ОРИОН
Сенките в периферията ми накараха главата ми да се завърти и открих, че харпии, пегаси и мантикори се сгромолясват на земята, смазвайки под себе си феи, както врагове, така и съюзници. Падналите феи бяха окървавени, с откъснати крайници от масата дракони, които се бяха присъединили към битката в небето, и ужасът сви гърдите ми от това колко бързо се развиваше битката.
Приближих се до Кейлъб и го погледнах с мрачен поглед, който премина между нас.
Трима вампири се втурнаха към нас едновременно, но за секунди Кейлъб беше пробол единия с двойните си остриета и разкъсал гърлото на другия, а аз довърших последния воин с меча си, разсичайки гърдите му и оставяйки кръвта му да ме обагри в червено.
Погледът ми се спря на другите вампири, които се приближаваха, все повече и повече от тях ускоряваха пътя ни в безкрайна вълна.
„Трябва да го направим сега“ – извиках на Кейлъб, използвайки връзката между умовете ни.
Той кимна и аз се затичах към него, захапвайки ръката му, когато ми я подаде, и в същия момент зъбите му се впиха в китката ми. Пихме бързо, без да имаме време за губене, а мигновеният главозамайващ ефект ме накара да изпадна в лудост. Зрението ми беше някак по-остро, когато се отдръпнахме един от друг, а светът около нас изведнъж сякаш се движеше на забавен каданс.
Но не… не беше това. Това бяхме ние, които се движехме толкова бързо, че сякаш изпреварвахме самото време.
„Господи“ – каза Кейлъб в съзнанието ми.
Нямаше нужда да мигам, едва ли трябваше да си поемам дъх, когато започнахме да се движим, прерязвайки гърлата на вражеските вампири, които така и не ни видяха да идваме. Убивахме отново и отново, придвижвайки се през тях с такава скорост, че бяхме като призраци в нощта, изпреварвайки ги десетократно. Доставихме толкова много смъртни случаи, че веднага разбрах защо тази връзка на завета е забранена, защо тази практика, която бяхме научили от древната книга от Кървавите векове, беше осигурила управлението на вампирите в продължение на толкова много поколения.
Но изведнъж, след като бяха заявени сто или повече смъртни случаи, аз паднах на земята на колене, изтощението ме прониза. Поех си дъх, гърдите ми бяха стегнати, а изблика на болка, който усетих от Кейлъб наблизо, ме накара да се уверя, че и той е спрял.
Опитах се да го потърся, но масата от тела отново се приближаваше и чифт ботуши се забиха в пътя ми. Една ръка се плъзна в косата ми и аз се отскубнах назад, вдигайки меча си, докато се задъхвах под нападателя.
Ашика Нормант стоеше там с тъмната си коса, която се извиваше около нея от вятъра, а ярката ѝ бронзова броня беше мокра от кръвта на моите съюзници. Новият военен генерал на Лайънъл имаше злобен вид, а ехидната ѝ подигравка ми каза всичко, което трябваше да знам за чувствата ѝ към мен. Бях виждал лицето ѝ в няколко новинарски репортажа, обещанията ѝ да изкорени „бунтовниците, които се осмеляват да се наричат армия“.
– Видях какво направихте – изсъска тя, когато редица от воините ѝ се оформи около нас и един от тях хвърли Кейлъб в центъра до мен. – Чувала съм слухове за старите порядки – изръмжа тя. – Отдавна търся тази сила. Така че кажете ми сега, преди безполезните ви глави да бъдат откъснати от раменете ви, как научихте начините на Завета?
Гърдите ми се стегнаха при думите ѝ и не откъсвах поглед от Ашика, докато говорех на Кейлъб в ума си.
„Десет воини около нас. Всички вампири. Те вероятно са най-силните от нейния полк“.
„От това, което чувам, самата Ашика струва десет“ – отвърна Кейлъб.
„Искаш нея или тях?“
„Ще взема десетте. Забавлявай се с кучката.“
– Кажи ми! – Излая Ашика.
– Не мога да ти кажа – казах мрачно. – Но мога да ти покажа.
Тя замахна с меча си към мен със зяпнала уста, но аз бях на крака, преди да успее да нанесе този удар, а и Кейлъб скочи. Изстреляхме се заедно, захапвайки китките си и разпалвайки отново онази бурна магия във вените ни. Кейлъб се отдалечи в миг, разкъсвайки със зъби първия от войниците на Ашика и пробождайки друг с едно от остриетата на Феникс. Аз се хвърлих към Ашика и тя избегна първия замах на острието ми, движейки се с вампирската си скорост, за да го избегне.
Но аз бях по-бърз, по-силен, отколкото тя можеше да си представи с туптящия звън на връзката на завета, подхранваща тази битка. Енергията ми беше напълно възстановена от ухапването на Кейлъб и отново бях гладен за битка.
Забих меча си в гърдите ѝ, но тя го блокира в последната секунда, ускори се, за да се опита да ме заобиколи, а аз я последвах лесно, вдигайки меча си отново.
Тя финтира наляво, пропускайки още един удар, след което отново се втурна към мен и мечът ѝ срещна моя със сблъсък на метал. Остриетата ни се плъзнаха едно в друго, докато се придвижвахме с тежестта си един към друг, и очите ми доловиха внезапното движение на ръката на Ашика около дръжката на меча ѝ.
По нейна заповед от небето се спусна експлозия от огън, която искаше да ме погълне.
Покрих кожата си с лед, ускорих се от атакуващия огън и хвърлих бърза илюзия, която се отдели от тялото ми, докато прикривах истинската си същност като един от нейните паднали воини.
Ашика се втурна към илюзията за мен, мечът ѝ се замахна към врата ми, а аз овладях илюзията така, че тя показа как ме обезглавява, позволявайки ѝ да повярва, че е убила.
Тя се усмихна, като се обърна и видя, че Кейлъб убива последните двама нейни вампири, и радостта ѝ бързо се разсея. Вървях зад нея, като тежах на меча в хватката си и държах илюзията си на място. Тя ме погледна, виждайки лицето ми като на един от нейните воини, и с подръпване на брадичката си ми направи жест да се справя с Кейлъб. – Хвани този. Ще изтръгнем информацията, която искам, от устните му, след което ще му сложим кървавия край, който заслужава.
Забих я с меча си, като оставих илюзията да се стопи от лицето ми и се насладих на осъзнаването в очите ѝ. Острието ми потъна по-дълбоко, забивайки се точно под бронята ѝ и нагоре в гърдите ѝ.
– Не – изхриптя тя, а от устните ѝ потече кръв.
– Да живеят Истинските кралици – изръмжах аз, после завъртях меча с жестокост, която я довърши, оставяйки я да падне в краката ми, преди да го изтръгна от тялото ѝ.
Пулсът ми се ускори при вида на враговете ни, които отново се приближиха зад Кейлъб. Безкраен океан от феи и нимфи, които сякаш не спираха да идват.
Победата ми се изгуби от страха, когато слънцето бе затъмнено от Драконите над нас и вражеската армия отново се приближи към нас. Светът беше в смут, а нашата армия не надделяваше.
Оглушителен рев накара дъха ми да затаи дъх, когато Сенчестият звяр прескочи над главите ни и се заби в най-близката линия на феите, разкъсвайки ги със зъби и нокти, а опашката му се размаха малко, сякаш се забавляваше.
– Добро момче! – Извиках му, докато се отдалечаваше в боя, и вдигнах меча си, като отново застанах на страната на Кейлъб.
Погледът ми се спря на сенките на Лавиния далеч отвъд бойното поле, където силата ѝ се изливаше в смъртоносни камшици. Във въздуха се носеха писъци, а горната ми устна се свиваше от омраза, докато батальонът ѝ от нимфи пронизваше нашите хора.
Посочих я, а Кейлъб кимна, без да се налага да се разменяме повече думи, когато се впуснахме в битката в нейна посока, с намерението да си пробием път към чудовищната Кралица на сенките и най-сетне да поискаме главата ѝ.
Назад към част 86 Напред към част 88