ОРИОН
Дръпнах се срещу сенките, които ме задържаха, с цялата сила, която можех да събера, използвайки всеки грам от вампирската си сила, за да стигна до Тори.
– Блу! – Извиках, гласът ми се изтръгна от дробовете и отекна в цялата тронна зала. Но нея я нямаше, нямаше и помен от нея в този бесен звяр, който разкъсваше плътта на близначката и.
Тя щеше да бъде унищожена от това, никога нямаше да се върне от него, ако убиеше другата си половина, а освен това Тори ми беше станала като роднина. Не можех да я видя да умира. Бях се заклел на Дариус, че ще я защитя, и където и да се намираше приятелят ми сега, знаех, че вижда момента, че реве името ми в небето и изисква да я спася.
Но не можех да се освободя от шибаните сенки. Всяка връзка, през която се пропуквах, се заменяше само с друга, която ме дърпаше обратно всеки път, когато спечелех и една крачка.
Сенчестият звяр подхвърли Тори към мен като счупена кукла и тя лежеше безжизнена и окървавена точно зад клетката. Толкова близо и все пак толкова далеч. Лицето ѝ беше бледо, безжизнено и ме обзе най-страшният страх, че звярът я е убил.
Това мечоподобно същество се приближаваше, с окървавена муцуна и глад в очите за още смърт. И погледът му беше насочен към мен.
– Дарси Вега, върни се при нас! – Заповядах, но тези очи бяха черни и в тях нямаше и следа от моята половинка. Единственото, което виждах, беше влиянието на Лавиния, студено, злобно което не изпитваше любов към нищо на този свят. И най-малко към нас.
Сенчестият звяр изръмжа, скочи напред и разкъса клетката на парчета, докато се приближаваше към мен. Сенките ме дръпнаха обратно към стената, а прясното убийство беше готово и чакаше.
Очите ми отново попаднаха върху Тори, кръвта се стичаше от раните ѝ и животът постоянно изтичаше от нея.
Не. Няма да позволя това да се случи. Отказвам тази съдба.
Паниката ме обзе, последвана от ярост, толкова кисела, че се изтръгна от гърдите ми под формата на рев, кътниците ми се разшириха, а кръвта ми забушува с някакво чуждо чувство, което никога не бях изпитвал. Орденът ми присъстваше повече от всякога, умът ми беше на привършване, зрението ми се изостри дотолкова, че физически виждах импулсните точки на Сенчестият звяр и Тори. Червената завеса забули зрението ми и животното в мен извика своя брат, моя кръвен брат.
С усещането, че се събуждам с дръпване, зрението ми изведнъж се удвои и някак си видях съвсем друго място. Усетих как съзнанието ми се слива с друго и без да се налага да питам, знаех, че това е моят брат от завета, с когото бях свързан чрез тази невъзможна магия.
Намирах се в тъмен коридор, бързах със скоростта на моя орден, носех някого на гърба си, а Сет беше прибран под мишницата ми. Когато се обърнах, за да погледна през рамо, видях редици от нимфи, които се втурнаха в противоположната посока, викайки към Лайънъл в обещание да му се притекат на помощ. Изстрелях се към един гоблен, дръпнах го настрани и отворих скрита врата в стената, като ги поставих, щом се озовахме в безопасността на проходите на Дивия Крал.
– Кейлъб?! – Изригнах, изричайки го на глас, но то отекна в главата му и усетих момента, в който той се отдръпна крачка назад от изненада.
– Орион? – Изпъшка той. – Какво виждам? Това Тори ли е?
– Ела в тронната зала – веднага! – Изръмжах, без да обяснявам повече, докато Кейлъб се изстрелваше в размазана скорост.
Тунелите се стрелнаха покрай него, последвани от екстравагантните коридори на Двореца на душите, завой след завой, като всичко това го водеше все по-близо до мен, а кътниците ми настръхнаха от жажда за кръв, докато той се приближаваше, желанието да се бия на негова страна ме поглъщаше.
Виждах момента, в който той стигна до тронната зала, гледах себе си през неговите очи и същевременно наблюдавах как той пристига в същия момент, и някак си съзнанието ми беше способно да се справи с тези две реалности. Сенчестият звяр огъна още повече изкривените решетки на клетката, за да се доближи до мен, и лапата му проряза гърдите ми, ноктите се впиха в кожата ми. Болката ме прониза и връзката между мен и Кейлъб се скъса, а съзнанията ни се разкъсаха.
Кейлъб се втурна напред, хвърли се върху гърба на сенчестия звяр и дръпна козината му достатъчно силно, за да го накара да изпищи и да се обърне от мен.
– Освободи ме! – Изкрещях, докато сенчестият звяр се опитваше да го отскубне, а той се опитваше да го задържи.
Замахна надолу около гърлото му, използвайки вампирската си сила, за да обърне звяра от краката му и да го блъсне настрани, като хвърли върху него купол от пръст, за да го задържи там. Но той нямаше да издържи дълго.
Той се изстреля към мен в един миг, измъкна един от пламтящите си кинжали и с яростно действие разкъса свързващите ме сенки, като за миг ме освободи.
Поклатих се в ръцете му, кръвта ми се просмука между нас, докато го бутах към Тори.
– Изведете я оттук – изръмжах аз, а връзката ни със завета жужеше силно и ни молеше да останем заедно, да ловуваме заедно. Но не това беше съдбата ни днес.
– Ебати ада – изруга той, докато се втурваше към момичето, което кървеше на пода, дивите рани, издълбани в тялото ѝ, и бледия тен на кожата ѝ. Само слабо трептящият пулс в гърлото ѝ потвърждаваше, че е жива, а нямах никаква шибана представа как изобщо е станало това.
Кейлъб я взе в ръцете си и пусна в тялото ѝ лечебна магия, а веждите му се свиха от концентрация, докато се бореше да обработи раните на сенките.
– Бягай, Кейлъб – подканих го аз. – Моля те, не можеш да останеш. И аз няма да оставя Дарси. – Погледнах към земния купол, обграждащ моята приятелка, който се разтресе и напука, а силата ѝ вече почти го проби.
– Няма да те оставя – каза той тревожно, а в погледа му се надигаше упорит отказ, дори когато се бореше да излекува раните на момичето в ръцете си. – Ти си моят кръвен брат. Не мога да си тръгна от теб сега, когато съм те намерил.
– Сключих смъртна връзка с Лавиния, Кейлъб – разкрих с тих глас и той веднага поклати глава, опитвайки се да се противопостави на честността, която виждаше в очите ми. Но тогава връзката ни запя като мелодия в съзнанието ми, между нас премина разбиране, сякаш само за миг можехме да видим света през очите на другия.
– Не – помоли той, сякаш можеше да го накара да не се сбъдне само с помощта на волята си, но се предаде, защото беше усетил реалността на положението ми и нямаше как да я опровергае.
– Съжалявам. Трябва да си тръгнеш – настоях аз. – Изведи Тори оттук и не я събуждай, докато не се отдалечиш от двореца. Повярвай ми.
Кейлъб се изправи на крака, раните на Тори бяха заздравели достатъчно, за да спрат поне кървенето. Той ме погледна противоречиво, но накрая се примири.
– Добре. Вярвам ти, братко.
Той придърпа Тори към себе си с едната си ръка, протегна ръка и хвана магическия маншет на дясната ми китка, фокусирайки се върху метала и принуждавайки ключалката да се стопи. Тя падна на пода с трясък, преди нагорещеният метал да успее да ме изгори, а той бързо освободи другата, като хвана ръката ми и изпрати в тялото ми вълна от лечебна магия.
Очите ни се вкопчиха в себе си, а между нас имаше неизречено обещание, че скоро отново ще се намерим. Нямаше нужда да казваме нищо. Не се сбогувахме. Защото независимо дали в този или в следващия живот, сега винаги щяхме да се намерим.
Той изчезна в миг на бързина, последната ми надежда да спася Дарси от това място се отдалечи с него и в същия
миг Звярът в сянка разкъса земния купол, който го беше оградил, и се втурна към мен.
Вдигнах ръце, а приливът на магия в тях ме накара да се опияня от това колко рядко ми е било позволено да я владея. Точно когато Звярът на сенките се хвърли, аз се изхвърлих в небето с въздушна магия и избегнах поредното злобно замахване на ноктите му. Обърнах поглед към вратата, запечатах я с лед около дръжките, задържах я с яростна магия, а решението ми се затвърди с нея.
Щях да остана тук, докато Блу се върне при мен. Колкото и време да отнеме това.