Каролин Пекъм-Зодиакална академия-Обречен трон-книга 6-част 6

ДАРИУС

Летях в небето с Драконовия огън, който се изливаше от устата ми отново и отново, докато се опитвах да изгоня част от постоянно присъстващата ярост в сърцето ми, докато крилете ми биеха лудо в хладния въздух.
Баща ми беше призовал мен и останалите наследници да се присъединим към него в Двореца на душите тази вечер и знаех, че е поканил и останалите съветници, но просто не можех да реша дали това е онова, от което всички се страхувахме, или е просто някаква нова игра на власт.
Бях проверил при Дарси, след като ни връчиха призовката, и тя нямаше и представа, че тази вечер ще се появим в двореца, който беше неин дом. Не беше съвсем необичайно баща ми да се кани, където си поиска, и да прави каквото си поиска, но мястото, на което свикваше срещата, ме накара да се притесня.
Дарси беше отишла да говори с Гейбриъл за това, а аз останах да обикалям облаците, за да се опитам да се успокоя достатъчно, за да издържа вечерта в неговата компания. Мразех да се преструвам, че съм се върнал напълно на мястото си заради нещата, които беше направил с Рокси, и как беше оставил Ланс да гние в затвора.
Издухах последен дъх на огън, придружен от достатъчно силен рев, за да се разтресат прозорците на всички близки сгради, преди да пресека небето към Дом Огън. Втурнах се към отворения прозорец на последния етаж, където се намираше моята стая, прибрах крилата си и в последния момент се преобразих отново във формата си на фея. Изминах няколко крачки по килима, за да противодействам на инерцията си, и се запътих към гардероба, за да се облека за срещата.
Каквото и да правехме, това беше официална работа, което означаваше, че трябва да съм облечен и обут, да изглеждам по най-добрия начин, иначе той с удоволствие щеше да ме накаже в момента, в който се озовем зад затворените врати.
През лятото неведнъж ме беше викал в кабинета си и ме беше карал да понасям побой под заплахата за живота на Рокси, а аз трябваше да го понеса като добра малка кучка, защото знаех, че злото копеле е способен на всичко. Не че бях сигурен, че той не я наранява така или иначе. Но освен на рождения ми ден, не я бях виждал нито веднъж през лятото. Въпреки че знаех, че я държат някъде в имението и бях претърсил всяка шибана тухла на това място, бях използвал всички възможни заклинания, за да се опитам да разкрия скривалището. Но нямаше нищо. Единствените улики, до които изобщо бях стигнал, бяха моментите, в които се събуждах през нощта, сигурен, че съм я чул да крещи, да ме вика, да ме моли да я намеря. Но щом се събудех, никога повече нямаше нищо друго освен тишина.
Не знаех дали просто въображението ми беше жестоко към мен, или звездите ми подаряваха проблясъци за това, което се случваше с нея, но имах ужасното усещане, че може би е второто. Благодарение на шибаните сенки, които замъгляваха зрението на Гейбриъл, той нямаше никакъв късмет в търсенето ѝ и аз бях започнал да обмислям все по-рисковани ходове, които можеха да бъдат предприети, за да се опитам да я намеря.
Облякох се в сив костюм с вратовръзка и черна риза, като спрях за миг, докато издърпвах сакото през раменете си, и установих, че то е плътно около ръцете ми. Това нещо беше направено по поръчка само преди няколко месеца и въпреки това вече бях успял да израсна от него.
Погледнах в огледалото плата, който се опъваше върху бицепсите ми, и сантиметровата част от глезена, която се показваше над обувките ми, преди да прокълна и да сваля костюма. Не че наистина се оплаквах. За последен път бях проверил, че съм на нивото на очите на парчето гадина, което наричах мой баща, но тъй като полагах големи усилия да не го гледам, когато бях заклещен в компанията му, не бях забелязал особено, че отново имам скок в растежа. Не беше чак толкова изненадващо, че мускулите ми растяха с оглед на тренировките, които провеждах с другите наследници, борбата и това да се науча да боравя с брадвата, която Дарси ми беше подарила, по най-добрия начин. Но ако бях станал по-голям във формата си на фая, то това щеше да е още по-забележимо във формата ми на дракон. И сериозно се надявах, че ще стана най-големият дракон в Солария, дори и само за да мога да гледам как главата на баща ми ще се пръсне, когато разбере, че собственият му син го е изместил от първото място.
Почукване на вратата ме прекъсна, докато вместо това се преобличах в черен костюм, и извиках на Ксавие да влезе, знаейки, че и той е призован да дойде в двореца тази вечер.
Но когато вратата се отвори и аз погледнах в огледалото, дъхът ми секна.
– Рокси? – Попитах, като се обърнах рязко към нея и оставих вратовръзката, която се канех да сложа, да падне от ръката ми.
Тя носеше черна рокля, която подчертаваше тъмните кръгове в очите ѝ, и ме гледаше безстрастно, докато стоеше на прага. Беше зашеметяващо красива, както винаги, но едва ли имаше нещо от момичето, в което се бях влюбил, в манекенската и версия, която стоеше пред мен. В очите и нямаше презрение, на езика и нямаше остроумие, дори позата и беше толкова шибано твърда, че не изглеждаше естествена. Беше като картина на самата себе си, цялата направена в перфектни пропорции, но без никакъв живот в нея, нищо, което да казва, че е нещо повече от красива декорация.
Липсваха ми бързият и език и обидите, исках да ми вика, че имам позлатено легло и шибано джакузи. По дяволите, бих приел тя да ме мрази, а не това… нищожно същество, което стоеше на нейно място.
– Баща ти каза, че трябва да пристигна с теб – каза тя простичко, като огледа стаята ми, сякаш дори не я познаваше.
– Ти също идваш? – Попитах, като се колебаех къде да застана въпреки отчаяното желание да отида при нея.
Тази безпомощна празнота от емоции в нея ме разрязваше и обезкървяваше, но докато не се сдобиех с антидот на потискащия ордена серум, с който баща ми я бе дозирал, не знаех как да се опитам да я върна при нас. Трябваше да внимаваме на кого се доверяваме да го набави за нас, а приготвянето му отнемаше повече време, отколкото някой от нас искаше да чака, така че Гейбриъл беше в процес на по-бързо сдобиване с някой от съмнителните си Алестрийски контакти. Всъщност не ми пукаше откъде ще го вземем, просто имах нужда момичето ми да се върне на себе си или щеше да ме убие.
– Моят крал ме иска там – каза тя, очите и заблестяха при споменаването на така наречения и крал и аз трябваше да стисна зъби срещу яростта, която се надигаше в мен.
– Спомняш ли си когато за пръв път дойде в тази академия? – Попитах я, като направих крачка напред, но останах неподвижен, когато тя се стресна.
Беше само най-малкото дръпване на движението и тя вдигна брадичката си, за да го прикрие миг по-късно, но аз улових движението и от него по гръбнака ми премина лед. Защо, по дяволите, тя се страхуваше от мен?
– Не особено – отвърна тя хладно и далечен тътен на гръмотевица ми напомни, че не трябваше да сме сами. Шибани звезди. Мразех ги почти толкова, колкото и мъжа, който ме беше родил.
– Защо се стресна, когато се приближих до теб? – Попитах, а веждите и се смръщиха най-малкото по начин, който ме накара да си помисля, че не го е осъзнала. Или може би го е направила, но не е искала да го видя.
– Нарани ме – отговори тя просто, а зелените и очи се срещнаха с моите. – Винаги съм страдала и винаги ще страдам.
Майната му.
Защо тези думи се врязаха в мен по-силно, отколкото някое острие би могло? Може би защото знаех, че в тях има истина. Може би защото това беше единственото нещо, от което се страхувах повече от всичко, и мразех, че може да е така. Съжалявах за всичко, което и бях направил, повече, отколкото бих могъл да изразя с думи, но дори не можех да отрека, че все още я наранявам. Баща ми трябваше да умре от ръцете ми в нощта, когато я взе. Бях толкова близо до това да спася нея и всички останали от него, но се провалих. И всичко, което и се беше случило през изминалите месеци, беше по моя вина заради него.
– Съжалявам, Рокси – издишах, но тя сякаш дори не регистрира думите ми, а се огледа през рамо, когато се приближиха още стъпки. Какво не бих дал за това да ми се развика, че съм сбъркал шибаното и име, да ме нарече гущер или арогантен козел, или да ме обиди по друг начин. Бих приел всички и бих ѝ благодарил за тях, ако можех да го изтръгна от устните и.
– О, е, хей – прекъсвам ли? – Гласът на Ксавие дойде иззад нея, което вероятно беше добре, тъй като гръмотевицата, която се разнасяше в небето, ставаше все по-настойчива и знаех, че не мога да се задържа сам в нейната компания.
– Не – отвърна Рокси просто, сякаш нямаше никаква причина да иска да удължава разговора ни. Опитах се да не позволя това да ме нарани, но то, по дяволите, ме нарани.
Ксавие ме погледна с въпрос в очите, а аз само поклатих глава. Нямаше какво да направим точно сега, когато баща ни чакаше, но аз бях адски сигурна, че ще направя нещо скоро.
Тримата излязохме от Дом Огън и започнахме да вървим към портите, докато Ксавие задаваше на Рокси въпрос след въпрос, като се опитваше да я извади от себе си. Но не получаваше нищо повече от едносрични отговори, ако тя изобщо отговаряше.
Опитах се да вървя близо до нея, но тя продължаваше да се отдалечава, когато се приближавах, и при третия опит се блъснах в солиден въздушен щит. Тя дори не ме погледна, докато аз се опитвах да не позволя на отхвърлянето да ме захапе, но това беше толкова прецакано, че дори не знаех как да започна да го поправям. Трябваше само да се надявам, че Дарси е била права за нейния Феникс, защото ако не разберем това скоро, щях да си изгубя ума по дяволите.
Стигнахме отвъд портите, където се срещнахме с другите наследници, и се отправихме чрез звезден прах към обширния двор пред Двореца на душите, където баща ми вече ни чакаше.
Размених тревожен поглед с приятелите си, но запазих лицето си неутрално, докато разглеждах събралата се тълпа, очаквайки да чуя каквото и да има да каже.
Рокси се отдалечи от нас в момента, в който пристигнахме, очите и светнаха за първи път, откакто се появи на вратата ми, и се насочи право към баща ми, който стоеше с мама, Стела, Вард и Клара пред портите на двореца.
– Успокой се, не забравяй, че имаме план – промърмори Макс и сложи ръка на ръката ми, докато ми пробутваше сиренните си дарове, предлагайки ми известна доза спокойствие, докато гледах как момичето, което трябваше да бъде моя половинка, увива ръце около врата на баща ми и го прегръща пред всички тук.
Очите му срещнаха моите над рамото ѝ и ъгълчето на устните му се закачи жестоко, сякаш усещаше как шибаното ми сърце се разкъсва, когато ръцете му се сключиха около нея за миг.
За негово щастие той я пусна, преди да си изгубя шибания разум и да се нахвърля върху него. Исках смъртта му по-силно от всичко, което някога съм желал, а начинът, по който ме гледаше, говореше, че е наясно с този факт. Но това нямаше значение, защото той беше поставил единствената жена, която някога съм обичал, между нас и знаеше, че омразата ми към него никога няма да надделее над любовта ми към нея. Тя беше щит, различен от всеки друг, който можеше да изгради срещу мен, и аз бях укротен от контрола му над нея също толкова сигурно, колкото и тя от сенките, които я бяха покварили.
В двора бавно настъпи тишина, когато баща ми се отдръпна от Рокси и застана в центъра на пространството, с лице към тълпата.
– Несъмнено всички се чудите защо ви свиках тук тази вечер в толкова кратък срок – извика той и всички останали съветници си размениха погледи, като стояха малко зад него и явно нямаха никаква представа за какво става дума.
Срещнах погледа на майка ми в широкия двор, но тя очевидно беше също толкова в неведение, колкото и останалите, затова обърнах поглед към човека, който ръководеше шоуто, за да видя какво, по дяволите, има да каже за себе си.
– Снощи се събудих с думите на звездите, които шепнеха в ушите ми – заяви баща ми гръмко на смъртно тихата тълпа. – Те ме повикаха от леглото ми и ме отведоха до езерото в края на моята земя и там видях видение в отражението на повърхността на водата.
Намръщих се, докато се опитвах да разбера за какво, по дяволите, говори, но тълпата от зрители го гледаше с възторжено внимание, така че можех само да чакам да разбера накъде бие. Сериозно се съмнявах обаче, че му е било дадено шибано видение. В нашето наследство нямаше следи от Зрението, а доколкото ми е известно, той никога преди не беше имал такова.
Погледнах към Вард, ужасяващия нов прорицател на баща ми, чудейки се дали няма да твърди, че има нещо общо с това очевидно видение, но той просто стоеше и гледаше, вперил несъответстващите си очи в шоуто, а кървавочервеното сякаш пулсираше от магията ту насам, ту натам.
– Видях разрушение, опустошение, смърт и края на света, какъвто го познаваме. Видях как губим тази война срещу нимфите. – Сред тълпата се разнесоха писъци на уплаха, а съветниците си размениха шокирани погледи, потвърждавайки, че са в неведение като всички нас, макар че изглежда бяха по-заинтересовани да го изслушат, отколкото да прекъснат речта му. – Тогава звездите ми предложиха сделка. Чувствах се длъжен да я приема, тъй като тя беше представена от ръководната сила на самите небеса. Истинските и божествени същества, които са ни дали всичко, което имаме на този свят. Те подариха на мен и на най-верните на звездите един подарък – Петия елемент.
Тишината в тълпата избухна в шепот на шок и подозрение, но баща ми беше повече от готов за това, тъй като повиши глас, за да ги успокои отново.
– Те ми предложиха това и цялата власт, която върви с него, в името на нашето кралство. Но също така изтъкнаха, че нашето кралство всъщност изобщо не е истинско кралство, защото не се управлява от един монарх по начина, по който те са възнамерявали да го направят.
Той вдигна ръце и червата ми се надигнаха от жлъч, когато усетих тъмната сила на сенките, които се надигнаха около нас, преди още да станат видими с просто око. Баща ми бавно вдигна ръце и сенките запълзяха по ръцете му, покриха пръстите му и се събраха в дланите му.
Сърцето ми заби в гърдите, докато с ужас гледах между останалите Наследници, осъзнавайки, че това е то, неговата игра за власт. Той щеше да претендира за трона. Което означаваше, че щеше официално да предизвика родителите им. И ако докажеше властта си над тях пред цялата тази публика и пред всички камери, които бяха насочени към него, нямаше да може да се отрече, че той е най-могъщата фея в цяла Солария. Той щеше да заяви позицията си на върха на йерархията и никой от нас не можеше да направи нищо, за да го спре. Феите приемаха силата си и се бореха за мястото си, а ако той беше най-могъщият от всички феи, тогава имаше една ясна позиция, която той можеше да заеме.
Но вместо да го направи, вместо да спази указанията, предвидени за официално предизвикателство, баща ми просто вдигна ръцете си по-високо, а сенките около него се сгъстиха, когато още хора изкрещяха и някои от най-слабите феи в публиката се разбягаха, сякаш се страхуваха за живота си. А трябваше да го направят. Нищо добро не идваше от мрака на сенките. Нищо не живееше в тях, освен болка, нещастие и глад, който никога не можеше да бъде заситен.
Направих крачка напред, за да отправя собствено предизвикателство, за да се опитам да го принудя да се изправи срещу мен, без да поставям Рокси между нас или да направя каквото и да било, за да спра този ужасен спектакъл.
Но когато се опитах да помръдна, открих, че тялото ми е заключено в позиция, сенките в мен ме вкорениха на място и обвързаха езика ми също толкова здраво, колкото и крайниците ми. Погледът ми попадна на Клара от другата страна на двора, където тя стоеше в развятата си черна рокля, а сенките се извиваха между краката и под полите и в неестествен вятър, докато тя ми се усмихваше с черни изрисувани устни. Приличаше на вещица от стара приказка, а не на сестра на мъжа, когото обичах като брат.
– Аз съм доброволна пионка на звездите и с удоволствие ще позволя на съдбата да води ръката ми в защитата на нашето кралство и в управлението на всички мои поданици! – Баща ми викаше, или напълно забравил за безбройните ужасени, изплашени лица пред себе си, или се наслаждаваше на всяка секунда от страха им. – И аз съм тук, за да получа короната си.
С бърз удар на ръцете си към земята, сенките се разхвърчаха от него като одеяло от чист мрак, промъкнаха се във всички посоки и потърсиха всеки член на заобикалящата ни тълпа.
Като се увиваха около всеки човек, те го оплитаха в хватката си и го принуждаваха да коленичи един след друг, а аз с ужас гледах как всички съветници бяха принудени да се поклонят също.
Коленете ми се удариха в калдъръма с тежък удар, който отекна право във всяка кост на тялото ми, докато се взирах в единствения човек, останал прав в целия двор, а по лицето му се плъзна победоносна усмивка.
Рокси беше коленичила пред него, очите и бяха оцъклени, докато го гледаше предано – една от законните кралици на нашето кралство, принудена да се преклони пред чудовище, което потушаваше всички останали съмнения дали Вега може да се опита да се изправи срещу него. Нямаше значение, че Дарси не беше тук. Това дори нямаше да влезе в новините. Всички щяха да видят само една от принцесите и всички съветници, коленичили в краката му като обожаващи поданици.
– Това е тъмна магия! – Избухна Тиберий и погледът ми се плъзна към бащата на Макс, който се бореше със сенките, погълнали цялото му тяло, освен лицето.
– Да се бием – поиска Мелинда, а кътниците и се оголиха, докато ръмжеше в яростен отказ от случващото се.
– Вие се биете – небрежно каза бащата. – И все пак не можете да се освободите. Така че мисля, че това доказва, че вече съм спечелил.
Тиберий започна да ругае и баща ми щракна с пръсти, хвърляйки балон за заглушаване над него и останалите съветници, като насочи вниманието си обратно към тълпата и камерите, излъчващи този шибан фарс за цялото кралство.
– Знам, че това е нещо ново и че може би се притеснявате. Но аз мога да ви докажа, че звездите знаят какво правят по този въпрос – призова той и отново вдигна ръце, като се заканваше, гледайки към дърветата, които обграждаха територията на двореца, сякаш очакваше нещо да се появи от тях.
Клара ми позволи да обърна глава и аз улових погледа на Кейлъб, когато очите му се разшириха от ужас.
– Нимфи – издиша той, чувайки повече, отколкото можех да чуя с дарбите си, и накара кожата ми да настръхне, докато се опитвах да се обърна още повече към приближаващите чудовища.
Когато те изскочиха от дърветата, водени от Друзила, Мигел и Алехандро в своите фейски форми, не един и двама феи в тълпата изкрещяха от ужас, но никой от тях не побягна и можех само да си представя, че това беше хватката на сенките, която ги държеше на място.
– Не се страхувайте! – Извика баща ми, заповядвайки тишина, докато нимфите се придвижваха в двора с небърза крачка и образуваха редици зад него. Гротескните им тела бяха изкривени и груби, с кожа като кора на дърво, а червените им очи се взираха в тълпата от събрали се феи, обещавайки дълга и мъчителна смърт на всеки един от тях. Друзила и Алехандро си размениха самодоволни погледи, а Мигел ги гледаше безразлично, очите му бяха разфокусирани, сякаш нямаше мнение за дивите събития, които се случваха около него.
– Сенките ме дариха със силата да контролирам вида им! – Извика баща ми. – Войната свърши. С дара на звездите аз я спечелих за нас в една-единствена нощ!
След прокламацията му последва дълго и мъчително мълчание, след което изведнъж някои от членовете на тълпата избухнаха в радостни възгласи, когато усмивката на баща ми се увеличи и се разнесе скандиране „Да живее кралят! Да живее кралят! Да живее кралят!“ избухна сред тях.
Рокси и Клара бавно застанаха пред него, единствените от нас, на които беше позволено да се върнат на крака, докато Клара извади от полите си желязна корона, инкрустирана с изумрудени драконови люспи, и я подаде на момичето, което беше родено да бъде кралица.
Рокси дори не се поколеба, докато я вдигаше и поставяше на главата му, навеждайки се напред, за да притисне целувка към бузата му, която се доближи достатъчно близо до устата му, за да накара Дракона в мен да избухне в ярост и да се моли да бъде пуснат да го разкъса крайник по крайник.
Рокси и Клара застанаха на негова страна, а мама, Ксавие и аз се изправихме на крака и се присъединихме към тях.
Озовах се точно до баща ми, докато фотоапаратите святкаха и хората крещяха възхвала на новия крал Акрукс. Вътрешно правех всичко възможно да се преборя с хватката на сенките, за да мога да откъсна шибаната му глава от раменете, но външно стоях до него, верният син, който помагаше да се създаде картината на идеалното семейство, за което ни рисуваше в лъжите си.
Щом тълпата започна да утихва, баща ми се отдалечи от нас, за да застане над тримата съветници, които беше принудил да коленичат.
– Ще служите ли в моя Съвет така, както всички ние някога служехме на Дивия Крал? – Попита той с гръмък глас, който се разнесе из тълпата и отново настъпи тишина.
Той премахна балона за заглушаване, който беше спрял протестите им по-рано, и тримата съветници изглеждаха примирени, докато си разменяха погледи.
– Кълна се във вярност на короната – съгласи се Мелинда, а в гласа и ясно се долавяше нежелание, докато баща ми я хващаше за ръка и я принуждаваше да положи тази клетва пред звездите, обвързвайки я с думата и.
– Кълна се във вярност на короната – изрече Антония и раменете на Сет спаднаха с един сантиметър, докато гледаше как майка му е принудена да се поклони по този начин.
Тиберий издържа най-дълго и докато баща ми чакаше клетвата му, видях как очите му се стягат срещу болката на сенките, които несъмнено се впиваха в него с още по-голяма сила, за да принудят отговора да се отрони от устните му.
– Кълна се във вярност на короната – измърмори той накрая и с плясък на магия, който запечата клетвата, тя бе изпълнена.
Солария вече не се управляваше от Съвет. Имахме монарх. Крал, който без съмнение щеше да бъде много по-лош от Дивия крал.
Баща ми се обърна и се отправи към портите на Двореца на душите, а нимфите се разделиха пред него като прилив, докато той поемаше собствеността върху това кралско място, хората, кралството, всичко. И всичките ни кошмари се сбъднаха наведнъж.
Накратко, Солария беше добре и наистина прецакана.

Назад към част 5                                                                Напред към част 7

 

 

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!