ДАРИУС
Мотора ревеше под мен, планинският път криволичеше с равномерно изкачване и ни изстрелваше към върха. Усмихвах се, докато карах, поглеждайки към моето момиче, което взимаше завоите като професионалист, наведено ниско върху собствения си мотор, а диамантеното съзвездие, което беше инкрустирано върху двигателя, се улавяше от обедната слънчева светлина и хвърляше дъги по гладката боя.
Смехът на Рокси отекваше в ушите ми през слушалките, вградени в каската ми, чистата, необуздана радост, която изпитваше от карането на мотора, беше заразителна, дори и аз да споделях любовта ѝ към пътя.
– Прекалено отдавна не бяхме правили това – казах аз, като я оставих да дръпне напред и гледах как тя изкачва хълма пред мен, а пред нас се откриваше спиращата дъха гледка на Солария, сякаш целият свят чакаше отвъд открития път.
– Твърде отдавна, откакто някой от нас се е измъкнал от военния лагер и е направил нещо просто за удоволствие – съгласи се тя, макар че това не можеше да се счита за такова. Но Рокси се беше спряла, когато тръгнахме към портите на академията, а в джоба ми имаше торбичка, пълна със звезден прах, готова да ни транспортира, където трябва, и беше погледнала тъжно към гаража, преди да обяви, че днес ще изберем живописния маршрут. Не възразих срещу това.
Тя знаеше къде отиваме, беше проучила всички методи за приближаване до смъртта, докато търсеше начин да се върне при нея, но се нуждаеше от по-твърд път от този. Това, към което се бяхме насочили, приличаше повече на огледално стъкло, отколкото на мост. Тя никога не би могла да пристъпи през Завесата изпод дървото на палача. Но щеше да е повече от достатъчно за разговор с Превозвача.
– Ще ми кажеш ли вече какво планираш? – Попитах, яхнал адреналина, докато дърпах назад газта и ускорявах надолу по хълма от другата страна на планината зад нея.
Пътят представляваше поредица от сурови завои, но гледката надолу беше ясна, така че можехме да видим пред себе си, за да потвърдим, че в обратната посока няма движение. Тези дни всички пътища изглеждаха зловещо празни. Никой не искаше да рискува с ненужни пътувания, докато войната балансираше на върха на ножа, готова да се изплъзне всеки момент.
– Планирам да го попитам каква е цената на живота ти в прав текст – обади ми се тя, а черната ѝ коса се подаваше изпод каската, докато правеше първия завой.
– И? – Натиснах я, но тя само се засмя, подканяйки мотора си да кара по-бързо и принуждавайки ме да я последвам.
В това имаше риск, който само правеше тръпката още по-привлекателна. А и така или иначе, имах под ръка звезден прах, ако се наложи да си тръгнем набързо, така че не беше като да сме в остра опасност. Трябваше да си представя, че между нас двамата и комбинираната ни сила всеки, който е достатъчно глупав, за да ни вземе на мушка, ще излезе по-зле от това.
Втурнахме се надолу по завоите, а красотата на пейзажа и тръпката от пътуването ни даваха така необходимата почивка от всички военни съвети и пророчества за гибел. В този момент можехме да се престорим, че всичко е свършило, а може би изобщо не е започвало.
Рокси изсвири, докато заобикаляше последния завой, след което се втурна напред по дългия равен път, който се простираше отвъд него.
Поех по пътя, като най-накрая пуснах двигателя да се разгърне с пълния си потенциал и ускорих след нея с ниско тяло в седлото.
Рокси ме погледна през рамо, после смени предавката и увеличи скоростта.
– Последният до онова нещо с големите буци скала трябва да е отдолу тази нощ – обади се тя по високоговорителя.
– Това бучкаво скално нещо е каменна колона от отдавна забравения град Торбела, който е бил разрушен през Кървавите векове, нали знаеш – извиках след нея, но тя само вдигна ръка, за да я преметне през рамо, и се изстреля с пълна скорост.
Проклех я, след което се съсредоточих върху това да я хвана и победя.
Наведох се напред, двигателят на мотоциклета ми изрева, когато го избутах докрай, а плюшеният зелен пейзаж пробягваше в мъгла.
Рокси оставаше плътно пред мен, не се отпускаше нито за миг, докато моторът ѝ се разкъсваше по пътя, и преди да се усетя, се стреляхме покрай каменната колона, а триумфалният ѝ вик изпълваше ушите ми.
– Измамница – подиграх се аз.
– Лош губещ – отвърна тя.
Продължихме, наслаждавайки се на тръпката от пътуването, и оставих Рокси да води, като предпочитах все пак да я гледам.
Тя се отклони от главния път към по-малък страничен път, като забави малко ход, тъй като завоите и извивките напред затрудняваха наблюдението на предстоящото. Пътят ни беше осеян с кафяви скали, покрити с мъх, и диви цветя, които упорито пренебрегваха полепналата по листенцата им слана. Бях изненадан, когато завихме зад ъгъла и видяхме, че покрай пътя ни тече река. Пътуването беше по-бързо, отколкото очаквах. Или може би просто се наслаждавах прекалено много, за да го забележа.
Стигнахме до кръстовището и Рокси спря, слезе от мотора и закачи каската си на кормилото.
Паркирах до нея и се преместих да вървя до нея, докато тя подръпваше брадичката си към едно високо, почерняло дърво, което изглеждаше почти изгорено, макар че листата, полепнали по клоните му, опровергаваха тази теория. При по-внимателно вглеждане забелязах, че по набраздената му от белези кора се преплитат тъмночервени паяжини, които блестяха, сякаш бяха осветени отвътре. Един единствен клон се протягаше като хващаща ръка през реката, а от самия му център се поклащаше примка на вятъра.
– Какво сега? – Промълвих.
– Сега се надяваме да ми прости, че го бутнах в реката при последната ни среща. – Тя се усмихна на спомена, докато аз се принудих да преброя до пет на издишване. Сега не беше момента да се заяждам със съпругата си заради безразсъдното ѝ поведение, но понякога си мислех, че цели да ми докара инфаркт с каскадите, които прави.
Рокси падна на едно коляно и внимателно изписа руната Eihwaz (която приличаше на нещо като остро заострено S) в тинята, която покриваше брега на реката. Бях чел проклетата ѝ книга, така че я разпознах достатъчно лесно, защитната руна беше една от по-малко коварните, доколкото ги разбирах. Наблюдавах я как поставя стръкче копър, после лавандула върху руната, преди да убоде върха на пръста си и да остави три капки кръв да паднат върху нея.
– Добави и твоята – заповяда тя и ми предложи иглата, която беше изработила със земна магия.
Пренебрегнах императорския тон и направих каквото ме помоли, като три капки от моята кръв се присъединиха към нейната в малкото жертвоприношение.
Рокси пусна искри от пръстите си и цялото нещо пламна.
Накрая тя плъзна ръка в джоба на коженото си яке и извади две златни монети.
– Това са… – Започнах, но тя ме прекъсна.
– Да, да. Но те ни трябват, така че ще трябва просто да се утешиш с милионите други златни монети в онзи фантастичен пиратски сандък в подножието на леглото ти – каза тя, като ми махна с ръка.
Преглътнах ръмженето, стиснах зъби и гледах как тя поставя монетите от другата страна на защитната руна, по-близо до водата. След това извади меча си от мястото, където беше пристегнат към раницата ѝ, и го разкопча, разкривайки кървави петна по метала.
– Кръв от мъртвец – обясни тя, докато аз се мръщех към нея. – Не ме питай откъде я взех – беше цяла гадна експедиция, но дойде от един от гадовете, които нападнаха академията, и той вече беше мъртъв, когато я взех назаем, така че не се притеснявай, че съм тръгнала да убивам случайно, само за да се получи този разговор.
– Тази мисъл не ми е минавала през ума.
– Лъжец. – Тя ми се усмихна, след което се наведе по-близо до тлеещите останки от жертвоприношението, което беше изгорила над руната, и заби острието си във водата. – Но всичко това ми се стори необходимо, защото се изисква, ако искам да принудя Превозвача да се появи, а имам чувството, че той щеше да откаже, ако просто го бях помолила мило.
– О, да, да принудиш същество, по-могъщо от живота и смъртта, да се подчини на твоята заповед, изглежда напълно рационално – измърморих аз.
Устните на Рокси се разтвориха за отговор, но той отпадна, когато до нас достигна далечният звук на забиващо се във водата гребло, което накара и двамата да се обърнем към реката в мълчание.
Мъглата, която нямаше как да се появи в тази светла сутрин, започна да пълзи по водата, закривайки далечния бряг от поглед. Дебелият клон на дървото, което се простираше от другата страна на реката, скърцаше зловещо в тишината, примката, която висеше там, се поклащаше от неестествения вятър и светът сякаш затаи дъх, когато Превозвача се появи между мрака.
Загърнат в тъмно наметало, със забулени очи, вперени непоколебимо в жената до мен, Превозвача загреба със сала си по-близо до брега.
– Имаш наглост – изплю се той.
Потиснах шока си, когато лицето му се разкри в качулката, а от гънките ѝ ни гледаше Дивия Крал. Отне ми миг, за да проумея, че това наистина не е Хейл Вега; Превозвачът просто носеше лицето му.
– Спорът ми никога не е бил с теб – твърдо каза Рокси, дори не изглеждаше разколебана, когато господаря на смъртта я загледа, пронизващия му поглед загреба по руната, която тлееше между нас, а горната му устна се сви в знак на разбиране.
– И все пак изпитваш нужда от това – отбеляза той и накара Рокси да се усмихне.
– Е, аз не съм шибан идиот.
Превозвачът измърмори нещо, което можеше да бъде и забавление, а аз вдигнах вежди от изненада.
– Искаме да разберем тази цена, която плащаме – казах му, несигурен колко дълго можем да го държим тук по този начин и имащ нужда от този отговор, преди да си тръгне.
– Тя те изтръгна от сърцето на смъртта, крадла на души – отвърна той и очите му се спуснаха по мен от върха на главата ми до подметките на ботушите ми, а в такт с това по гръбнака ми преминаха тръпки. – Нима очакваше цената за такова богохулство да е ниска?
– Не очаквам нищо друго освен отговор – отвърнах аз.
Превозвачът ни разгледа за няколко продължителни мига, след което сви рамене.
– Ще платите дълга си в доставената смърт – каза той загадъчно, без да разкрива нищо, което вече не бяхме разбрали за себе си.
– Колко смъртни случая? – Натиснах го. – Колко дълго ще се наслаждаваме на кръвожадността и насилието, докато жаждата ти за жътва бъде задоволена?
– Някои души тежат повече от други – отвърна той, върна се онова безгрижно свиване на рамене и аз се напрегнах, когато той заби греблото си в брега, карайки се да се отдръпне от нас толкова скоро.
– Тарик, нещото, което баща ми нарича свой наследник, сега има четири души на феи, свързани с неговата, неспособни да избягат в смъртта – казах аз. – Сигурно смъртта му ще се брои за допълнителна?
Превозвачът изсъска като котка и аз почти изтръпнах от внезапното избухване.
– Защо смъртните трябва да настояват да се бъркат в плановете на съдбата? – Изръмжа той. – Не, Тарик няма да е достатъчен. Тази мерзост ще отговаря директно пред мен.
– Какво ще кажеш за душата на Лайънъл Акрукс? – Попита бързо Рокси. – Дали душата му е достатъчно обременена с грях?
Превозвачът се замисли за няколко мига, яростта му при споменаването на Тарик намаля и накрая кимна.
– Той и мощта на армията му ще са достатъчни.
– Значи просто трябва да спечелим войната и да предадем прогнилата душа на баща ми на твоето съхранение? – Уточних. – Тогава дълга ни ще бъде изплатен? Вече няма да жадуваме за насилие, както сега?
– Просто? – Превозвачът се засмя, звукът приличаше на чупене на клони и свистене на вятър през издялан камък. – В задачата няма да има нищо просто. Ще се удавиш в кръв и кървища много преди да се доближиш до това да вземеш главата на Драконовия крал. Но ако някак си успееш да се измъкнеш от касапницата, тогава да, дългът ти ще бъде изплатен напълно.
– Чакай – обади се Рокси, когато той се оттласна, а салът му се отдалечи от брега много по-бързо, отколкото позволяваше по-нататъшен разговор.
Превозвачът се усмихна, когато мъглата започна да го поглъща, но Рокси изръмжа решително и скочи от ръба на реката.
– Рокси! – Изкрещях от тревога, докато тя се задвижваше напред с въздушна магия, а удара на ботушите ѝ в сала беше единственият звук, който се върна към мен от мъглата, когато и тя, и Превозвача бяха обгърнати от нея и изчезнаха от погледа ми.
Тръгнах след нея, като замръзих водата пред себе си и изскочих на нея, викайки я по име. Сърцето ми се разтуптя в гърдите, потвърждавайки, че тя все още е жива, но докато се гмурках в разбушувалата се мъгла, загубих представа за света и се строполих на леда.
Обърнах се, а гласовете им бяха слаби и неясни, идваха откъм гърба ми… не, отдясно…
Започнах да тичам отново, а далечното шумолене на разговора им ме водеше в бясно преследване, посоката постоянно се променяше и всяка надежда да ги открия бързо ме напускаше.
Докато паниката ме връхлиташе, ледът под краката ми започна да се разцепва и да се пука. Нахвърлих още магия под краката си, но нямаше никаква полза и преди да успея да направя нещо, за да го спра, паднах, разбивайки се в ледената вода.
Потъвах все по-надълбоко и по-надълбоко, усилията ми да плувам срещаха само съпротива, докато изведнъж едно тяло се сблъска с моето, ръцете ѝ се увиха около мен, преди да започне да рита към повърхността.
След това започнахме да се движим, плувайки заедно към проблясващата светлина над нас, и когато изплувахме, аз издишах гладна глътка въздух.
– На какво си играеше, по дяволите? – Поисках, а ръцете ми се стегнаха около кръста на Рокси, докато стъпвахме във водата и мигахме с капки по миглите си.
– Помолих го да сключи сделка с мен. Имах нещо, което знаех, че той иска.
– Какво? – Поисках.
– Изцеждащ кинжал, изцапан с кръвта на прокълнатите – каза тя с лукава усмивка. – Взех го от Херита. Почти съм сигурна, че е бил и всевъзможно ценен, защото дръжката му беше покрита със скъпоценни камъни, така че реших, че е най-добре да не го показвам на алчния дракон.
– И дали това, че рискуваш живота си и ми причиниш шибан инфаркт, доведе до желаната от теб размяна? – Поисках, пренебрегвайки тръпката на интригата, която се събуди при шепота за тайно съкровище.
Усмивката ѝ изчезна и тя поклати глава.
– Не мисля така. Исках неговата защита за армията ни, исках някакъв щит между воините ни и смъртта.
– Той не може да го е искал достатъчно силно, за да ти даде това? Войната означава смърт, това е все едно да искаш от гладуващ човек да се въздържи да яде на пиршество.
– Знам – въздъхна тя. – Но все пак му го дадох. Без никакви обвързаности, без обещания, без сделки. Само с надеждата, че може би сега той няма да е против нас, че може би ще ми прости, че те откраднах от ръцете му.
Поклатих глава на дързостта ѝ и отметнах кичур тъмна коса от лицето ѝ.
– Ще се погрижим да му предложим много други души, които да пожъне, когато се сблъскаме с армията на баща ми – съгласих се аз. – Защото все още не съм приключил с този луд живот с теб.
Назад към част 65 Напред към част 67