странно оптимистичен. Какво според теб означава „важен избор“?
– Нямам представа. – Сви рамене Тори. – Може би Орион ще те попита дали да си обръсне брадата.
– Ами брадата си остава – казах аз. – Може би ще му предложа да си я отгледа. Като Мерлин.
Тори се ухили.
– Тогава ще може да я прибира в колана си, когато му пречи.
И двете се засмяхме, а аз се наведох към сестра си, като ми се искаше да имаме повече свободно време, за да си прекарваме времето така.
Влязохме в „Кълбото“ и забелязах Макс и Джералдин да разглеждат някакви карти на масата на военния съвет. Очите ми инстинктивно сканираха стаята за Орион и го намерих на червения диван с Дариус, които разговаряха и се смееха заедно като две клюкарстващи стари дами.
Тръгнах в тяхната посока, но зад гърба ми задуха вятър и изведнъж Тори и аз бяхме повалени от силата на двама мускулести мъже. Сет се втренчи в лицето ми, след което изрева, сякаш беше във вълчата си форма, докато Кейлъб прегърна Тори от вълнение.
– Какво става? – Засмя се Тори.
– Нещо се случи! – Изкрещя Сет.
– Кажи им – насърчи го Кейлъб, като погледна към Сет, сякаш знаеше, че той ще иска да е този, който ще го каже.
Орион се изстреля, като издърпа Сет от мен, а Дариус беше близо зад него, изпускайки дим от устните си, докато гледаше Кейлъб, притиснал Тори към пода. Вместо да се впусне в дракона, той направи пауза, сякаш забелязал нещо в Кейлъб.
– Боже мой. – Дариус хвана ръката на Кейлъб, издърпа го нагоре и разгледа нещо зад ухото му.
– Какво става? – Попитах, отчаяно желаейки да разбера, докато Орион ме хвана за ръката и ме издърпа на крака.
– Да, какво става, скъпи колеги? – Джералдин се приближи с Макс.
Сет се втурна между всички ни, изглеждаше така, сякаш е на път да загуби главата си от вълнение, но успя да се сдържи достатъчно дълго, за да ни каже.
– И така, бяхме в Кралската дупка и се чукахме като животни, когато…
– Сет – засмя се Кейлъб.
– Какво? Това е важно за историята – настоя Сет. – И така, Кейлъб стенеше моето име и ми казваше как съм най-добрият, който някога е имал, когато…
– Сет – тонът на Кейлъб спадна до предупредително ръмжене.
– Добре, добре, казвам само частите, които са от значение – каза Сет със самодоволна усмивка, като все още подскачаше на крака, изглеждайки готов да излети.
– Как това е уместно? И кога изобщо съм го казал? – Поиска Кейлъб, но отново започна да се смее, явно сам на себе си. – Просто премини към въпроса.
– Мисля, че знам за какво става дума – каза Дариус и потупа Кейлъб по рамото, след което погледна към Сет. – Но продължавай, кажи го, братко.
– Луната стана блестяща, голяма и красива – дори по-красива от обикновено – обясни Сет. – Беше толкова, толкова ярка и сякаш светеше само върху нас. През нас и в нас, навсякъде около нас, с искрици навсякъде.
– По звездите – издиша Орион, когато осъзна какво казват, и изглеждаше, че Джералдин и Макс също го осъзнават, но ние с Тори все още бяхме останали в неведение.
– Какво е това? – Натиснах и Сет скочи към мен, като ме хвана за ръцете и ме разтърси.
– Луната ни събра, Дарси! – Възкликна той, след което се завъртя и отметна косата си назад, за да покаже на мен и Тори мястото зад ухото си.
Сребърен полумесец беше отбелязан върху кожата му, сякаш беше зашит там с нишки от лунна светлина.
– О, уау. – Протегнах ръка, за да прокарам пръст по него, и Сет изрева, като най-накрая освободи цялата си енергия и се втурна да прави обиколки на „Кълбото“.
Кейлъб ни показа знака си, гордостта се изписа по чертите му и аз се втурнах напред, за да го прегърна.
– Толкова съм щастлива за вас двамата – изпищях, като се оказах смазана между ръцете на останалите от групата ни.
– Това наистина е повод за празнуване – изпъшка Джералдин, когато отново се разделихме. – Ще ни приготвя един късен обяд и всички ще бъдем весели като ветрогони на часа!
– Наистина нямаме време, нали днес трябва да проведем военен съвет? – Намръщи се Кейлъб.
– Това може да почака – каза Тори твърдо и аз кимнах. – Това е шибано невероятно и ние ще го отпразнуваме подобаващо.
Кейлъб пъхна ръка в златистите си къдрици и можех да се закълна, че се изчерви малко. Той погледна към Макс, после към Дариус, когато Сет отново мина покрай нас със спринтьорски вик на радост.
– Странно ли е, че ни виждаш заедно, след като толкова дълго време бяхме приятели?
– Братле, усещах любовта ви един към друг от много дълго време – каза Макс с усмивка. – Просто се радвам, че най-накрая имахте смелостта да го признаете на света.
– Ти знаеше? – Изруга Кейлъб, а Макс се разсмя.
– Разбира се, че знаех, аз съм най-могъщата сирена в кралството.
– А ти? – Кейлъб заобиколи Дариус, който споделяше заговорнически поглед с Тори.
– Не, не, нищо не знаех – отвърна той небрежно.
– Изобщо нищо? – Настоя Кейлъб.
– Ами, когато бях мъртъв, се случи едно странно нещо, което предполагам, че ме подсети – каза той, потривайки челюстта си, сякаш се опитваше да си спомни подробностите на каквато и да е подсказка, която му беше дадена.
– Какво видя? – Поиска Сет, въпреки че не забави темпото.
– Бяхте в стаята на съпругата ми в замъка Б.М.П.Б. и спорехте – моето име се появи, така че предполагам, че затова бях привлечен към теб точно в този момент.
– Ами, бяхме в стаята на Тори? – Попита Кейлъб, като прокара ръка по тила си и погледна към сестра ми, която сви вежди към него, сякаш шокирана от тази новина.
– Какво бихте правили там? – Изпъшка тя и тонът ѝ беше толкова пресилен, че трябваше да прехапя устна, за да сдържа смеха си.
– Не съм сигурен, че си спомням някога да съм… – Опита се Кейлъб.
– О, ти си спомняш добре – прекъсна го Дариус. – Това не беше нощ, която може да бъде изтрита от съзнанието на някого – повярвай ми, знам.
– Какво направиха? – Поиска Макс.
– Това е добре, няма нужда да разказваш на цялата група – каза бързо Кейлъб. – Котката така или иначе вече е излязла от торбата, така че…
– Боят им стигна до физическа саморазправа – каза Дариус, като се обърна от Кейлъб, за да ни разкаже историята, сякаш всички сме се събрали близо до него на преспиване и той е на път да ни поднесе най-сочната клюка, позната на човечеството.
– Колко физически? – Попита Тори с ръка на гърдите и широко отворени очи от напълно фалшива изненада, с което ми даде да разбера, че ясно знае какво точно ще каже Дариус.
– Наистина. Ебати. Физическа. – Дариус хвърли поглед към Кейлъб, който се изкашля неловко, а после просто сви рамене.
– Да, добре, съжалявам, Тори – ние се забихме в леглото ти. Но това беше, след като ти тръгна да търсиш Прокълнатата гора и ние не разбрахме, че имаме публика… – Каза Кейлъб, опитвайки се да си го присвои.
– Не, предполагам, че не, защото вероятно не би искал публиката да разбере, че изборът ти на секс играчки включва нелицензирани драконови вибратори с моето лице – изрече Дариус, а Джералдин изкрещя от смях, преди да притисне с ръце устата си, за да може да чуе отговора на Кейлъб.
– Защо ще използваш секс играчка с щамповано лице на Дариус? – Попита Орион с треперене.
– Лицето му не беше щамповано върху секс играчката – изръмжа Кейлъб точно когато Сет каза:
– Така или иначе използвахме само лубриканта и тапата на Дракон!
Изпаднах в пристъп на истерия, докато Кейлъб стреляше след Сет и го удари с ръка по устата, за да му попречи да говори.
– Използвали сте тапа с лицето на Дариус? – Попитах, задушавайки се от собствения си смях.
– Не – изпъшка Кейлъб, докато Сет сви рамене, сякаш това дори не би било толкова странно.
– Защо се мотаеш наоколо и ги гледаш как го правят с немаркови секс играчки? – Попита Орион недоверчиво Дариус.
– Заседнах там – каза Дариус с намръщена физиономия. – Трябваше да извикам помощ, за да мога да избягам, докато издържах на звуците на двамата, които се занимаваха с това като двойка шибани зайци.
– Кой дойде да ти помогне? – Попита Сет, като измъкна пръстите на Кейлъб от устата си.
– Родителите ни – допълни Тори, изпадайки в собствен пристъп на смях и шок, примесен с моето забавление, докато лицето на Кейлъб пребледня от ужас.
– Лъжеш – обвини той, като посочи Дариус.
– О, не – този момент е запечатан в шибаното ми съзнание за всички времена, уверявам те. Какво беше казал Сет? О, да – „колко ванило се чувстваш, Алтаир?“.
Кейлъб изглеждаше така, сякаш искаше подът да го погълне целия, докато всички се разпадахме в истерия.
– Не е така… – Опита се той, но Сет заговори над него.
– След това той изобщо не беше ванилия – каза той на висок глас. – Кажи им колко много ти хареса тапата, Кал. Кажи им колко много ти хареса, когато аз…
Кейлъб хвърли заглушаващ балон върху приятеля си и изръмжа срещу всички нас.
– Това… аз… аз никога повече няма да правя секс – изсъска той точно когато Сет разби заглушителния балон и насочи обвинителен пръст към Дариус.
– Няма как да приемеш това просто така – каза той.
– Искаш да кажеш, както направи Кейлъб? – Попита Тори, а аз се хванах за страните, тъй като дори не успявах да си поема дъх от това колко силно се смеех.
– Искам да кажа, че няма как Дариус да е знаел за това през цялото това време и просто да го е оставил да лежи. Разкажи ми как си си отмъстил – изръмжа Сет.
Дариус просто им се усмихна подигравателно, след което светна на двамата със знака за мир.
Сет издиша, сякаш акта го беше ранил смъртоносно, и рязко спря до Дариус, като го притисна с пръсти около ухото.
– Знаех си, че има причина да го направиш.
– Значи не сте приятели на ГПВ? – Промърмори Кейлъб на Сет, сякаш всички можеше да не го чуем, но определено го чувахме.
Сет погледна неловко настрани, после го погледна обратно, прочиствайки гърлото си.
– Аз… си измислих тези глупости.
– Какво? – Изригна Кейлъб.
– Изпаднах в паника, след като ти направих онази свирка, и си помислих, че ще ме отхвърлиш, ако разбереш, че това наистина означава нещо за мен, затова реших, че най-доброто, което мога да направя, е просто… да се преструвам, че смуча пенисите на всичките си приятели. – Сви невинно рамене Сет, а Кейлъб го загледа шокирано.
За секунда изглеждаше, че може да го удари, но после вместо това се нахвърли върху Сет, целувайки го жадно, а останалите се отдръпнаха, за да им дадат малко място. Не можах да прогоня усмивката от лицето си, докато се отправях към червения диван с останалите, а гърдите ми бяха пълни със светлина заради това откровение.
Джералдин се обади на В.С.О. и се втурна от „Кълбото“ да приготвя късния обяд, като отхвърли всички предложения, които направихме, за да помогнем.
Попаднахме в дискусия за това кой какво е знаел за Кейлъб и Сет и скоро двамата се присъединиха към нас, седнали близо един до друг, а интимните им докосвания бяха толкова естествени и изпълнени с любов, че ми се искаше да си бяха подредили нещата по-рано.
Вратата се отвори и аз се огледах, откривайки, че в „Кълбото“ влиза красива жена с дълга бяла коса и тъмна кожа. Носеше вълнен пуловер с тъмнозелени панталони, а на хълбока си имаше меч, прибран в ножницата. Мъжете също бяха въоръжени, но за бунтовниците беше доста обичайно да носят оръжие в случай на нападение.
– Джералдин Грус ме покани тук – обяви тя, като сведе глава към мен и Тори в поклон. – Името ми е Имения Брумалис, принадлежа към обществото на ледничарите от Полярната столица.
Споделих поглед с близначката си, разпознавайки името ѝ от това, което ни бяха казали Кейлъб и Сет, и се изправихме на крака, приближавайки се до нея.
– Чухме за мините, в които сте били държани в плен – казах аз с тъга. – Съжалявам, че не успяхме да стигнем до вас по-рано.
– Вашите хора дойдоха точно в точния момент – каза тя с нотка мистицизъм в гласа си и кимна в знак на благодарност на Кейлъб и Сет зад нас. – Всичко се случва точно когато трябва.
– Значи сте дошли тук с намерение – каза Тори и повдигна вежди.
– Да – каза Имения, бръкна в джоба си и извади грубо издялан диамант, който беше голям почти колкото дланта ѝ. Той проблясваше със синя и зелена светлина, а успокояващата магия, която се носеше от него, беше напълно омагьосваща. – Диамант на Гласия – прошепна тя. – Един от малкото, които могат да владеят силата на Северното сияние.
– Каква сила? – Попита Тори, а в гласа ѝ се появи надежда и аз също я усетих.
– Това не е оръжие – каза бързо Имения. – Но вярвам, че все пак може да ти помогне в битката.
– Как? – Натиснах я, исках да знам. Всяка допълнителна сила в предстоящата битка беше изключително ценна.
– Ще те науча – обеща Имения. – И когато битката настъпи, се моля това да ни помогне да променим хода на събитията в наша полза.
***
Не можех да помръдна. Затворена в собственото си тяло, бях принудена да гледам как жестоки резки се врязват дълбоко в кожата на моя приятел. Неговата болка беше и моя болка, а агонията да го гледам как се изправя пред това мъчение беше твърде голяма. Изкрещях, но от мен не излезе никакъв звук, сърцето ми само заби още по-диво.
В капан, бях в капан. А той се нуждаеше от мен.
Сенките се стягаха около него, кръвта напояваше кожата му и животът бързо изчезваше от него.
Помолих звездите да ми помогнат, а после ги проклех, че не откликнаха на молбите ми.
Аз бях единствената му надежда, а не можех да се освободя.
Трябваше да изгоря от тази сила, която ме държеше, да използвам всяка частица от огъня на Феникс, за да стигна до него. Волята ми го насочи към чудовището, което стоеше на гърба му, а очите му бяха две локви от нищо, докато прокарваше острие по гърлото на Орион.
– Не – не! – Изкрещях толкова силно, че звукът разлюля черепа ми, думите най-накрая излязоха от гърлото ми и огънят разцъфна от мен във всички посоки.
– Блу! – Изкрещя ми Орион и изведнъж не бях там, на онова ужасно място, а в спалнята ни в замъка Б.М.П.Б.. Пламъците на Феникс пламтяха по кожата ми, изгаряха леглото и пламтяха жадно за още храна. В хаоса на огъня Орион се протягаше към мен, кожата му беше покрита с лед, докато се възпираше от пламъците и се опитваше да стигне до мен през тях.
Угасих ги за миг, преди да успеят да го наранят, но когато ледът се стопи от кожата му, изгарянията по ръцете и гърдите му бяха ясни.
Шума от ужас ме напусна и аз се хвърлих към него, притискайки ръце към кожата му и изпращайки вълна от лечебна магия, за да успокоя изгарянията.
– Толкова много съжалявам – задъхах се, а сълзите се разляха по бузите ми.
Той хвана лицето ми в дланта си, очите му бяха пълни със загриженост, но не и за него.
– Добре ли си?
– Беше кошмар. Майната му, можех да те нараня толкова лошо. – Опитах се да се отдръпна от него, като с ужас погледнах назад към тлеещото легло при тази мисъл.
Той ме хвана за ръката, отказвайки ми да избягам.
– Погледни ме – изръмжа той и аз го направих, а гърлото ми се размърда тежко. – Имам те. Това беше просто инцидент. Лош шибан сън, Блу.
– Поне когато чудовищата бяха в главата ми, те не можеха да наранят никого. Но това, което току-що направих… – Сърцето ми се разтуптя от страх, докато възприемах Ланс Орион, човека, за когото бих направила всичко, за да го защитя, но го бях наранила в съня си.
Орион се наведе, притисна силно устни към челото ми, след което се отмести, за да ме погледне отново в очите.
– Реакциите ми са десет пъти по-бързи от твоите. Преместих се в секундата, в която пламъците ме докоснаха.
– Това изобщо не трябваше да се случва – казах разпалено.
– Не… – Той се намръщи, после ме взе в обятията си, отиде до плюшената седалка на прозореца и седна там, придърпвайки ме към гърдите си. – Какво мога да направя, красавице?
Поклатих глава, свих се в безопасността на топлото му тяло и намерих толкова много утеха в равномерното биене на сърцето му. Не можех да се отдръпна от него; бяхме създадени да бъдем толкова близо. Но трябваше да намеря начин да се справя с тези объркани неща в главата си, защото не можех да позволя на Лавиния да остави своя отпечатък върху мен.
– Сънуваш ли я и ти? – Прошепнах, а Орион прокара пръсти през косата ми. – Мислиш ли за това, което е направила?
– Не, не често – призна той грубо. – Мъченията, през които преминах, бяха заради теб. Аз го избрах. И всяка хапка болка, която изтърпях, беше по тази причина. Това беше всичко, за което мислех в плен. А сега, когато сме свободни… това не ме преследва, защото доброволно влязох в тази съдба.
Обърнах глава, за да целуна голите му гърди, обичайки го неистово за това, което беше пожертвал за мен, дори ако и аз бях унищожена заради него. – Понякога всичко се чувства толкова нормално отново. Отново сме заедно и досега някак си все още дишаме. Но има моменти, в които ми се струва, че сенките все още живеят под кожата ми. Мисля, че са ме опетнили, и не съм сигурен, че някога наистина ще се освободя от тях.
Орион въздъхна, а гърдите му се издигаха и спускаха под мен.
– Трябва да има нещо, което можем да направим. Може би Макс може да помогне? Все пак той помогна на Тори.
Кимнах мълчаливо. Бях мислила и за това, но бях решила, че мога да се справя сама. Имаше моменти, в които изобщо не мислех за Лавиния или за нашия плен, но имаше и други моменти като този, когато не можех да избягам от тях. Може би трябваше да се обърна към Макс по-рано.
На прозореца се чу почукване и аз се изправих с вдигнати ръце, когато зъбите на Орион изскочиха навън. Гейбриъл ни погледна с тъмни очи, а черните му криле бавно биеха на гърба му.
С изненада посегнах към ключалката, като разсеях магическата ключалка и му я отворих.
– Какво правиш тук? – Попитах.
Беше посред нощ, намаляващата луна беше високо над нас, а мразовития въздух нахлуваше през отворения прозорец.
– Имах видение. Мога ли да вляза? – Попита той.
– Разбира се – казах аз.
Слязох от седалката до прозореца и Орион ме последва, като остави Гейбриъл да долети и да кацне леко пред нас. Погледът му се плъзна към тлеещото легло, после обратно към мен, а бръчката му се задълбочи.
– Кошмар – обясних аз със стегната усмивка.
– Знам – каза той мрачно, давайки да се разбере, че е видял какво се е случило.
– Виждаш ли начин да и помогнеш, Нокси? – Попита с надежда Орион.
– Всъщност видях – каза той и сърцето ми се повдигна.
– Наистина? – Пристъпих към него. – Как?
– Ще ти кажа съвсем скоро. Но точно сега имаме място, където всички трябва да бъдем – каза той загадъчно.
– Добре. Бих могла да се възползвам от едно разсейване – казах аз, нетърпелива да направя нещо с целия този адреналин в кръвта ми.
– Отиваме извън кампуса, носете си оръжията – нареди Гейбриъл.
Орион се стрелна в гардероба и се върна светкавично, облечен в джинси, бойни обувки, черна риза и коженото си яке, небрежно размахвайки меча си „Феникс“ отстрани и облегнат на стената.
– Ами готов съм, когато и вие сте готови. – Той се усмихна и прибра меча на бедрото си.
– Ще трябва да ми дадеш минутка, не всички се движим толкова бързо, колкото пръднята на гепард – казах с усмивка и закрачих покрай него към гардероба.
Орион ускори ход зад мен, вдигна ме от краката ми и ме накара да изпищя от изненада, докато ме носеше там. Във вихъра на движението той ме облече в дънки и черно горнище без гръб с дълги ръкави, което позволяваше на крилата ми да летят свободно. След това коленичи, забавяйки движенията си, докато ми помагаше да обуя ботушите си, завързваше връзките и за секунда приковаваше погледа си в моя, преди отново да ме изхвърли от краката ми на мига и да ме запрати в спалнята ни. Той ме сложи пред брат ми и Гейбриъл погледна часовника.
– Мисля, че на стари години ставаш все по-бавен, Орио – подиграваше се той.
– Аз съм на същата възраст като теб, задник – издекламира Орион.
– И въпреки това едва ли ще повярваш – закани се Гейбриъл.
– Нека просто се съгласим, че и двамата сте стари като хълмовете – казах аз, изкачих се, за да застана на седалката на прозореца и оставих бронзовите си криле да се разтегнат на гърба ми. – А сега къде отиваме?
– Това е изненада – каза Гейбриъл, а очите му блестяха. – Нека полетим до края на охраната. Ти можеш да направиш проход през нея, а аз ще ни запратя със звезден прах до нашето местоположение.
Орион внезапно плесна с ръка по гърдите на Гейбриъл, хвърляйки по кожата му светещ магически импулс.
– Удовлетворен? – Попита Гейбриъл и Орион кимна.
– Какво беше това? – Намръщих се.
– Разкриващо заклинание, в случай че този Гейбриъл е фалшив, а истинският лежи някъде мъртъв – мрачно каза Орион. – Прецених, че е най-добре, преди да тръгнем да скачаме в небето с него.
– Болезнено – казах аз. – Но добра идея.
– Ако има нещо, на което можеш да разчиташ, че съм, то това е нездравословен задник, Блу. – Орион ми блесна със зъбите си и аз се усмихнах.
– Състезавай се с нас до охраната – каза Гейбриъл, излетя и полетя през прозореца с бясна скорост, от която завесите се разтрепериха.
Скочих след него и няколко секунди падах свободно, преди да се хвана за вятъра, а крилете ми се огънаха и ме понесоха нагоре към небето. Гейбриъл вече ме изпреварваше и аз летях по-бързо, за да се опитам да го настигна, като погледнах назад, за да проверя дали Орион ме следва. Той стоеше на въздушна платформа, която се изстрелваше нагоре като бягащ асансьор, а погледът му беше вперен в Гейбриъл и в очите му пламтеше предизвикателство.
– Никога няма да го настигнеш – извиках аз и полетях по-бързо, за да се опитам да го изпреваря, но въздушната платформа на Орион го носеше все по-бързо нагоре. Той премина със скорост, която сигурно наближаваше сто мили в час, и смях напусна гърдите ми, докато го преследвах.
Гейбриъл го изпревари с половин секунда до защитите и аз владеех магията им, позволявайки ни да преминем.
Беше облекчение да имам нещо, върху което да се съсредоточа, и вече усещах как хватката на кошмара ми се разхлабва, когато Гейбриъл хвърли звезден прах върху нас и бяхме отнесени в нощта.
Между вихрушката от звезди и галактики се озовахме във влажна джунгла и аз се приземих меко между Орион и Гейбриъл, толкова свикнала да пътувам по този начин, че вече ми беше станало втора природа.
Веднага разбрах къде се намираме – руините на Двореца на пламъците надничаха към нас през гъстата зеленина на джунглата. С трясък осъзнах защо сме тук.
– Цветето Нокс? – Задъхах се и се насочих към Гейбриъл.
– Цъфти – каза той, а в очите му се четеше надежда. – Това е единственият ни шанс.
– И колко вероятно е да успеем да съберем прашеца му? – Попита Орион.
– Около петдесет на петдесет – каза Гейбриъл, макар че веждите му се спуснаха и усетих, че ни лъже.
– Наистина? – Свих поглед.
– Добре де, не, не съвсем. Имаме около пет процента шанс да се справим – каза той.
– Е, по дяволите, тогава на практика ни е гарантирано, че ще го направим, Нокси – каза сухо Орион.
– От друга страна, пет процента шанс е много повече от никакъв шанс – казах весело.
Орион ме погледна отстрани и се вкопчи в бузата си.
– Има някои фактори, които не мога да видя… – Гейбриъл се отдръпна, а сивите му очи заблестяха. – Нещо, което не мога да предвидя.
– Перфектно. Тогава няма за какво да се притесняваме – каза Орион и ръката му се насочи към дръжката на меча.
– Ако не можеш да го видиш, може ли да е свързано с нимфите или Лавиния? – Попитах, макар че не можех да си ги представя чак тук, освен ако по някакъв начин не са предвидили пристигането ни.
– Не съм сигурен, но най-добре ще е да останем нащрек – каза Гейбриъл, след което тръгна по животинска пътека, водейки ни.
Част от мен се надяваше, че Лавиния може просто да се появи тук тази вечер, защото сърцето ми беше пълно с гняв и знаех, че един сигурен начин да се отърва от нейните петна ще бъде да я изпратя право в дълбините на ада.
Орион ми направи жест да вървя пред него и аз започнах да вървя, а той се движеше отзад като страж на гърба ми. Винаги в моята сянка.
Пръстенът на пръста ми започна да изтръпва, а аз бях свикнала със знака, че Сянката иска да излезе. Вдигнах ръката си, позволявайки на звяра да се материализира във вихър от сив дим, голямата му форма се приземи тежко върху земята, а задният му крак счупи едно малко дърво наполовина.
– Проклетият тромав звяр. – Орион хвърли около него балон за заглушаване, а аз го погледнах с усмивка.
– Сигурен ли си, че трябва да изкараме звяра точно сега? – Подсече той.
– Да – казах весело, докато Сянката вървеше редом с мен, а звукът от стъпкването му в храстите се губеше в балона на Орион. – И така, какъв беше проблема?
– Наистина трябва да поговорим за това нещо – изръмжа Орион.
– Това нещо си има име – казах яростно аз. – И не виждам какво друго би трябвало да кажеш за него. Вече съм решила, че той ще остане.
– Ако си мислиш, че ще се откажа от въпроса, а след това един ден ще се събудя и това същество ще пирува с теб, по-добре помисли отново – каза Орион с най-властния си глас.
– Не драматизирай толкова, той е напълно послушен – казах аз.
– Послушен? – Издекламира той. – Това е Сенчест звяр, който те е принудил да убиваш хора. Лавиния призова проклетото нещо от Царството на сенките, а оттам не идва нищо добро.
– Стига толкова – обади се Гейбриъл. – Вече сме близо. Трябва да се съсредоточим.
Пристигнахме в подножието на един хълм, а на върха му върху едно стъбло стоеше нежно, бледосиньо цвете.
Гейбриъл погледна към небето, устата му се движеше, сякаш броеше изминалите секунди, виждайки нещо, което далеч надхвърляше всичко, което Орион и аз бяхме способни да възприемем. Брат ми сведе глава в очакване и цветето започна да разтваря копринените си листенца, разпуквайки се, и позволи на сребриста светлина да се разлее навън.
– Това е… – Замълчах, онемяла от красотата му.
Посегнах към него, но Гейбриъл отблъсна ръката ми.
– Почакай – каза той твърдо, а очите му блестяха от Прозрението.
Кимнах, като вместо това сплетох пръстите си, а Сянката седна до брат ми търпеливо, сякаш знаеше, че е време да чака.
– Как така го слушаш, когато ти казва да не пипаш нещата? – Промълви Орион.
– Защото да ти се противопоставям е твърде забавно – прошепнах аз и го погледнах подигравателно.
– Така ли е? – Изръмжа той.
– Да, освен това Гейбриъл може да вижда неща, които ти не можеш.
– Аз съм по-предпазлив, когато става дума за теб и мистериозни предмети.
– Ами аз още не съм умряла – казах весело.
– Думата „все още“ е много успокояваща, Блу – изрече той.
Гейбриъл помръкна от погледа си.
– Това е капан!
Орион се завъртя на скорост, ръката му излетя и улови огнено копие на сантиметър от главата ми. Той го отхвърли с ръмжене, като лекуваше изгарянето на дланта си.
– Майната му. – Завъртях се с тревога и хвърлих въздушен щит върху нас четиримата, като го подсилих със сила.
Още пет копия полетяха към нас от дърветата и се разбиха на парчета в него, а Сянката изхърка, дълбокото му ръмжене се изтръгна от гърлото му, докато задницата му се вдигна.
– Това е огън на Феникс – изпъшках аз, разпознавайки червените и сини пламъци.
– Кралица Авалон организира това – каза Гейбриъл, посочвайки едно от счупените копия, на което беше гравиран кралският ѝ знак.
– С каква цел? – Намръщих се, когато още копия полетяха по пътя ни и се разбиха на парчета върху щита ми. – Повечето феи могат да се защитят от това.
– Нимфите – предположи Орион. – Може би Авалон се е страхувала, че те ще разберат за това цвете.
– Или може би са го направили – мрачно каза Гейбриъл, обръщайки се с лице към цветето. – По дяволите.
– Какво? – Попитах, но отговорът ми дойде, когато от земята се издигна златна клетка, която се затвори около цветето и го заключи далеч от нас. Металът помръкна със сила и върху блестяща табелка блеснаха думи, които прочетох на глас.
– Цветето на Нокс може да бъде докосвано само от самата кралица Авалон. Обърнете се назад или се изправете пред гнева на Кралицата на феникса.
Пристъпих напред, за да я пробия с пламъците си, а зъбите ми се стиснаха решително.
– Не – предупреди бързо Гейбриъл. – Това няма да свърши добре.
Орион ме дръпна назад от него, сякаш се страхуваше, че нещото може да се взриви.
– Може би можем да изпратим една лоза в клетката отдолу, за да вземем прашеца – предложих аз и Гейбриъл позволи на Зрението си да последва тази идея.
Той въздъхна, когато се върна при нас.
– Не, клетката ще смачка цветето, ако се опитаме да го направим. Но тук има отговор… нещо близко.
Той стисна устни, като се спусна на земята и докосна ръката си до земята.
Аз също приклекнах, подражавайки му, и усетих земята под пръстите си, всеки камък и нит в калта, която се намираше дълбоко, дълбоко надолу.
– Какво търсиш? – Попитах го.
– Всичко, което не би трябвало да е тук… – Той затвори очи, за да се съсредоточи, а аз натиснах собствената си сила по-дълбоко в земята, за да ускоря търсенето, ловувайки за всичко, което ми се струваше не на място.
Магията ми се плъзна по нещо твърдо и когато силата ми се разпространи още повече, си поех дъх. Кости. Стотици от тях, натрупани в масов гроб.
– Какво се е случило тук? – Прошепнах и сякаш в отговор на тези думи в съзнанието ми изникна видение.
Видях как кралица Авалон повежда легион от феи към този хълм, обявявайки го за свещено място, което изисква защита, докато цветето Нокс не разцъфне отново. Нимфите можеха да бъдат победени само ако магията на цветето можеше да бъде овладяна. Но нимфите бяха научили за тайната ѝ. Сред редиците ѝ имаше предател, който работеше с армията на Лавиния. Затова тя им изрече заклинание, изградено от страшна сила, след което ги накара да се подредят на хълма, всичките двадесет под гневния поглед на своята кралица. Авалон подаде сребърен нож на този в самия край на редицата, като все още изричаше заклинанието си във въздуха, и един по един те си прерязаха гърлата, падайки на земята, където кръвта им се разля дълбоко в земята.
Когато последната жена падна, задушавайки се, Авалон коленичи до нея и сложи на врата ѝ верижка със златен ключ.
– Само аз мога да спра гнева ви – прошепна тя на всички, след което земята започна да поглъща телата, като ги влачеше надолу и се домогваше до всяко едно от тях, сякаш пируваше с труповете им.
Съзнанието ми се върна в настоящето и аз изпуснах тежък дъх, като погледнах към Гейбриъл.
– В едно от телата има ключ.
– Телата? – Орион се приближи, но преди да успея да обясня, земята се разтресе от зловещ импулс на сила.
Скочих на крака, като издърпах и Гейбриъл, а Сянката изръмжа, подушвайки въздуха, сякаш усещаше опасност по вятъра.
– Авалон е хвърлила някакво тъмно заклинание върху това място – казах набързо, като извадих меча на майка ми от бедрото си, а Гейбриъл и Орион разкопчаха оръжията си в отговор.
От земята се стрелна скелетна ръка, която се вкопчи в глезена ми, а аз изтръгнах крака си настрани от хватката ѝ, след което изстрелях фениксов огън по костите. Скелетът не спря да се надига и целият хълм се разтресе, когато всичките двадесет мъртви тела на феи се измъкнаха от гробовете си.
Замахнах с меча си, удряйки този, който се опитваше да се измъкне от земята в краката ми, но костите не се счупиха, а от удара меча отскочи обратно, сякаш се беше ударил в метал. Орион се отдалечи през хълма, размахвайки меча си с яростната сила на своя орден, но всеки удар не нанасяше щети, а само сваляше скелетите от краката им. Сянката се втурна след него, грабна един паднал скелет и го разтърси силно, след което го изпрати да отлети в джунглата.
Гейбриъл бе уловен в едно видение, застинал, докато един скелет се измъкна напълно от земята и се насочи право към него. Аз се втурнах покрай него, като изпратих взрив от огън на феникс към трупа, но той само прелетя над костите му, без да нанесе щети.
– Феникси – проклех, осъзнавайки, че може би точно затова не мога да ги унищожа по този начин.
Скелетът стигна до мен, посягайки към гърлото ми с костеливи ръце, а аз симулирах ляво, ритайки го силно в бедрото. Той се спъна само малко, но ударът изпрати вълна от болка в крака ми.
– Те са неубиваеми – обади се Орион, хвърляйки се обратно към мен, а Сянката се втурна след него.
Гейбриъл примигна, поглеждайки към нас, когато телата отново се затвориха и ние се приготвихме за бой.
– Някакви фантастични видения да ти подсказват как да ги победим? Попитах го, като прибрах меча си в полза на магията. Ако не можех да разбия костите им, щях да ги завлека обратно в земята, от която бяха дошли.
– Не можем – каза той тежко. – Трябва да вземем ключа.
Посочи към група тела, които се бяха скупчили едно до друго, и аз забелязах, че едно от тях е защитено от останалите в центъра на кръга. Един златен отблясък беше всичко, което трябваше да знам, за да разбера на кой от тях е ключа.
– Отвлечи вниманието им – заповядах аз. – Аз ще взема ключа.
Размахах криле и се издигнах в небето, докато Орион се стрелна към групата, взриви ги с въздух и изтръгна двама от тях, изпращайки ги да падат надолу по хълма. Гейбриъл замрази още двама на място, свързвайки крайниците им с неизбежен лед, а Сянката грабна друг между мощните си челюсти, опитвайки се да го смачка със зъби, а когато това не се получи, го разтърси като парцал.
Аз прелетях над главата, нахлух върху този с ключа и овладях земята под последните два скелета, които я защитаваха. Земята се отвори, поглъщайки ги в себе си, а Гейбриъл замрази ръцете и краката на скелета с ключа, държейки го неподвижен, докато аз изтръгнах веригата точно от врата му.
– Хвърли ми я! – Извика Гейбриъл. – Аз ще събера прашеца, виждал съм как трябва да се направи това.
Подхвърлих му ключа и той го хвана, като полетя нагоре и се отдалечи от приближаващите се към нас скелети.
Повлякох ги всички надолу в земята, силата се изливаше от мен като потоп, докато оставях хълма да ги погълне, изпращайки ги обратно на мястото им на вечен покой. Един по един те бяха завлечени под джунглата, толкова дълбоко, колкото можех да ги погреба, а вените ми бръмчаха от сила.
Земята се тресеше от прииждащата им ярост, докато те се опитваха да си проправят път обратно към повърхността, но аз втвърдих земята, превръщайки горния ѝ слой в камък и препречвайки пътя им навън.
Приземих се леко, чувайки как костеливите им пръсти драскат по скалата отдолу, но сега за тях нямаше път.
Усмихнах се на Орион, който прибра меча си, а устните му се надигнаха от странична усмивка, а Сянката седна до него и захърка щастливо.
Обърнах се към Гейбриъл, бързайки нагоре по хълма към цветето, клетката вече беше отворена, а Гейбриъл беше коленичил и протегнал ръка в нея, докато внимателно извличаше прашеца в шишенце.
Един рев ме накара да се обърна уплашено и открих огнено кълбо от пламъци на феникс, което се втурна към гърба на Орион. Той се пресегна да се защити с един удар по-късно, но Сянката беше там, изправи се пред него и пое целия удар право в гърдите си. Той изхлипа и падна на земята на купчина точно когато друго огнено кълбо полетя към тях и Орион изпрати въздушен щит, за да предпази себе си и Сянката от още един удар.
– Дръж се! – Изкрещях, след което се издигнах във въздуха и се затичах надолу по хълма в посоката, от която идваха огнените кълба, провирайки се между клоните на едно високо дърво. Забелязах древното приспособление, изградено от метал, закрепено високо на клона. Стиснах зъби и се издигнах по-високо, хванах един клон, за да се закрепя до него, след което поставих ръка срещу него и изпратих цялата топлина на пламъците си през него, разтапяйки го на кълбо.
Когато се уверих, че не може да изстреля повече огън, полетях обратно към върха на хълма и се приземих до Орион, който се опитваше да излекува Сянката, притиснал ръце към гърдите на звяра, който лежеше настрани. Сянката тихо захленчи, докато се приземявах, а сърцето ми се свиваше от притеснение.
– Няма да се получи – казах със страх. – Не можем да го излекуваме.
– Всичко е наред – успокоително каза Орион и за миг си помислих, че сигурно говори на мен, преди да осъзная, че очите му са върху лицето на Сянката, и надеждата ме изпълни, когато забелязах, че нараняванията на Сянката избледняват, а собствените му сенки подхранват магията.
Раната скоро заздравя и дългата опашка на Сянката се размърда, преди да седне и да се наведе, за да гушне лице в Орион.
Орион почеса главата на звяра, като се опитваше да изглежда така, сякаш не е толкова вглъбен в това, но аз можех да кажа, че е така.
– Добре е – прошепнах от радост и се наведох, за да прегърна едновременно него и Сянката.
– Той ме спаси – каза тихо Орион. – И това не беше първият път, признавам. Мисля, че съм бил упорит задник.
– Неее, ти? Никога – подиграх се саркастично.
Той се усмихна като дявол.
– Това е навик, който трудно се прекъсва, красавице. Но изглежда, че напоследък правя изключение за все повече спътници.
– Какво ще кажеш за Сет? – Попитах.
– Не – отсече той веднага и аз бутнах ръката му.
– Задник – обвиних го, а той ме хвана за кръста, целуна ме силно и ми напомни, че не бих го искала по друг начин.
– През цялото време – каза той срещу устните ми. – Не го забравяй, иначе ще трябва да ти го напомня.
– Паметта ми се замъглява – казах, като го погледнах през миглите си.
– Ето ни и нас. – Гейбриъл пристигна, като триумфално вдигна флакон с блестящ прашец. – Познавам човек, който може да го приготви в отвара, която ще е достатъчна за армията ни. Ще му го занеса тази вечер.
Той извади звезден прах от джоба си и хвърли щипка над главите ни, като ни отнесе в море от звезди. Пристигнахме високо над академията в небето и Орион се улови за порив на въздуха, когато крилете ми се разпериха широко и Гейбриъл се носеше около нас.
Под нас се намираше замъка Б.М.П.Б. и когато ни пуснах през охраната, ние заедно закръжихме надолу към него. Орион се приземи на мястото до прозореца на стаята ни и протегна ръка, за да ме привлече вътре, но аз се поколебах и погледнах назад към Гейбриъл.
Брат ми кимна, казвайки ми, че е време да обсъдим онова, което бяхме оставили неизказано, и аз отново погледнах към Орион.
– Скоро ще се върна, трябва да говоря с Гейбриъл – казах, а Орион погледна брат ми многозначително.
– Ще те изчакам горе – каза той, след което се оттегли в стаята ни, оставяйки прозореца отворен за моето завръщане.
Гейбриъл последва примера ми и аз се отправих през морето към кампуса, като скоро се приземих на самия връх на Въздушната кула, а познатата сграда ми даде усещането, че се връщам у дома.
Брат ми се спусна да седне до мен, краката ни висяха над ръба и никакъв страх не ме обзе заради огромната пропаст под нас. Беше странно да си спомням за първата ми вечер в Академия „Зодиак“, когато Сет ме беше взел тук и ме подкани да скоча точно от това място. По някакъв начин все още се чувствах като момичето, което беше пристигнало в Солария онзи ден, но дълбоко в себе си знаех, че съм се променила. Вярата ми се състоеше в крилете на гърба ми и магията във вените ми и беше странно да си помисля как само Наследниците ме бяха разтърсили тогава. В наши дни беше нужна страховита война, за да ми вдъхне истински страх. И най-много се страхувах за тези, които обичах, а те сега включваха и феите, които някога презирах в тази академия.
Крилете затрептяха на гърба ми, докосвайки черните пера на Гейбриъл и привличайки погледа ми към него, само за да открия, че той вече ме гледа.
– Готова ли си да говорим за това? – Попита той. – Много пъти ми се е искало да дойда при теб, но съм предусещал, че не е подходящия момент. До сега.
Издишах дъх, който се замъгли във въздуха, сините кичури коса затанцуваха около мен в ледения вятър, но никоя част от мен не го усети. Огънят живееше в мен, винаги горящ, и аз го предложих и на Гейбриъл при най-лекото докосване на ръката ми до неговата.
– Няма нужда – каза той с пакост в гласа, посегна към джоба на дънките си и ми показа огнен кристал. – Винаги ги нося със себе си, когато нощите са студени. Добре съм запознат с това как да преживея зимата. Така че… кажи ми какво се случва.
– Явно вече знаеш – измънках аз и се усмихнах, макар че усмивката ми беше мъртва на устните.
– Да, но моля те, отстъпи на ясновидеца, който вижда твърде много от разговорите, преди да ги е водил. Предпочитам да ги изживея в реалността, а не в самотните кътчета на ума си. Това ме държи на земята.
– Все още ли виденията ти те болят? – Прошепнах, ужасена от това, което Вард беше сторил на брат ми.
– С всеки изминал ден по-малко – каза той и се усмихна силно. – А сега престани да отлагаш и ми кажи.
Въздъхнах.
– Предполагам, че това са моменти на паника, спомени от моето и Ланс време с Лавиния и Лайънъл. – Гърлото ми се стегна. – Не мога да го контролирам. Завладява ме и е толкова задушаващо, че не мога да правя нищо друго, освен… да се паникьосвам. – Стиснах гърдите си, усещайки, че страхът се надига сега, винаги е бил там, дори когато съм го заравяла дълбоко. – Но аз не се страхувам за себе си, Гейбриъл. – Погледнах към брат си, а пулсът ми се учести. – Това е за Ланс. За теб. Тори. За всички. – Паниката се задълбочи, дишането ми се учести. – Шансовете на всички ни да преживеем тази война не могат да бъдат добри. И се обзалагам, че ти знаеш. Виждал си какво предстои, но не мога да понеса да те попитам.
Стиснах ръката му, а Гейбриъл постави ръката си върху моята, като погледът му бе оцветен с болка.
– Да, виждам смъртта. Сега повече, отколкото някога съм виждал. Но всички потенциални съдби са призраци на едно бъдеще, което може да се сбъдне, а може и да не се сбъдне. Нищо не е осезаемо, докато не бъде направено. Ето къде е моята надежда – във възможностите, които се крият между нашите белязани от смъртта пътища.
Ноктите ми се впиха в ръката му, докато се взирах в очите му, като част от мен искаше да види какво е направил, за да имам шанс да го избегна.
– Как го понасяш? – Въздъхнах, възхищавайки се толкова много на брат ми за товара, който носеше на раменете си.
– Веднъж ме докара до лудост. Имаше момент, в който не можех да го контролирам или да го разбера. Това беше дарба, която трябваше да ми бъде напътствана, но както вече ти казах, когато ме изпратиха да живея в Алестрия в нощта, когато родителите ни бяха убити, на спомените ми беше поставен блок заедно с моите ясновидски способности. В крайна сметка този блок се пропука и отстъпи, но това означаваше, че имам много да наваксвам в овладяването на дарбите си. Дори сега продължавам да се уча. Но понякога се страхувах от това, което виждах, страхувах се, че не мога да променя съдбата, страхувах се, че ужасните неща, които виждах, ще се случат.
– Но? – Натиснах, усещайки, че има нещо повече от това.
– Но след време започнах да осъзнавам, че Зрението, макар и ужасяващо понякога, е дар, по-ценен от всеки друг, който може да ми бъде предложен на този свят. То ми дава възможност да защитя тези, които обичам. Спасявал съм всички вас повече пъти, отколкото мога да преброя. Повече пъти, отколкото дори искате да знаете.
Засмях се малко.
– И съм благодарна за всеки един от тези пъти.
Той се усмихна, но усмивката му отпадна.
– Дарси… в теб има кръв на харпия. Майка ни беше яростна защитничка по природа, както и аз. А от това, което знам за хидрите, те също не са съвсем спокойни в този отдел. Трябва да прегърнеш тази част от себе си. Умът ти се опитва да те предупреди за това, от което отчаяно се страхуваш, че може да се случи. От това, че Ланс ще бъде заловен и измъчван отново, че близките ти ще бъдат убити. В същността си той ти казва, че трябва да ги защитиш. И ако решиш, че това е твой дълг, и влезеш в тази роля възможно най-пълноценно, вярвам, че кошмарите ще изчезнат. Така аз се справям с виденията и мога да те науча на моите начини, ако искаш?
– Твоите начини? – Попитах любопитно.
Той кимна.
– В моето семейство аз съм последния, който заспива, и първия, който става. – Той се изправи на крака, крилете му се огънаха, докато ми подаваше ръка. – Задължението на харпията е да защитава гнездото. Позволи ми да ти покажа как се прави това.
Взех ръката му и го оставих да ми помогне да се изправя, след което Гейбриъл скочи от кулата, а крилете му се разпериха, за да го уловят от вятъра. Скочих след него, крилете ми биеха, докато се носех във въздуха, а познатият прилив на свобода се извиваше във вените ми. Нямаше нищо по-хубаво от летенето; сега не можех да си представя живота си без него.
Гейбриъл започна да се изкачва в небето към луната, летеше все по-високо и по-високо, докато аз оставах по петите му. Накрая той се изравни, като държеше крилата си разперени и леко се плъзгаше по възходящия поток.
Аз го последвах, върховете на крилата ни се допираха, докато се наслаждавах на гледката на кампуса далеч долу.
– Всяка вечер се качвам тук и претърсвам периметъра няколко пъти – каза той. – Същото правя и вкъщи. Проучвам, докато се уверя, че на хоризонта няма врагове, нищо не е не на място и няма причина за безпокойство. Може и да имам Зрението, което да ми помага, но тази част от мен е изцяло харпийска.
Последвах го в голям кръг около кампуса, търсейки някакви признаци на безпокойство долу, и след известно време възелът в гърдите ми се разхлаби. Всичко беше спокойно, в мир.
– Това наистина работи – обадих му се аз.
– Можеш да разузнаваш с мен по всяко време – каза той и аз знаех, че ще приема това предложение. – Поеми контрола над страха си, Дарси, и той никога повече няма да те контролира.
Назад към част 62 Напред към част 64