Каролин Пекъм-Зодиакална академия-Обречен трон-книга 6-част 30

ДАРСИ

Тръгнах след Орион през гробовете, обграждащи огромния каменен мавзолей в сърцето на гробището. Около него се издигаха статуи на звездните знаци, а ние се движехме покрай страховито изглеждащи Овен и Козирог, докато разглеждахме големите каменни саркофази, които ги заобикаляха. От вътрешността им се чуваше дрънчене, което говореше, че мъртвите се опитват да излязат, но предполагах, че не могат да вдигнат каменните капаци. Виковете и крясъците, носещи се от нашите приятели, говореха, че те все още са изправени пред тях. Така че трябваше да побързаме със задачата си.
– Близо ли сме? – Прошепнах.
– Не знам – промърмори Орион.
– Никога ли не си посещавал гроба му? – Попитах объркано.
– Не, мислех, че е кремиран – каза той и веждите му се смъкнаха надолу.
– О… ами тук всички са Козирози – казах аз и той се намръщи към най-близките каменни ковчези.
– Сигурно са подредени по звездни знаци – каза той, сграбчи ме и аз проклех, когато той отново ме стисна в ръцете си, тичайки с висока скорост около мавзолея. Настани ме до голяма статуя на комплект везни и аз се изтръгнах от ръцете му.
– Престани да го правиш без предупреждение – изсъсках, но протеста ми малко се изгуби, тъй като кракът ми се плъзна по един кален бряг.
Тъкмо се канех да хвърля въздух, за да се отблъсна в гърба си, когато той светкавично истреля ръка, за да ме хване. Дръпна ме обратно към гърдите си и аз наклоних брадичката си нагоре с намръщена физиономия.
– Престани – изръмжах аз.
– Никога няма да те оставя да паднеш винаги ще те хвана – изръмжа той и аз се отдръпнах от него, заобиколих групата гробове отвъд статуята и тръгнах да търся името на Орион.
– Сама щях да се хвана – казах твърдо.
– Разбира се, че щеше.
Очите му се плъзнаха по главата ми и аз отворих уста да го упрекна, но той изръмжа:
– Това е – и се втурна покрай мен.
Завъртях се, забелязвайки го да тича към огромна каменна гробница, застанала под дъгообразна върба. Името Ланселот беше издълбано до символа на Везни над кръгла каменна врата.
– Откъде знаеш? – Попитах, когато спряхме пред нея.
– Защото баща ми ме наричаше така – каза той, след което прокара пръсти по две малки дупки в центъра на вратата, застъпващи се като символ на безкрайността.
Свалих пръстените от ръката си с бръмчене на вълнение във вените и пристъпих напред, като пъхнах първия в по-дълбоката дупка, а след това другия в тази, която я припокриваше.
Не се чу звук от отключване на вратата и аз погледнах притеснено към Орион, който я натискаше, но тя не помръдваше. Той прокара пръсти по камъка, очите му се затвориха съсредоточено, а аз погледнах тревожно през рамо, надявайки се, че останалите са добре.
– Какво става? Как ще влезем? – Попитах, а той въздъхна и отвори очи.
– Свързано е с магията на кръвта. Но то не иска само моята кръв… – Пръстите му се движеха по камъка, докосвайки пръстените. – Иска и тази на Вега.
– Мислиш ли, че майка ми е видяла това? Да стоим тук заедно? – Попитах шокирано.
Той преглътна, като ме погледна.
– Изглежда така. – Той вдигна изцеждащия кинжал към дланта си, разряза я и притисна ръката си към камъка.
Взех кинжала от него, усещайки повика на сенките в него. Но знаех какво правя, а моят Феникс така или иначе нямаше да допусне отново в себе си нищо от тази тъмнина. Разрязах дланта си и кътниците на Орион изхвръкнаха, докато ме гледаше, а от него се откъсна тих стон.
Извих вежди към него, след което поставих ръката си на вратата до неговата, а дъхът ми се учести в очакване. Смущаваше ме, че майка ми ни е видяла заедно и е казала на бащата на Орион. Дали са ни смятали за съюзници, или са знаели, че сме били нещо повече от това?
От вътрешността на гробницата се чу тежко скърцане на камък и кръглата врата се отвори навътре. Магията ме заля отвътре и усетих как нещо ме зове, моли ме да се приближа. Задъхах се, втурнах се в гробницата, трябваше да достигна каквото и да беше то, а Орион беше до мен, докато също го търсеше. То пулсираше като второ сърце, което биеше наблизо и което искаше да е в ръцете ми.
Вратата се затвори със силен трясък, който накара костите ми да изтръпнат, а магията в мен замря, покрита от някаква сила, която не ми позволяваше да имам достъп до нея.
– О, по дяволите – издишах аз, хвърлих червен и син пламък с огъня на феникса си в ъгъла на гробницата и погледът ми падна върху огромния саркофаг пред нас.
В каменния капак беше издълбано подобие на мъж, който държеше на гърдите си меч, на чиято повърхност бяха гравирани всички съзвездия. Очите му бяха затворени, сякаш беше заспал вечен сън, и аз се зачудих колко много приличаше на сина си.
Орион се стрелна напред и вдигна капака, като го пренесе със силата на своя орден и го постави до стената. Вътре лежеше труп, който не беше нищо друго освен кости, и Орион се приближи да погледне баща си с болка в очите, която ме нарани.
– Здравей, татко – промърмори той.
– Съжалявам – казах нежно и се приближих, за да погледна надолу в ковчега.
– Недей – въздъхна той. – Той умря много отдавна.
– Това не означава, че вече не боли – казах с намръщена физиономия, приближих се до него и допрях пръсти до ръката му. Той ме погледна и очите ни се срещнаха, а въздухът между нас се сгъсти.
Той посегна към ковчега, като внимателно провери около тялото. Аз се придвижих по ръба му, търсейки в тъмното пространство, подтиквайки пламъците на Феникс в ръцете си да просветват.
– Не е тук – изръмжа Орион.
– Трябва да е – настоях аз и започнах да се движа около гробницата, търсейки навсякъде.
Орион също се стрелна наоколо, проверявайки навсякъде, където би могло да се крие отделение, но нямаше нищо, само четири студени каменни стени.
– Защо дневникът ще те води тук, ако го няма? – Попитах разочаровано, като отново внимателно претърсих тялото. – Възможно ли е някой да е стигнал дотук преди нас?
– Няма начин – изръмжа той яростно. – Как биха могли да минат през тази врата?
Поклатих глава, объркана и ядосана, докато продължавах да търся, но нямаше нито отделение, нито люк, нито нищо. Беше само празната гробница и саркофагът.
– Трябва да има нещо, което пропускаме – казах упорито и погледнах към Орион, но той нямаше отговор. – Може би трябваше да дойдеш тук с Тори…
– Не – изръмжа Орион. – Трябваше да бъдеш ти, сигурен съм в това.
– Защо? – Попитах, придвижих се до вратата и притиснах ръце към нея, бутнах я с всички сили, но без въздушната си магия нямах никакъв шанс да я отворя. По дяволите, как, по дяволите, ще се измъкнем? – Може да е тя. Или и двете, или…
– Това си ти – изпъшка той. – Това сме аз и ти, така трябваше да бъде.
– Казва човекът, който ме изостави – издекламирах аз. – Явно не ни е било писано да бъдем нещо.
– Не съм те изоставил – каза той невярващо, стрелна се към мен, като бутна вратата, добавяйки силата на своя Орден, но тя не се поддаде. По дяволите.
– Точно така – казах с горчивина. – Ти просто си помисли, че да тръгнеш към Даркмор и да ме оставиш да събирам парчетата от разрушената ни връзка е чудесен начин да покажеш подкрепата си за мен?
– Нямах избор – изръмжа той и аз се извърнах с лице към него.
– Ако кажеш това още веднъж, ще ти пръсна главата с огъня на феникса.
Очите му потъмняха и се свиха до прорези.
– Ти не разбираш – изсъска той.
– Всъщност разбирам напълно. Разбирам, че си ме предал, че си нарушил доверието ми. Единственото нещо, което знаеше, че е почти невъзможно да ти дам. Но аз го направих, защото мислех, че мога да разчитам на теб, че винаги ще бъдеш до мен. Но ти спря да се бориш за мен и аз бях идиотът, който всъщност беше изненадан.
– Никога не съм спирал да се боря за теб, Блу – изръмжа той, притискайки ме до стената, а сърцето ми се сви при употребата на това име. – Аз просто спрях да се боря за нас.
– Няма разлика – казах ледено, докато в дланите ми пламна огън в знак на предупреждение, но той не отстъпи.
– Неправилно – изръмжа той с проклетия си професорски тон и аз затаих дъх, чудейки се дали наистина най-накрая ще ми даде обяснение. – Всичко, което направих, беше за теб. И щях да го направя отново и отново, защото въпреки че това, по дяволите, ме убива, ти все още си на правилния път да станеш кралица на Солария. И ако бях направил нещо различно, щеше да загубиш мястото си в Академията на Зодиак, името ти щеше да бъде съсипано от връзката ти с мен. Така или иначе щях да вляза в затвора и виждах един начин, с който нямаше да те повлека със себе си. Затова го избрах. И ако това ме прави задник, тогава не ми пука. Ако ме мразиш до края на живота ми, ще го преглътна, защото няма да бъда причината да изгубиш шанса си да претендираш за трона.
Сълзите замъглиха погледа ми, но аз ги отблъснах, докато в мен се надигаше гняв.
– Нямаше право да правиш този избор вместо мен.
– Знам – каза той с мрачен тон. – Не съм изпитвал удоволствие от това. Но все пак бих го направил всеки път.
Поклатих глава към него, а сърцето ми се блъскаше яростно в ребрата.
– А не си ли се замислял дори какво ще ми причиниш, ако отидеш в затвора? Колко ме боли, като знам, че си на това шибано място, че можеше да умреш там и че всички в кралството те мислят за някакъв проклет хищник, който ме манипулира? – Бутнах го, за да се опитам да се измъкна, да си поема въздух, но той не се отдръпна, отказвайки да ме пусне. А аз бях на секунда от това да го принудя.
Той ме хвана за брадичката, гърдите му ме притиснаха обратно към стената и изведнъж въздухът беше гъст и горещ, а друг пулс отново биеше в такт с моя някъде в гробницата. Но не можех да се съсредоточа върху него през мъглата на съзнанието си, ръцете ми се плъзнаха нагоре, за да хванат бицепсите му и да ги стиснат, докато гневът ме стискаше в железен юмрук.
– Не ми пука – каза той, а дъхът му беше топъл и примамлив срещу устата ми. – Знаех, че никога няма да мога да те задържа, Блу. Знаех го от първия път, когато се целунахме, просто се заблуждавах, да вярвам в това за известно време. Така че, когато трябваше да избера теб или нас, аз избрах теб. Защото се събудих за реалността. А истинският живот не е хубав или лесен, той е шибан подвижен пясък, който се опитва да те повлече надолу, колкото повече се бориш с него. Този път любовта не побеждава, защото сме на два различни пътя. Ти се отправяш към звездите, красавице, а аз оставам тук долу, в мръсотията. Просто е така.
– Не трябваше да бъде – изсъсках аз, мразех го и го обичах.
– Е, твърде късно е да съжаляваме – каза той мрачно. – И съм сигурен, че ще се наслаждаваш на гледката към небето там горе със Сет Капела до теб.
– Какво? – Изпъшках, мислите ми бяха напълно отклонени от този коментар. – Какво общо има Сет с това?
– О, хайде – издекламира той, кътниците му се показаха, докато се навеждаше в лицето ми, а ръцете ми станаха страшно горещи срещу ръцете му в заплаха. – Ще го отречеш ли направо в лицето ми?
– Какво да отрека, копеле? – Изригнах, ръцете ми вече пламтяха от горещина, но той все още не помръдваше, приемайки изгарянията, вместо да ме пусне.
– Че сте заедно. Обича да ми праща снимки, за да ми ги навира в лицето – изплю той и горещината се изплъзна от ръцете ми, когато видях болката в очите му. – Честно казано, това, че си с някой друг, щеше да ме сломи, но наистина ли трябваше да избереш единствения човек, който се опита да ни раздели?
Протегнах ръка, за да прокарам пръсти по бузата му, мразейки суровата болка, която видях в очите му. Тя се вряза в мен като нож.
– Аз не съм със Сет, Ланс. Никога не съм била, никога няма да бъда. Той е приятел. Това е всичко.
Той изсумтя, сякаш не ми вярваше, а аз се намръщих и гневът ми отново се надигна. Значи думата ми вече не означаваше нищо?
– Мислиш ли, че ще го прецакам след това, което ми направи? Може и да сме разрешили различията си, но не бих забравила просто така, че ми отряза косата или че се опитваше да ме съсипе при всеки удобен случай. Че ни заплашваше и направи така, че да ни е много по-трудно да бъдем заедно. Наистина ли имаш толкова ниско мнение за мен, Ланс Орион?
Веждите му се сгърчиха, очите му обходиха лицето ми и се спряха на устата ми.
– Не… аз мисля за теб постоянно, Дарси Вега.
Той хвана ризата ми с юмрук, дръпна ме напред и внезапно притисна устните ми с изискваща целувка. Той ме обгради, погълна ме. Сърцето ми беше готово да се пръсне, когато усетих вкуса на мъжа, за когото бях копняла толкова дълго, и замръзнах в шок, разкъсвана между желанието да го имам и нуждата да се отдръпна. Но се поддадох, изпадайки в изкушение, когато отхапах от най-сочната ябълка, която някога ми е била поднасяна. Забих нокти в него, докато той ме притискаше към стената, а ниският стон на отчаяние в гърлото му накара земетресение да се разгърне в центъра на съществото ми. Той имаше вкус на нарушени обещания, но и на най-чиста слънчева светлина. Счупените парчета от сърцето ми бяха като счупено стъкло върху езика ми и колкото по-дълго го целувах, толкова повече тези парчета сякаш се събираха. Но вече беше твърде късно за това. Бяхме опитали. Той ме беше наранил. И нито веднъж не се беше извинил за това.
Прекъснах целувката, ядосана на себе си, че съм се поддала, и лицето му беше хвърлено в сянка, когато го погледнах, с подпухнали и изтръпнали устни.
– Не можем – издишах аз.
– Майната му – изръмжа той и се спъна на крачка назад. – Не.
Не знаех какво да кажа, но знаех, че това е последното нещо на земята, което трябва да правим точно сега. Барабанният пулс на магията отново прозвуча в главата ми и Орион направи още една крачка назад, а ръката му се насочи към гърлото.
– Дарси – помоли той, а аз поклатих глава.
– Трябва да измислим как да се измъкнем оттук – казах аз, бузите ми все още горяха, а устните ме бодяха.
– Не, Блу – каза той с яростно предупреждение в тона си и аз се намръщих, когато осъзнах, че кътниците му блестят в тъмното. Силата на това място ме заобикаляше от всички страни и аз се извърнах, когато осъзнах, че той гледа нещо над главата ми. На вратата светнаха думи със светещи сини букви и сърцето ми се разтрепери от страх, когато усетих заклинанието, което те хвърляха, разливайки се във въздуха.

Кралската кръв на Вега е най-сладка на вкус.
Чудовището или човекът в теб е най-силен?

– Излизай оттук! – Орион изръмжа, зениците му се разшириха и страхът ме прониза, докато вдигах ръце. Горната му устна се отлепи назад, а жаждата за кръв в очите му направи лицето му да изглежда изцяло животинско. – Дарси – бягай!

Назад към част 29                                                           Напред към част 31

 

 

 

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *