ДЖЕРАЛДИН
– Освободи ме, ти, скала! – Извиках, а гласът ми стана дрезгав като свиреща мида. Но нямаше да се поколебая пред лицето на съдбата си.
Камбаните на отвъдното биеха, а аз нямаше да се отзова на призива им. Щях да се отвърна от подлото лице на смъртта и да се боря за всеки дъх, който ми предстоеше да притежавам в това или друго царство.
Ноктите на ужасната Милдред се забиха все по-дълбоко в страната ми, а аз се мятах като дангалак, опитвайки се да се освободя от ужасната и хватка. О, какво нещастие, какъв голям провал бях допуснала. Моите кралици би трябвало да ме оставят на съдбата ми, а не да ме гонят в небитието, както направиха сега, заедно с моя весел Макс, наперената мутра, смелия Драгун и двете прекрасни фангърли. Какво богатство притежавах, за да имам толкова много доблестни рицари, които да яздят в битката заради обикновената малка мен.
Ако спасяването им се провали, нямаше да посмея да позволя нито един спомен в съзнанието ми да бъде завладян от ужасния Драгун и неговата гнусна сенчеста девойка. В предмишницата ми беше загнездено скрито бръснарско ножче, лежащо точно под кожата, и ако се стигнеше дотам, щях да го изтръгна от плътта си и да прережа гърлото си. Защото аз, Джералдин Гунделифус Габолия Гундестрия Грус, нямаше да бъда предимство в заговорите на краля на гущерите. Никога не бих предала кралиците си като такава, но не бих избрала смъртта, освен ако това не е последната възможност, която ми остава.
Сълзите изгаряха очите ми при вида на кралиците ми, които ме преследваха, а неверието, че ме смятат за достойна да дойдат за мен, беше твърде голямо, за да го понесе нещастното ми сърце.
Но, разбира се, моето момче Макси беше дошло. С огъня на дунгаш в очите си той запя своята приспивна песен, опитвайки се да призове чудовищната ми похитителка обратно при себе си и да ме освободи от лапите ѝ. Всяка нота беше чиста, неопетнена от никаква корист на този свят. Това беше песента, която ме свързваше с веригите на желанието и събуждаше моята лейди Петуния дори при такива тежки обстоятелства.
Но най-вече тя възбуждаше онази любов, която вече изпитвах към него толкова дълбоко, повече, отколкото някоя песен би могла да предизвика. Тя беше неограничена и толкова истинска, колкото всеки природен закон на този свят. Той беше моята песнопойна сьомга, а аз – неговата безименна риба тон. Нямаше друго същество за мен, нито една душа, която да се доближи до него. Някак си, между линиите в пясъка и омразата, която изгаряше дълбоко в кокалчетата ми, ние бяхме започнали да се обожаваме един друг толкова дълбоко, колкото дълбоко може да бъде.
– Ела при мен, Макси! – Изкрещях, като се борех срещу хватката на Милдред, колкото и да не беше полезно това.
Милдред извърна глава и изпусна още един огнен пламък върху любимата ми кралица и скъпия ми саламандър, но това ги принуди да забавят ход само за миг, преди преследването да започне отново.
Милдред сякаш вече не можеше да се накара да полети по-високо в облаците, нито да се метне надолу по склона на планината, главата ѝ се завъртя, за да възприеме тази песен, докато тя се стараеше да устои на всяка нота. Но дори зверовете на Хилгамор не биха могли да откажат на призива ѝ.
Нямаше как да избяга от силата на знойната сирена долу, а той идваше за мен, неговата галантна девойка, и дори всемогъщите звезди не можеха да го спрат.
Назад към част 70 Напред към част 72