Каролин Пекъм-Зодиакална академия-Обречен трон-книга 6-част 34

ОРИОН

Съзнанието ми беше замъглено от жажда за кръв, докато преследвах зеленоокото момиче през морето от каменни статуи, а зовът на кръвта и не приличаше на нищо, което някога бях познавал. Имах нужда от нея. Трябваше да я взема, да се впия във вените ѝ и да изпия всяка капка. В главата ми се носеше гръмотевичен шум, който заглушаваше всички звуци за нея, но тя трябваше да е близо. Можех да я усетя тук, да се скрие в тъмнината.
Стрелнах се из стаята колкото се може по-бързо и накрая погледът ми попадна върху нея, сгушена зад една статуя.
Грабнах я от пода и тя изкрещя, докато я хвърлях към статуята, за да се опитам да я притисна на място. Статуята се преобърна назад от силата, която използвах, и се разби на парчета, а аз изръмжах, докато губех хватката си върху нея. Тя падна на пода сред отломките и се отскубна, като хвърли около себе си пръстен от син и червен огън, за да ме задържи. Но нищо не можеше. Щях да изгоря за нея, знаех това в остатъците от здравия си разум. Щях да застана в пламъците на ада и да умра за кръвта на това момиче, но първо щях да задоволя тази жажда в мен, която ме поглъщаше отвътре навън.
– Не! Ланс – спри! – Извика тя, когато се гмурнах през пламъците, притискайки я под тежестта си на земята.
Ароматът на собствената ми изгоряла плът се плъзна под носа ми, докато ръцете и се притискаха към ръцете ми, за да се опитат да ме задържат, кожата и пламтеше от топлината на слънцето, но аз отказах да се отдръпна от болката.
Синята и коса се вееше около нея, а аз се взирах в пулсиращия пулс в основата на шията и, знаейки с абсолютна сигурност, че ще пия. Кътниците ми се забиха в езика ми, а ръцете и се вкопчиха в мен, докато се опитваше да ме спре, но аз бях едно от най-силните същества на този свят. Тя не можеше да избяга. Щеше да се наложи първо да ме убие.
– Ланс! – Изкрещя тя и аз изръмжах срещу болката от изгарянията, които остави по ръцете ми.
Хванах брадичката и, като принудих главата и да се наклони настрани, за да оголя гърлото и, и пуснах устата си към плътта и. Вената на шията и пулсираше с бързия ритъм на сърцето и, отчаяно искаше да впия зъбите си в нея, но ароматът и ме накара да спра.
Тя беше най-сладкото нещо. Мед, захар и всичко хубаво. Напомняше ми на панаир, на училище, на тайна.
Още едно ръмжене се заби в гърлото ми, когато звярът в мен ме молеше да захапя, но друга част от душата ми ме възпираше.
Виждах как в съзнанието ми се промъкват спомени за това момиче. Тя стоеше пред мен за първи път, косата и беше потопена в синьо, очите и бяха широки и любопитни. После седеше в моя клас, а аз крадях погледи към нея, които нямах право да крада. Вкусът на устните и срещу моите за първи път, скрити на дъното на басейна, после начинът, по който изглеждаше мокра пред входната ми врата с една-единствена дума на уста. Дума, която означаваше всичко за мен. Защото означаваше нея. Моето момиче. Моята кралица.
– Блу – изстенах аз и отпуснах брадичката и, така че тя обърна глава, за да ме погледне със страх в дълбоките си зелени очи.
Не можех да понасям да ме гледа така и в мъглата на съзнанието си се наведох, без да вземам истинско решение, тъй като нишката на съдбата сякаш ме повлече към нея. Притиснах устата си към нейната, запленен.
Ръката и се удари в бузата ми и аз изохках, докато главата ми се завъртя настрани.
– Какво, по дяволите? – Поиска тя, задъхвайки се, докато се опитваше да ме отблъсне.
Заклинанието най-накрая ме пусна напълно, силата във въздуха се разтвори, освободи ме, върна ми ума. А яснотата беше кучка.
– По дяволите. – Клекнах назад, издърпах я да седне и тревожно я проверих за наранявания, като изръмжах при синините, които открих.
– Нараних ли те? – Попитах панически, а в гърдите ми се сгромоляса тежест от това, което току-що бях направил.
Тя ме зяпна, после поклати глава.
– Ти… пак ли си?
– Да – изръмжах аз. – Толкова много съжалявам.
– Всичко е наред. Но какво, по дяволите, се случи? – Издиша тя и аз преглътнах сухата буца в гърлото си. В ушите ми зазвучаха удари, шумът беше като песен на сирена, която ме зовеше. Но нищо на този свят не можеше да ме накара да се отвърна от Дарси точно тогава.
– Не знам.
– Ранен си – каза тя със тих глас, доближавайки ръцете си до изгарянията по ръцете ми.
– Ще се излекувам – обещах. – Просто трябва да се измъкнем оттук и да си върнем магията.
– Премина теста. Роден е нов майстор на гилдията на зодиите – ефирен глас изпълни главата ми и Дарси застина, когато и тя го чу. – Защитник на кралския род, пазител на сърцето.
Изпод капака на саркофага в центъра на стаята блесна светлина. Тя засияваше все по-ярко, докато аз се изправях на крака и помагах на Дарси да се изправи до мен. Вървяхме заедно и когато хванах ръката и, тя не я откъсна. Погледнах я, докато се приближавахме към него, и бутнах капака, за да видя вътре. В празния гроб седеше предмет, осветен с блестяща белота. Протегнах ръка към ослепителната светлина и пръстите ми докоснаха груб камък.
Обвих ръката си около него, когато не се случи нищо лошо, го взех в дланта си и през мен премина тласък от бяла гореща енергия. Погледнах шокирано към предмищницата си и открих блестящата следа от запален меч под плътта ми. Беше абсолютно същият като този, който имаше Джаспър, и умът ми се завъртя от всичко, което означаваше това. Новият майстор на гилдията? Ебаси.
– Принцеса Вега, половината от едно цяло. Потърси двореца в дълбините. Там, където лежат последните от тях – заговори гласът отново.
– Моля те, кажи ми, че чуваш звездата, която говори? – Прошепна Дарси и от мен се изтръгна тих смях.
– Да, чувам я. Майната му, хубаво е. – Обърнах я в дланта си, скалата беше груба и блестеше като диаманти.
– Син на последния ми пазител – прошепна ми той. – Направи това, което кралят не можа да направи.
– Какво не можа да направи? – Попитах объркано.
– Направи онова, което кралят не можа – повтори той, след което светлината угасна и звездата седеше мирно в дланта ми, сякаш не беше вълшебен говорещ камък, дошъл от небесата.
Протегнах я към Дарси и очите и се разшириха.
– Изглежда, че иска да те има за пазител – каза тя.
– Не мога да го отнеса вкъщи при Лайънъл, красавице – казах с усмивка, а настроението ми се покачи от факта, че всъщност бяхме успели да го направим. Най-накрая бяхме надвили този шибан задник.
Тя протегна ръка и взе звездата, прокара палец по нея, преди да я пъхне в джоба си.
– Трябва да се върнем при останалите – каза твърдо тя, но направи пауза, внезапно посегна към саркофага и взе една карта Таро. Колесницата.
Шокът ме връхлетя, когато разпознах вихрения сребърен надпис на гърба. Това беше поредното съобщение от Аструм. Дарси се приближи, за да мога и аз да я прочета.

Намерила си последната карта.
Звездите се подредиха, дългът ми е изпълнен.
Когато всички надежди се провалят, принцеси на Вега, намерете кураж в светлината.

– Това е всичко – изпъшка тя. – Това е последната.
– Колесницата означава поемане на контрол – казах с надежда. – Да поемеш юздите и…
– Да се качиш на пътя към победата – завърши тя с широка усмивка, след което я прибра в джоба си. – Хайде да вървим.
Вдигнах я на ръце и се изстрелях от стаята, тичайки обратно през лабиринта от тунели и нагоре по стълбите в гробницата.
Звукът от скърцане на камък подсказа, че вратата се отваря и Дарси ме подкани да продължа, докато бързах напред, за да изляза.
Достигна ме какофония от шум, когато открих, че нашите приятели удържат глутница жътварски кучета точно пред гробницата. Сърцето ми се разтуптя и захлупих с ръка очите на Дарси, докато затварях своите.
– Ние сме тук! – Изкрещях и се чу разтърсващ бум, преди ревът на Дракона да изпълни ушите ми с ясна команда.
– Пръстените – каза Дарси настоятелно, опитвайки се да се измъкне от ръцете ми, но аз не я пусках, за нищо на света.
Обърнах се, разтворих очи и грабнах сребърните пръстени от вратата на гробницата и всичко се запечата отново.
– Качвай се! – Изкрещя Тори и аз отново затворих очи, докато се обръщах назад към звука на гласа и. Ръката и се сви около ръката ми, докато влачеше мен и Дарси към Дариус.
– Затвори проклетите си очи – изръмжах, докато Дарси също я молеше да го направи.
– Затворени са, отворих ги за около една милисекунда – изръмжа Тори.
Избутах Дарси пред себе си, като поставих едната си ръка върху горещите люспи на приятеля ми и повдигнах Дарси да седне. Преместих се и една ръка намери моята, за която знаех, че е на Блу, само от допира. Седнах зад нея и усетих как Джералдин се плъзга на мястото си зад мен, знаейки, че е тя по начина, по който дишаше:
– Свято гуакамоле, аз съм върху слабините на гущер.
От ръката на Дарси се разнесе топла магия и изгарянията по тялото ми заздравяха. Веднага вкарах собствената си магия обратно във вените и, лекувайки всяка синина или следа, която бях оставил върху нея в гробницата. Стана ми гадно, че бях направил това. Знаех, че съм бил под магия, но, по дяволите, това не ме караше да се чувствам по-добре.
Ръцете на Джералдин се плъзнаха около кръста ми, докато Дариус се размърда под нас.
– Свещени коремни мускули, за чий мъжки мускул се държа? – – извика тя в ухото ми, а аз изръмжах.
– Това е старият ти учител – извиках и аз.
– Ти си толкова млад, колкото си мислиш, че си – каза тя, след което Дариус се изтреля, а тя завика като банши, ръцете и се плъзнаха нагоре, за да хванат гърдите ми и да ги стиснат силно.
– При звездите – проклех, придърпвайки Дарси към себе си, докато Джералдин едва не изтръгна с нокти зърната ми.
Отворих очи точно когато Дариус прелетя над портата далеч долу и прелетя през гората, докато се разнасяха още по-яростни вопли, докато глутницата ни преследваше. Среднощно синята коса на Дарси потрепна срещу лицето ми и аз я притиснах по-силно, а облекчението ме изпълни, че се махнахме от това гробище.
– При светлината на луната върху гърдите на моята леля Делия, това е най-величествената разходка в живота ми! – Изкрещя Джералдин.
Сет започна да вие, а Макс и Кейлъб се присъединиха, докато се издигахме към пълната луна.
– Искаш ли да разхлабиш малко хватката си там, Грус? – Изръмжах, когато пръстите и се затегнаха по-силно върху гърдите ми.
– Мъж като теб може да издържи на малко леко стискане с женска ръка – настоя тя и Дарси изкриви врат, за да се опита да види за какво става въпрос, и избухна в смях, когато разбра какво се случва.
– Оттук ли ще се измъкнем със звезден прах или как? – Обади се Макс.
Оправих хватката си върху Дарси, пъхнах ръка в джоба си и извадих торбичка.
– Готов ли си, Дариус? – Извиках му и той кимна с голямата си глава.
Хвърлих я пред нас и Дариус връхлетя право в нея. Изви ни в ефира, пропътувахме стотина мили през Солария, където ни изплю отвъд оградата на академията.
Дариус се премести назад, преди да се приземим, и всички паднахме на купчина върху тревата. Измъкнах се от купчината, издърпах Дарси за ръка и измъкнах и сестра и от бъркотията.
– Намерихте ли го? – Попита разтревожено Тори и Дарси бръкна в джоба си, като извади Имперската звезда, за да и я покаже с триумфална усмивка. Всички се струпаха по-близо, за да я видят, а в гърдите ми се разду гордост. Бяхме го направили, по дяволите.
– Имайте милост! – Провикна се Джералдин, а по бузите и се търкулнаха искрени сълзи, докато я гледаше. – По-красив е от залязващия диамант на Тулисия.
– Накарай го да направи нещо – призова Сет, като подскачаше развълнувано нагоре-надолу.
Направих лек опит да не го презирам, но не успях. Ако Дарси беше казала истината за тях, тогава трябваше да обяснява шибаните неща. Но аз не бях от хората, които прощават.
– Не бива – отвърна Дарси и прибра звездата в джоба си. – Не знаем как работи, а да се чукаме със звезди ни е създавало твърде много проблеми досега.
– Подкрепям. Нека просто стигнем до Кралската дупка. Предпочитам да не вбесявам повече небесни същества през живота си – каза Тори и хвърли поглед към Дариус, който приключваше с обличането на дрехите си.
– Жалко, че не можем да го използваме, за да накараме главата на баща ми да се взриви – намръщи се Дариус.
– Това е твърде бърза смърт за него – разсъждаваше Макс. – Трябва да бъде прокълнат да изяде поле от трънливи храсти, а след това да бъде задушен в задника на грифон.
– О, какво забавление – изсумтя Джералдин и се плесна по бедрото. – Бих искала да накарам този омразен звяр да стои в басейн с хищни риби, които да пируват със скротума и паласките му, докато от него долу не остане нищо друго освен съмнителния му морал.
Засмях се и тя ми се усмихна.
– Какво бихте го накарали да направи, професоре?
– Ланс – поправих я твърдо. – И аз бих се радвал, ако можех просто да го пребия до смърт с рог на пегас.
– И така, хайде, разкажи ни какво се случи в гробницата, докато всички се борехме с немъртвите? – Попита Кейлъб мен и Дарси.
Споделихме си погледи, преди да обясним лудостите, които се бяха случили там – като изключим наистина лошо подбраната ми целувка и главоблъсканицата, която ми остана оттогава. В смисъл, наистина? Това бях решил да направя? Какво, по дяволите, съм си мислел? Че мога просто да целуна всичките ни проблеми? Дарси заслужаваше нещо по-добро. По дяволите, тя заслужаваше всичко. А аз бях точно обратното на всичко.
Трябваше да се разрежа, за да им покажа знака на зодиакалната гилдия на ръката си, точно както Джаспър ми беше показал, и Джералдин почти припадна, когато го направих. Не защото беше писклива, а защото зодиакалната гилдия очевидно беше „най-сензационното общество от всички общества в страната и тя би се отказала от три крайника, за да бъде част от него“.
– Трябва да се върна в двореца – казах нещастно, като погледнах към бледнеещото небе.
Един страж щеше да дойде да ме провери малко след разсъмване и да премахне загражденията, предназначени да ме държат в лятната къща през нощта. Мисълта да си тръгна караше сърцето ми да се свива, но сега имахме Имперската звезда. И Лайънъл нямаше да се доближи до нея. Това беше нещо, което ме радваше.
Дариус ме прегърна и промълви в ухото ми:
– Не след дълго, братко. Сега ще го победим. Съдбата е на наша страна.
Той ме пусна, отдръпвайки се назад, а Тори ме прегърна след това, изненадвайки ме.
– Ще го ударим точно там, където боли.
– Не съм сигурен, че един от твоите ритници в топките ще помогне, но може би ако закачиш Имперската звезда на обувката си, докато го правиш, ще ги счупиш веднага – казах сухо и тя се засмя, като ме пусна.
Следваща Джералдин се хвърли към мен, като ме изненада още повече.
– О, ти, верният майстор на гилдията, ти си истински роялист, винаги си правил това, което е правилно за моите кралици. Сега виждам това – проплака тя, с което си спечелих остри погледи от страна на наследниците. Ах, дявол да го вземе.
Потупах я неловко по рамото, но тя се вкопчи здраво, докато се опитвах да я притисна назад, освобождавайки траурен плач.
– Не можеш ли да оправиш нещата с лейди Дарси? – Прошепна тя напълно невъзмутимо. По дяволите звезди.
Срещнах погледа на Блу над главата ѝ и гърлото ми се стегна. Имах толкова много проклети неща, които трябваше да и кажа, но не знаех кога ще имам тази възможност и дали изобщо ще иска да ги чуе. Бях я целунал като шибан идиот – два пъти. Поне първия път тя ми отвърна с целувка. Но не за дълго. И се съмнявах, че някога ще го направи отново.
Отдръпнах се от Джералдин, като и се усмихнах напрегнато, знаейки, че това е последното нещо, върху което трябваше да се съсредоточавам в момента.
– Ще се прибера утре – каза Дариус, докато преминаваше през оградата, а Макс ми подхвърли поздрав, докато Кейлъб просто се обърна. Нашият орден означаваше, че никога няма да бъдем нищо друго освен съперници, но нямаше да се разплаквам заради загубени приятели. Така или иначе беше чудо, че можех да смятам за приятели повече от трима.
– Бъди в безопасност – каза Дарси със стегната усмивка и аз хванах ръката и, преди да успее да избяга.
Тя се обърна с лице към мен и ме погледна с въпрос в красивите си очи. Извадих пръстените от джоба си, поставих ги в дланта и, като ми се искаше да не я пускам. Но го направих. Отсега нататък винаги ще го правя. Сърцето ми обаче ме болеше, защото знаех, че в момента, в който я пусна, няма да знам кога ще я видя отново.
Пуснах я, без да имам избор, и тя се обърна с думи на благодарност, като се насочи през оградата, без да поглежда назад.
Сет тръгна да я последва последен, но аз го хванах за яката и го завъртях с ръмжене, за да се обърне към мен.
– Ние с теб трябва да поговорим – изръмжах, докато той се изтръгна от хватката ми и сгъна ръце.
– За какво? Че ще последвам Дарси обратно във Въздушната кула и ще я чукам като луд? – Попита небрежно той и юмрукът ми избухна, като го удари в челюстта и го накара да се спъне назад с кучешки писък. Насладих се на болката, която се стовари върху кокалчетата ми. Битките с феи в Даркмор ме бяха научили да се наслаждавам на физическата схватка повече, отколкото си представях. И ако щях да причинявам болка на този шибаняк, исках да я причиня от първа ръка.
Той изруга, после се нахвърли върху мен като животно, сграбчи ризата ми с юмрук и ме дръпна напред, така че да се озова лице в лице с него. Открих зъбите си, без да се притеснявам. Бих се радвал на бой. Щеше да ми достави удоволствие да усещам как костите му се чупят под юмруците ми.
– Ревнуваш, копеле? – Подиграваше се той и аз го избутах една крачка назад със силата на моя Орден, като го накарах почти да падне, преди да се хване в последния момент с порив на въздух.
Той се изсмя злобно, накланяйки глава напред, докато ръмжеше.
– Ти не си с нея, тя сама ми каза – казах аз и той отново се засмя.
– Ами тя трябва да го каже, нали? – Подиграваше се той. – Знам, че имам много да наваксвам, преди да спечеля доверието и, но ще го направя, професоре.
– Аз не съм ти професор, Сет, така че нямам проблем да убия омразния ти задник и да погреба тялото ти. Това ще направи деня ми по-хубав. А и какво значение имат още няколко години от присъдата ми сега, а?
Лицето му се разцепи в усмивка и той скочи към мен с радостен лай. Нанесох солиден удар в корема му, докато той ме обгърна с ръце и облиза лицето ми, докато се задъхваше.
– Какво, по дяволите, правиш? – Изригнах, отблъсквайки го, но той продължаваше да се приближава, опитвайки се да ме ближе и да се вкопчва в мен, докато не го ударих отново в лицето и не се изстрелях на няколко крачки с вампирската си скорост.
Мъжкият му кок се беше разхлабил и той небрежно го прибра, докато ми се усмихваше, лекувайки синините си.
– Добре, отивам да чукам момичето ти. О, извинявай, имах предвид моето момиче.
Отново се хвърлих към него, но този път ударих въздушен щит.
– Тя няма да те чука. Тя има повече класа от това.
– Работата е там, Ланси, че колкото и да ти се иска да вярваш в това, една малка част от теб се съмнява в нея, нали? В края на краищата тя достатъчно дълго криеше връзката си с теб. А и очевидно я държим в тайна, като се имат предвид действащите закони. Тя не би могла да рискува Лайънъл да разбере истината от теб, ако някога реши да се поразрови в главата ти с някой от приятелите си циклопи. Всъщност, мислиш ли, че тя някога ще ти повери отново някаква тайна?
Не исках думите му да ми влязат под кожата, но те го направиха. Проправиха си път в мен като плъхове, които се вкопчват в сърцето ми. Но на кого щях да повярвам? На Дарси Вега или на това парче лайно?
Но, по дяволите, тоя парцал има право.
Той се усмихна широко.
– Точно така, ами наслаждавай се на стреса, че я чукам. Мисля, че тази вечер е нощта, в която ще те изчукам от нея завинаги. – Той тръгна нанякъде през оградата, а аз хвърлих към него ледена струя, която накара въздушния му щит да потрепери, но не се счупи.
Поех си два пъти тежко въздух и гърдите ми се разлюляха, докато обмислях дали да не тръгна след него. Но беше почти на разсъмване и какво, по дяволите, щях да правя? Убийството му щеше да реши проблема ми…
Дълго си представях как го карам да крещи, преди да измъкна звездния прах от джоба си. Сигурно не си струва да накарам Дарси и Дариус да ме намразят. Освен това, майната му, ако просто ми дадат повече време в Даркмор за това. Щяха да ме екзекутират на място.
Звездите ме понесоха обратно към гората близо до двореца и аз изтичах до огромното дърво, като притиснах ръката си към знака на Хидрата там и се плъзнах по стълбището в подземния проход. Изстрелях се обратно към лятната къща с висока скорост и отворих люка, бутнах го и се промъкнах в кухненския бокс. Навсякъде беше тихо и аз си поех успокояващо дъх точно преди да се чуе звукът на плъзгащата се врата. Сърцето ми се разтуптя и аз се стрелнах в банята по-бързо, отколкото някога през живота си, разкъсах дрехите си и се гмурнах в душа. Пуснах го, за да отмие всички следи от нощта.
– Ланс! – Избухна гласът на Лайънъл.
Ебаси. Ами ако той знае?
Страхът ме разтърси, докато се измъквах от душа, увивах хавлиена кърпа около кръста си и придавах на лицето си плосък израз. Трябваше да действам за живота си, защото нямаше как да го оставя да разбере, че имаме Имперската звезда.
Лайънъл носеше изумрудено зелено палто и изглеждаше така, сякаш тръгва към града.
Той ме погледна мрачно, вървейки към мен с рамене, притиснати назад, и ярост в позата си.
– Ставам все по-нетърпелив – изсъска той. – Вард ми каза да ти дам време, но ти си имал достатъчно. Къде е Имперската звезда? Вече трябва да имаш нещо осезаемо.
През мен премина облекчението, че той не знае, че съм напускал имота. Чувствах се шибано невероятно, че го прецаквам. А и имах най-доброто покер лице от всички, които познавах. С изключение може би на Тори – това момиче беше професионалист в това да заблуждава хората.
– Намерих нещо днес – излъгах аз, стрелнах се към едно чекмедже в кухненския бокс и извадих репликата на дневника на баща ми, която бях направил.
Беше пълен с безсмислени символи и диаграми, които изглеждаха напълно шибано убедително и не означаваха абсолютно нищо. Посочих една от картите, които бях нарисувал на ръка. Бях я копирал от стара детска книга, която намерих в библиотеката, като промених някои от детайлите, за да не бъде напълно разпознаваема. Не че очаквах Лайънъл скоро да си вземе копие от „Фарът, който летеше към Фламу“. Но никога не се знаеше с какво психопатите се приспиват нощем.
– Мисля, че Имперската звезда може да е скрита в тази планина, но не е ясно къде е. – Посочих безсмислените символи над нея, които бяха размазани – благодарение на мен. – Името не се чете, но аз работих по древните карти на Солария, за да се опитам да го съпоставя.
Лайънъл взе дневника от мен, като се намръщи на снимката, докато се опитваше да я съпостави.
– Наистина изглежда познато… може би Вард може да види повече.
О, дявол да го вземе, той може да види Фламу.
– Съмнявам се. Пише, че е отдавна забравено място, защитено с тъмни заклинания, за да се скрие местоположението му. – Въздъхнах и Лайънъл присви очи към мен. Запазих чертите на лицето си напрегнати, мръщейки се, сякаш се опитвах да го разбера. Но единственото нещо, което наистина разгадавах, беше как най-много бих искал да го видя да изпадне в немилост. Изгорял на клада в огъня на Феникс или разкъсан на парчета в челюстите на сина му? Хвърлен в казан с горещ катран или размазан в блендер? – Намерих и това. – Обърнах страницата и му показах изображение на скиптър, което бях намерил в една книга за древни артефакти – и добавих няколко украшения, включително камък, вграден в горната му част. Базирах се на една от многото древни истории за мястото, където в миналото е била съхранявана Имперската звезда, така че беше доста убедително. – Мисля, че звездата може да е скрита в този скиптър.
Той го изгледа, в погледа му се появи гладен блясък, сякаш си представяше как владее скиптъра и унищожава хората с него. Чудя се на каква възраст Лайънъл се е превърнал в пълноценен психопат, или се е родил ненормален.
– Скиптър… да, логично е да е поставен в нещо подобно. Продължавай да търсиш. Искам скоро да го притежавам – изръмжа той с предупреждение в тона си.
Обърна се, сякаш искаше да си тръгне, но аз го хванах за ръката и ми хрумна една идея.
Лайънъл ме погледна със зяпнала уста, гледайки ръката ми върху ръката му, и аз бързо я отдръпнах, преценявайки, че не искам да загубя крайник тази вечер.
– Чичо Лайънъл… – Наложи се да го кажа. – Знам, че понякога не се разбираме, но ти винаги си се грижил за семейството ми. – Свалих погледа си и усетих, че ме разглежда внимателно. Ако успеех да го направя, щях да получа наградата „Златен лев“ за това. – Убива ме да не съм около сестра си. Може ли понякога да ми идва на гости?
Ако можех да прекарвам повече време с нея, може би щях да намеря начин да я върна, да я накарам да си спомни за себе си.
Лайънъл се ухили и се отдръпна от мен.
– Не.
– Защо не? – Поисках, докато кръвта ми се разгорещяваше. – Направих всичко, което поискахте от мен, позволете ми едно единствено нещо. Позволи и да има малко проклето щастие.
– Щастие? – Засмя се той. – Момичето е по-доволно от мен, отколкото от която и да е друга фея в Солария. Тя не би могла да се насили да прекарва времето си с теб, Ланс. Дори и да ми пукаше да и го позволя. А аз не го правя.
В гърлото ми се надигна ръмжене, а в мен се разгоря кисела ярост. Знаех, че не е добра идея да дразня Дракона, но и аз бях ценен за него, така че какво изобщо можеше да ми направи? Да ме вкара в затвора? Да, вече го направих, имам шапката „Оцелях в Даркмор“.
– Тя не е на себе си – отвърнах аз. – Как можеш да сложиш ръка върху нея? Сенките са тези, които те искат, а не тя. Тя никога не би те докоснала.
Очаквах да ме удари, но той не го направи. Той просто се засмя, студен, празен смях.
– Сестра ти ми е смукала пениса много преди да влезе в сенките, момче. Дори преди да я свържа с мен.
– Лъжец! – Изригнах и се хвърлих към него, като действията ми бяха продиктувани единствено от омраза, докато хвърлях ледено острие в дланта си. То се разби във въздушния му щит още преди да съм се приближил, а очите му потъмняха до смъртоносен нощен цвят.
Той протегна ръка, а въздушната струя ме хвърли през стаята, така че се ударих силно в стената и в главата ми избухна болка. Той уви пипалата на сенките около гърлото ми и ме държеше притиснат там, като бавно вървеше към мен като убийствен звяр и внимателно прибираше русата си коса на мястото и.
– Тя е привлечена от властта и аз и позволих да я вкуси, защото ми беше полезна. Не се опитвай да се убедиш, че съм я принудил или съм злоупотребил с нея. Искаш ли да знаеш как започна за първи път? Намерих я да чака гола в леглото ми една нощ, когато Каталина и майка ти бяха отседнали в града за някаква благотворителна акция. Признавам, че бях изненадан, но тя е красиво момиче и нямах намерение да я злепоставям, като и откажа. И не след дълго осъзнах колко полезна може да ми бъде тя. Сега тя отново е полезна, така че ще я чукам, използвам и поглъщам, ако ми хрумне, момче, защото тя е моя – съвсем доброволно. Тя вече не се интересува да прекарва време с напълно отхвърлен от обществото брат, който не е направил нищо друго, освен да опозори семейството си. Ти си срам за родителите си – изсъска той.
– Само за един от тях – успях да измърморя и очите му се свиха.
– Баща ти беше верен мой служител, въпреки че жена му го заряза – засмя се отново той, радвайки се на болката ми, но не знаеше нищо.
Баща ми го беше измамил. Беше го оставил да си мисли, че е негов съюзник, докато всъщност беше съюзник на кралските особи. Лоялността му беше към тях, а не към някой друг. И когато се наложи, той се беше пожертвал, за да гарантира, че този задник на Дракона ще има слабост. Имперската звезда, близначките, аз. Може би те са знаели и за Дариус.
– Наистина трябва да проявяваш повече уважение към човека, който е уредил брака на майка ти и баща ти – изръмжа той, освобождавайки ме от сенките, така че да падна на пода. – Ти дори нямаше да съществуваш, ако не беше моята намеса.
– За мой късмет – измърморих аз, като се изтласках на крака, а той вдигна брадичка.
– Време е да научиш мястото си, Ланс Орион. Ти вече не си нищо. Отказал си се от своята принадлежност на фея, когато прецака една Вега и се озова в затвора. Жалко наистина. Когато намериш звездата, ще бъда повече от щастлив да те избавя от страданията ти, ако искаш. Сигурен съм, че съвсем скоро ще молиш за смъртта.
– Майната ти – изръмжах аз и той ми обърна гръб, насочвайки се към изхода.
Не каза нищо повече, докато излизаше от вратата, а тя се затвори зад него със замах на ръцете му, заключвайки се здраво.
Сърцето ми се сви в гърдите и изревах гнева си към света заради Клара. Но трябваше да се придържам към факта, че сега разполагаме с Имперската звезда. И някак си, някой ден скоро, Лайънъл щеше да срещне края си, а аз щях да се уверя, че съм там, за да гледам.

Назад към част 33                                                          Напред към част 35

 

 

 

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *