ОРИОН
Ревът на дракона ме събуди от кошмарния сън, в който бях изпаднал. Спомени за битката се бяха появили през съзнанието ми като малка къщичка на ужасите, която се намираше в главата ми, и не бях сигурен, че някога ще успея да избягам наистина от тези ужасни спомени.
Внезапното присъствие на Лайънъл в двореца накара стените да потреперят, сякаш се отдръпваха от докосването му. На това място имаше стара магия и нещо в нея беше лоялно към Вега, бунтуваше се от присъствието му и се бунтуваше срещу него.
Погледнах надолу към Дарси в прегръдките си, изтощението я беше откраднало в сън за час, а може би бяха два. Бръчките по веждите ѝ ми казваха всичко, което трябваше да знам, за това колко спокоен е бил този сън. Тя не ми беше казала нито дума, след като ѝ казах за Дариус, изпадайки в яма на отчаяние, толкова дълбока, че не знаех как да я измъкна от нея. Чувствах се безпомощен, всъщност шибано безполезен. Как щях да направя така, че нещата отново да са наред?
Самият аз изпадах в това отчаяние, мислите за Дариус се вързваха в глъбините на съзнанието ми и се повтаряха.
Хайде, побързай – подкани ме Дариус, докато тичах след него по един от по-тъмните коридори в това кътче на имението „Акрукс“.
Никога преди не бях ходил тук, чичо Лайънъл обикновено ни караше да стоим в източното крило, колкото се може по-далеч от кабинета му.
Един път баща ми беше посочил, че може просто да използва заглушаващ балон, а погледът, който бащата на Дариус му беше хвърлил, ми напомни, че той държи в себе си звяр, който е способен да изяде цяла фея. Баща ми обаче никога не се държеше така, сякаш е забелязал. Но това беше, защото баща ми беше силен.
Проследих Дариус през една врата и той ме погледна палаво през рамо, което означаваше проблеми. А това беше любимото ни нещо на света.
Вмъкнах се след него и устата ми се отвори от купчината съкровища, които стояха в тази стая, натрупани там като миниатюрна планина.
– Гилдията на драконите го изпрати като подарък за рождения ми ден – каза Дариус с глупаво изражение на лицето.
– Сигурен ли си, че ще се появиш като дракон? – Подиграх се и Дариус се намръщи, изглеждайки така, сякаш небето може да падне, ако не го направи.
– Разбира се. Погледни ме. – Той се удари в гърдите си, които бяха далеч по-широки от тези на всяко осемгодишно дете, което бях срещал досега. Може и да беше по-млад от мен с няколко години, но приятелството ни винаги се насърчаваше още от детството ни. Бях го виждал да прави първите си стъпки, бях го хващал, когато падаше, и той винаги беше един от най-добрите ми приятели. Не можех да го обясня, но сякаш ни беше писано да бъдем приятели и това ме накара да се сетя за нещо, което леля Каталина ми беше казала веднъж – още когато изглеждаше малко по-мила. – Небуларните съюзници са най-ценните приятели. Те са по-редки от златото и много по-ценни.
Това беше преди да стане странна, някак студена и дистанцирана. Вече не я харесвах; от нея ме побиваха тръпки. Мразех начина, по който ме гледаше празно, но винаги искаше да е близо до мен и семейството ми, сякаш искаше да каже нещо интересно, но нямаше мозъчната сила да се справи.
Дариус събу обувките си и се гмурна с главата напред в златото, като цялото се свлече на каскада под тежестта му. – Знам, че ще стана дракон, защото това е толкова хубаво усещане.
Приближих се, знаейки как Драконите могат да се отнасят към златото си и не искайки да премина границата, но той седна, подканвайки ме да вляза в него. Знаех тежестта на това, което предлагаше, и се чудех дали наистина няма да сме небуларни съюзници, защото доверието му в мен точно сега беше безгранично.
Събух обувките си и се гмурнах в златото до него, двамата легнахме по гръб и се заровихме по-дълбоко в монетите, а смехът ни се носеше до тавана.
– Толкова си богат, човече – казах аз, вдигнах една от монетите и я завъртях, за да ѝ се полюбувам на светлината. Той я открадна от пръстите ми, в очите му се четеше притежание, а аз станах, изправих се на крака и се измъкнах от скъпоценната му купчина злато.
Той срещна погледа ми, челюстта му скърцаше, сякаш беше в конфликт за нещо, после също се изправи и се затича надолу по купчината злато.
– Виж това – насърчи той и аз го последвах до един шкаф, пълен с дрънкулки. Той извади малка книжка, не по-голяма от дланта му, а планетите бяха оцветени в малиново върху черната корица.
– Това Кръвният том ли е? – Задъхах се и инстинктивно посегнах към нея, а Дариус ми позволи да я взема.
– Да, адски рядък е, нали? От ранните години на Кървавия век е?
Отворих го развълнувано и открих ръкописна бележка, изписана в горния му ъгъл.
За теб, моя най-скъп приятел и спътник в живота. Кръвта ни е създадена, за да се пролива на бойните полета един на друг.
Затворих книгата малко неохотно и я предложих обратно на Дариус.
Той скръсти ръце със сериозен поглед.
– Тя е твоя. Задръж я запази я.
Поклатих глава, опитвайки се да го накарам да я вземе обратно.
– Ако баща ти разбере…
– Няма да го направи. Тази книга стои там недокосната от години – каза Дариус. – Освен това тя е предназначена за приятел. А ти си точно такъв.
Усетих мащаба на това, което ми предлагаше, и не можех да не се съглася. Това беше знак за приятелството ни един към друг и ми се струваше нередно да го откажа. И там и тогава реших, че сме небулярни съюзници, а дали звездите са съгласни или не, не ме интересуваше. Щях да се грижа за него, а той щеше да се грижи за мен. И това беше всичко, което трябваше да направя.
– Дариус? – Един дълбок глас се разнесе из коридорите и накара сърцето ми да се разтрепери за секунда, преди да осъзная, че това е баща му, който го вика.
Дариус изсумтя, стисна устни и не отговори.
– Дариус!? Другите наследници са тук – призова Лайънъл, а използването на магия накара гласа му да се разнесе из цялата къща.
Изражението на Дариус светна, когато заобиколихме купчината злато и стигнахме до вратата, измъквайки се от стаята, докато прибирах книгата в джоба си.
Стигнахме до антрето, където Сет, Макс и Кейлъб чакаха, блъскайки се и бутайки се в някаква игра, която ме заинтересува. Лайънъл беше там и се усмихна на Дариус, като го насочи към наследниците. Той се затича към тях, като веднага се впусна в играта им и сърцето ми ме подкани да се присъединя към тях, но краката ми останаха на място.
– Здравей, Ланс – каза Сет, махайки ми, а аз му махнах в отговор, пристъпвайки напред, когато Макс също ми се усмихна, а Кейлъб ме изгледа с предизвикателство.
Дариус се обърна, като ми направи знак да се приближа, и аз направих още една крачка.
Лайънъл се изпречи на пътя ми, сложи ръка на рамото ми и аз го погледнах изненадано.
– Майка ти те чака вкъщи. Време е да тръгваш, Ланс – каза той и ме поведе покрай наследниците към вратата.
– Не, нека остане – поиска Дариус, но Лайънъл вече ме извеждаше навън и затваряше вратата пред лицето ми. Чувствах я като стена, а не като врата.
Знаех, че Наследниците имат нужда да се сближат, да прекарат „специалното си време“ заедно. Мама ми беше обяснявала това стотици пъти. Моята роля в живота на Дариус беше различна, нещо, което никога не можеше да се смеси с Наследниците. Трябваше да пазя тайните ни за тъмната магия и да гарантирам, че Наследниците никога няма да разберат за това, но досега никога не бях чувствал, че пропускам нещо.
Помислих си за книгата в джоба си и силната тежест в гърдите ми се облекчи. Нищо нямаше да промени връзката ни. Дариус и аз бяхме приятели, независимо от това какви отношения имаше с наследниците. Това бяхме аз и той и нищо и никой никога нямаше да застане между нас.
Измъкнах се от този спомен, почти забравил за онзи ден, спомняйки си колко шибано наивен бях. В крайна сметка през цялото това време нещо е чакало да ни раздели, просто никога не съм предполагал, че това ще бъде смъртта.
Въздъхнах, неприятно чувство се раздвижи между сухожилията на поразеното ми от скръб сърце. Едва ли си спомнях, че съм искал да се сприятелявам с Наследниците, но това чувство за миг се възроди и се зачудих дали не бих могъл да бъда част от тяхната група по някакъв начин, ако просто бяхме нормални деца, живеещи нормален живот. Независимо от това, това не трябваше да се случи. И вероятно никога нямаше да бъде така или иначе. Беше просто красив мираж на една идея, отдавна изгубена от грабливото време.
Въпреки че тялото ми тежеше, тъмната магия, вложена в оръжията, които Лавиния използваше, за да ме измъчва, най-накрая ме беше освободила от хватката си. Беше ми по-трудно да се освободя от нея, отколкото първия път, и имах ужасното усещане, че ще става само по-зле.
Сега, когато умът ми отново беше остър, той идваше с толкова много страх за момичето, което лежеше в скута ми. Без значение колко добре се чувствах, когато отново я имах близо до себе си, трябваше да е колкото се може по-далеч оттук. Тя не беше в безопасност между тези стени, но щеше да остане в капана на тази реалност, освен ако не намеря начин да я измъкна.
Прибрах кичур от мастилената, свързана със сенките коса зад ухото ѝ и при докосването ми сенките се отдръпнаха от нея, кичурът коса отново стана изцяло в синьо и накара сърцето ми да се разтупти.
– Дарси. – Леко я разтърсих, а в мен проблесна надежда.
Очите ѝ трепнаха и за най-кратките секунди си помислих, че може да ги намеря върнати към нормалния им зелен оттенък с онази безкрайна сребърна лента, която ги обграждаше и я свързваше завинаги с мен. Но това беше глупава надежда. Бяха черни като нощ.
– Виж. – Придърпах кичура коса напред, но преди да успее да го види, той отново бе потънал в сянка и сърцето ми се сви от разочарование.
– Какво е това? – Попита тя, а очите ѝ все още бяха зачервени от сълзите, които беше изплакала заради Дариус.
Да и съобщя тази новина беше едно от най-лошите неща, които някога ми се беше налагало да правя, и бях сигурен, че това е оставило прясна рана и в моето сърце.
– За миг беше синьо – казах аз, а тя се намръщи и обърна в дланта си още едно парче коса.
Тя се въртеше между пръстите и, докато сенките се придържаха към нея, и аз не можех да не я разгледам по-подробно, начина, по който тази тъмна сила прегръщаше тялото и, движейки се по нея, сякаш беше свързана с кожата и. Исках да изтръгна сенките от нея и да я освободя от проклятието на Лавиния, но единственият начин, по който можех да го направя, беше да изпълня обещанието си и да изплатя дълга.
Само три лунни цикъла. Това е всичко.
Тя се отдалечи от мен, придърпа колене към гърдите си и стисна челюст.
– Иска ми се да не ме виждаш така – промърмори тя и в гърлото ми се надигна ръмжене. – Аз съм отрова.
– Бих те обичал във всякаква форма, отровна или не – казах, протягайки ръка към нея, но тя се отдръпна още повече от мен и болката ме проряза. – Погледни ме – заповядах аз, но тя не го направи. – Блу.
– Убих толкова много хора – прошепна тя, а погледът ѝ бе вперен в каменния под. – Джералдин – гласът ѝ се пропука. Сърцето ми се смаза при името на това момиче. Тя беше спасила живота ми и изглежда беше платила най-високата цена за това. Не беше заслужавала да бъде откъсната от този свят толкова скоро.
– А може би и Дариус щеше да е още тук, ако не бях аз – добави Дарси.
При тези думи гневът рязко се надигна в мен. Изправих се на крака, извисявайки се над нея, и тя най-сетне ме погледна, изглеждайки толкова проклето малка, че сякаш беше призрак на предишното си аз.
– Лавиния е виновна за всяко убийство от твоята ръка, а Дариус е мъртъв заради Лайънъл Акрукс. Не заради теб.
Тя отново погледна встрани, но аз не се съгласих. Издърпах я на крака, придърпвайки я към себе си за китките, но тя се измъкна от хватката ми и се премести да застане до стената, главата ѝ падна напред, а кичур черна коса се свлече, за да закрие лицето ѝ. Нямаше обаче да я оставя да се отдръпне от мен. Тя трябваше да види истината, защото отказвах да я оставя да поеме вината за всичко това.
– Дарси Вега – изръмжах аз, притиснах я до стената в задната част на клетката и хванах брадичката ѝ, за да я накарам да ме погледне. Очите ѝ бяха толкова смъртоносно черни, че накараха сърцето ми да забие неравномерно с това колко зловещо приличаха на тези на Лавиния сега, но това нямаше да ме накара да се отдръпна от нея. Знаех коя е тя до корена си и трябваше да ѝ го напомня, за да се върне при мен. – Ти не си действията на този звяр. Той не си ти. Това е проклятие, което принуждава ръката ти. Виниш ли ме за това, че Лавиния впрегна сенките в плътта ми и ме накара да забия острието в теб? – Това беше наред с най-лошите спомени в живота ми – нощта, в която бяхме отишли в семейния ми дом преди всички онези луни.
– Разбира се, че не – измърмори тя, опитвайки се да изтръгне брадичката си от хватката ми, но аз не я пуснах. – Това е различно. Трябваше да съм достатъчно силна, за да отблъсна Звяра на сенките, преди изобщо да е стигнал толкова далеч, колкото стигна. Трябваше да съм някакъв всемогъщ Феникс, но вижте ме сега. Аз съм нищо.
– Ти си всичко – казах твърдо и тя се опита да се промуши покрай мен, но аз ударих дланите си в стената от двете ѝ страни, без да я пусна. – И ти няма да избягаш от мен.
– Как можеш да издържиш дори да ме погледнеш? – Изсъска тя. – Аз съм чудовище. Приличам на нея. Като Лавиния. – Тя изсумтя, сякаш искаше да се отдръпне от собствената си кожа, а бръчка набразди веждите ми.
– Слушай ме, Блу. Обичах те, когато душата ти блестеше с цялата звездна светлина на нощното небе, и ще те обичам сега, когато душата ти е най-черната, която някога си познавала. Ще те обичам цяла и ще те обичам на парчета. Няма значение, светло или тъмно, аз съм тук. За това са сродните души. Това е, за което съм създаден за теб от самите звезди, така че престани да се опитваш да ме изключиш.
Устните ѝ се разтвориха, за да отговори на това, бузите ѝ се оцветиха в цвят и напомнянето за нейната кръв ускори пулса ми, а кътниците ми се забиха от нужда. По-рано днес Лавиния ми беше дала няколко оскъдни глътки от слаба кръв на фея, но аз изпитвах глад за истинска напитка. Магията на Дарси обаче беше в хватката на Сенчестия звяр и не знаех каква сила изобщо е останала в нея сега. Със сигурност нямах намерение да вземам повече от нея.
– Съжалявам – каза тя. – Просто… когато ме гледаш така, се чувствам толкова проклета, че не го заслужавам след всичко, което съм направила. Дариус беше най-добрият ти приятел…
– И той те обичаше като сестра. Сега той ще ни гледа и ще те проклина, че се чувстваш така. И като познавам Дариус, ще е зает да се обвинява за провала си. Нито за миг няма да се замисли, че ти си отговорна за неговия край. – Остър нож се забиваше многократно в гърдите ми, докато говорех за приятеля си, а знанието, че никога повече няма да го видя в този живот, беше твърде мъчително, за да го приема истински.
Майната му… Дариус. Дори не успях да му кажа сбогом.
В очите ѝ се появиха сълзи и аз ги улових на палеца си, докато падаха, изтривайки ги.
– Ами Джералдин? – Дишаше тя, а долната ѝ устна трепереше.
Загубата ѝ ми тежеше и се наведох, за да облегна чело на Дарси.
– Не е по твоя вина – обещах и тя ме погледна в очите, опитвайки се да попие вярата ми в тези думи, макар да не бях сигурен, че това помага. Мразех да мисля, че Джералдин Грус си е отишла. Това момиче беше единствена по рода си. Уважавах я и нейната непоколебима лоялност към Вега, макар че в миналото невинаги се бяхме разбирали.
Гръмкият глас на Лайънъл прозвуча точно до нас, сякаш беше в същата тази клетка, което накара и двама ни да подскочим силно.
– Осъзнаваш ли колко много съкровища съм загубил, Лавиния?! Редки монети и скъпоценни камъни, които сега са в мръсните ръце на отвратителни по-малки феи. А сега цял ден и половин нощ съм заклещен в двора на Солария, за да се опитам да подготвя последната атака срещу онези шибани бунтовници, които изчезнаха от лицето на земята.
– По дяволите звезди – проклех, осъзнавайки, че звукът идва от самата стена, но как е възможно това?
Дарси и аз се преместихме по-близо до студените тухли, силата на думите му намаля, сякаш дворецът ни предлагаше тайна, носейки гласа му точно тук, за да го слушаме.
– Трябва да се противопоставя – продължи той. – След като наследниците и съветниците са свободни и вероятно са заминали да се присъединят към онази осиротяла курва, това отново поставя бунтовниците в по-силна позиция.
Споделих поглед на надежда с Дарси при новината, че Кейлъб, Сет и Макс са добре. Да чуя, че брат ми от завета е в безопасност, ме накара да се почувствам още по-добре. И за моя изненада, наистина бях дяволски облекчен и за останалите.
– Ти контролираш пресата, татко, можеш да ги накараш да напишат статия за твоето величие. Могат да разкажат на света какви подли, гнусни същества са онези Вега – носеше се до нас следващият кънтящ глас на Лавиния.
– Това не е достатъчно – изплю Лайънъл. – Не разбираш ли? Фениксите са по-силни, отколкото някога съм си представял, а сега силата на бунтовниците е подсилена още веднъж от най-могъщите кръвни линии в Солария. Трябва да направя изявление в кръв и смърт. Трябва да им покажа на какво съм способен.
– Разбира се, кралю мой. Какво ще направиш? – Попита развълнувано Лавиния.
– Знаеш какво трябва да направя – изръмжа той. – Ще покажа на света какво може да направи Кралят на драконите с фениксите. Пристигна ли Гуендалина Вега?
– Да, но…- Започна Лавиния, но Лайънъл я прекъсна.
– Най-накрая – въздъхна той развълнувано. – Имам един от най-големите си врагове точно тук, в двореца. Ще накарам света да наблюдава, докато я обезглавявам заедно с нейния елински партньор. Ще докажа, че далеч превъзхождам рода Вега в демонстрация на сила и жестокост. И ще я накарам да се поклони, преди да е убия.
Гръбнакът ми се изправи и се обърнах към Дарси с клетва в очите, че няма да позволя това да се случи, а тя ми върна същия поглед веднага. Макар че как бих могъл да я защитя, не знаех.
– Кралю мой – нежно каза Лавиния. – Те са под мой контрол. Страхувам се, че не мога да го позволя.
– Да го позволиш? – Изсъска отровно Лайънъл. – Не е твоя работа да ми разрешаваш каквото и да било! Аз съм властта тук. Аз съм владетелят на Солария.
– А аз имам дълг към Вега и нейния другар, защото кралица Авалон ме прогони в Царството на сенките преди всички тези години.
– Ти си се забавлявала. Ще се погрижа и двамата да страдат интензивно преди края, а Роксаня Вега ще може да гледа как сестра ѝ умира по телевизията; какво по-добро отмъщение от това?
– Татко, почакай – изпъшка Лавиния и всички замлъкнаха, макар че знаех в костите си, че са се запътили насам.
Обзе ме паника и погледнах към Дарси с тревога. Трябваше да я измъкна оттук.
Хванах две решетки на клетката, опитвайки се да ги огъна настрани със силата на Ордена си, мускулите ми се напрягаха неистово. Но нощното желязо беше създадено да издържа на много повече сила, отколкото притежавах в момента, и аз проклех, докато се обръщах, оглеждайки се отчаяно около себе си за отговор.
Дарси хвана ръката ми и ме погледна през черните си очи.
– Ще се бия.
– А какво ще стане, ако Лавиния отново те спре? – Поисках, като очите ми се насочиха към стената в задната част на клетката.
Хвърлих се към нея с пълна сила, удряйки юмруците си в огромните каменни блокове и опитвайки се да ги пробия, кокалчетата ми се разцепваха и се разливаше кръв. Трябваше да я измъкна. Тя трябваше да избяга оттук и никога да не се върне.
Вратите на тронната зала се разтвориха широко, блъснаха се в стените и изпратиха ехо, което се отрази в пространството.
Завъртях се, заставайки пред Дарси, с оголени зъби и обещание за смърт в очите, докато Лайънъл Акрукс се приближаваше към нас с намерение за смърт.
– Не се приближавайте – предупредих аз.
Лавиния се носеше зад него, краката ѝ едва докосваха пода, докато използваше сенките си, за да левитира, а очите ѝ любопитно се местеха от мен към Дарси.
– Имаме договорка! – Изръмжах, сочейки към нея.
– Татко е много ядосан – каза тя, като ми намигна невинно. – Има нужда от малко отдушник.
Лайънъл се запъти към мен, облечен в елегантни панталони и бяла риза, която беше разкопчана на гърлото, косата му беше разрошена и имаше вид на луд.
Дарси изръмжа, пристъпи от моята страна и се изправи с лице към него, а около нея се завихри мрак.
– Отключи клетката, Лавиния. И дръж Ланс под контрол – заповяда Лайънъл.
– Не – изпъшках, посягайки към Дарси, но Лавиния щракна с пръсти, вериги от сенки се оплетоха около мен и ме издърпаха от половинката ми.
– Всичко е наред – прошепна Блу, макар че това беше точно обратното на „наред“.
Вратата се отвори от силата на Принцесата на сенките и Дарси вдигна ръце, като сведе очи към Лайънъл.
Той се поколеба, вдигна брадичка, докато я изучаваше, изглеждайки предпазлив.
– Магията ѝ потисната ли е? – Промълви той на Лавиния като шибания страхливец, който беше.
– Ти, неФейско парче лайна – изплюх аз, но Лайънъл ме игнорира.
– Да, кралю мой. Тя не може да се бори с теб. Ела тук, зверче – мърмореше Лавиния и командата ѝ накара Дарси да излезе от клетката.
По напрежението в гръбнака ѝ усещах, че се бори, но беше ясно, че губи битката, и най-задушаващият вид страх открадна способността ми да дишам.
– Блу! – Извиках отчаяно, но тя не погледна назад. И докато Лайънъл Акрукс се приближаваше към моя елински партньор с гнева на смъртта в очите си, усетих как звездите се обръщат на наша страна, сякаш знаеха, че нещо ужасно ще се случи, но нямаха сила да го спрат.
Назад към част 18 Напред към част 20