МАКС
Лед ce пукаше от върховете на пръстите ми, състезаваше се по пода, пълзеше по тухлената зидария и по тежката дървена врата, която водеше към тази стая. Поисках да расте и да се сгъстява, създавайки непробиваема бариера между нас и драконите, които си проправяха път все по-близо с всяка стъпка. Закрепих леда в разтвора на самите тухли и продължих да изливам магията си в него, усещайки пътя си по коридора отвъд, докато покривах стените, пода и тавана с блясък от смъртоносна слана.
Магията ми жадуваше за това освобождаване, а болката и ужасът, които ме бяха заляли при унищожаването на бунтовниците, бяха увеличили резервите ми до максималното им ниво.
Бях един от най-могъщите феи в цяла Солария. Затова нека драконите ме нападнат, ако смятат, че могат да ме вземат.
Кожата ми настръхна, докато се опитвах да призова формата си на Орден, измъквайки я от дълбините на костите си и усещайки как се раздвижва, когато потискащият гас започна да избледнява от кожата ми, но все още не беше достатъчно, за да я освободя.
В момента, в който разбрах, че подтискащото вещество е във въздуха, започнах да създавам свой собствен кислород, запечатвайки маска от магия около лицето си, за да не вдишам и капка от него. Бях вдишал само един-два пъти потискащото вещество и знаех, че при това разредено ниво то няма да може да се задържи върху мен още дълго.
Усещах вибрациите от стъпките на Драконите, които се носеха по коридора през ледената покривка, която бях хвърлил под тях. Съмнявах се, че дори са го забелязали в бързината си да ни настигнат, и оставих силата си да нараства, докато ги броях с нея.
Шестнайсет. Гадни шансове, но от друга страна, никой от тях не беше аз.
Пръстите ми започнаха да треперят, докато в тях се събираше все повече и повече сила, боляща за прилив на освобождение, а по кожата ми се образуваха ледени кристалчета, които предизвикваха ситни тръпки след себе си. Дъхът ми се издигаше в мъгла пред мен, а силата ми променяше самата среда в отчаяната си нужда от отдушник.
Затворих очи, фокусирайки се върху тези шестнадесет чифта крака, които туптяха върху магията ми, а температурата около тях все още падаше, докато ни приближаваха.
– Мисля, че тук може да има нещо – каза Ксавие откъм гърба ми, но аз не се обърнах да погледна.
– Кажи ми когато има, а не когато може да има – измърморих, а усилието да се сдържам накара цялото ми тяло да се разтрепери.
Огнена вълна взриви леда от другата страна на вратата, като силата на удара отекна в мен, докато те дрънчаха и се задържаха.
Приех това като сигнал и отприщих ада.
Магията ми се изтръгна от мен в брутална вълна, която ме накара да се запъна напред, а ледът, облицоващ коридора отвън, експлодира със звук, подобен на трошене на стъкло, докато остри като бръснач копия се стрелваха едновременно от всички стени, пода и тавана.
Драконите бяха прободени, крайниците им бяха отрязани, органите им – пробити, а писъците им изпълваха пространството отвъд вратата, а силата ми се разнасяше из целия дворец.
Болката им ме удари като наковалня по черепа, суровата агония ме изпълни и зареди магията ми, докато я всмуквах като вихър, жаден за свежи души.
Ксавие прокле гръмогласно, а страхопочитанието в гласа му едва ме докосна. Борех се с усещането, че собственото ми тяло се разкъсва агонията им беше толкова силна, че можех да я усетя.
През устните ми премина стон, когато отново призовах силата си, изтласквайки емоциите им настрани от моите, докато все още поглъщах всичко, което можех, готов да го хвърля върху тях за втори път.
Морскосини люспи изригнаха по тялото ми и тежестта на всички тези емоции най-накрая разкъса хватката на потискащия Ордена върху мен. Усмихнах се лукаво, докато се изправях, а умът ми се стрелна навън и се вкопчи във всеки един от останалите дракони.
Чистата агония, която изпитваха, ми даде моята сила, собствената ми решителност разби умствените им щитове, точно както моят лед беше разбил телата им.
Единайсет от тях все още дишаха, а умовете им се подчиняваха на волята ми, когато призовах пълната сила на формата си на сирена и разтворих устни в песен, която никога преди не бях се осмелявал да изрека.
Това не беше примамката, която пусках веднъж месечно, не беше източник на тайни или открития, а брутална, безмилостна Песен на страха, която имаше за цел единствено да изтръгне разсъдъка от умовете на всеки, който я чуе.
Хвърлих ръка към Ксавие, усещайки менталните му щитове на гърба си, стените около ума му се рушаха, въпреки че не насочвах умишлено нито една от дарбите си към него. Заглушаващ балон се уви около него толкова плътно, че дори глътка свеж въздух не можеше да премине през него, запечатвайки го от този най-ужасен дар на моя вид.
Драконите отвъд вратата крещяха от болка, много по-силна от агонията на умовете им, когато песента ми си проправи път в тях, принуждавайки ги да преживеят отново всички най-лоши моменти от живота си и съживявайки в главите им всеки кошмар, който някога са преживявали.
Бяха хванати в капан, а ужасът им подхранваше силата ми, докато не се препълних с магия, завладяна от силата на всичко, което им крадях, а умовете им се тресяха и трепереха в ръцете ми.
Магическо докосване до ръката ми ме накара да отворя очи и да погледна към Ксавие, който с жест сочеше към скрит шкаф, пълен с безценни алкохолни напитки, без да се вижда никакъв проход.
– Тук няма нищо – измърмори той от вътрешността на заглушаващия си балон и аз кимнах с глава, че разбирам. Бяхме попаднали в задънена улица, което означаваше, че единственият ни изход е през враговете ни.
Отново погледнах към вратата, а песента се носеше от дълбините на гърдите ми, докато пронизваше умовете на обездвижените дракони отвъд нея. Усещах как все повече от тях се приближават към двореца. Твърде много, за да може да се справи дори с насъбралата се в мен магия.
Не можех да спра песента си, за да говоря, а и Ксавие така или иначе нямаше да може да ме чуе в заглушаващия си балон, затова му направих знак да ме последва, преди да взривя вратите с изстрел на въздух, достоен за торнадо.
Ледът и дървото се разцепиха, а парчетата от тях се разбиха в счупените, кървящи тела на драконите отвъд вратата и добавиха още повече болка към всичко, което изпитваха.
Драконите ме гледаха с диви, ужасени очи, докато драпаха по раните си, а някои от тях започнаха да кървят от носа, ушите и очите, тъй като моята песен на страха разкъсваше съзнанието им на парчета.
Ксавие промърмори нещо на гърба ми, докато аз навлизах в касапницата, ръката ми се размаха и насочи кървавия лед настрани, сякаш беше нищо, оставяйки безжизнени и кървящи тела, разхвърляни по пода.
Драконът вдясно от мен се опита да протегне ръка към мен, отчаяна молба изпълни очите му, когато се срещнаха с моите. Но аз виждах какво преживява, ужасите, които беше извършил, сега обърнати срещу самия него в собствената му глава, и не изпитвах и грам съжаление към него, докато пеех още по-силно и гледах как капилярите се пукат в бялото на очите му. Кръвта започна да се стича по бузите му и той се преобърна, конвулсирайки се и мятайки се срещу сенчестите демони, които никой освен него не можеше да види.
Пристъпих над него, като погледнах назад, за да погледна Ксавие, който носеше внимателно огромните си пегаски криле, чиято тежест го разбалансираше, но нямаше съмнение, че той държи да ги задържи независимо от цената.
Вляво от нас се чу трясък и аз се насочих към него, когато една врата се отвори, но в пространството отвъд нея нямаше нищо и никой.
Не бях сигурен дали беше интуиция, или лудост да следвам новооткритата пътека, но скочих към нея, усещайки как другите дракони се приближават, а ревът им от ярост отеква в залите на двореца.
Ксавие се втурна в бяг заедно с мен, а гърдите ми се свиха, когато Драконите, хванати в капана на моята песен, започнаха да се сриват като останалите, съзнанията им се разцепваха и пречупваха, заключени завинаги в собствените си кошмари. Никаква магия не можеше да поправи това, което бях разбил в тях, и те щяха да страдат от собствените си гнусни ужаси, докато някой не сметне за нужно да ги избави от страданията им със смърт.
Спринтирахме през вратата, като не открихме никого отвъд нея, дори когато се насочихме към огромната бална зала – тази, за която бях чувал, че е била заключена за Лайънъл, откакто е поел собствеността върху двореца, но очевидно се беше отворила, за да ни помогне.
Ревът на драконите се приближаваше, но в момента, в който прекрачихме прага, вратата зад гърба ни се затвори отново, звукът на ключалката отекна около нас и накара дъха ми да затаи дъх.
Песента на страха ми се разколеба, после отпадна напълно и последният от умовете, които държах с нея, се разби. Грабнах едно от крилата на Ксавие, като освободих и него от заглушаващия балон.
– Трябва да се измъкнем оттук! – Извика той.
Прекосихме огромната бална зала, а зашеметяващите картини на всички възможни форми на Ордена, които украсяваха стените, сякаш обръщаха глави и гледаха как тичаме, за да спасим живота си.
– Ще окача главите ви на шипове пред портите си, когато приключа с разкъсването ви, предатели! – Гласът на Лайънъл се разнесе във въздуха, а заклинанието го накара да отекне в целия дворец и извън него.
Стигнахме до далечната страна на балната зала, до огромни двойни врати, които се отвориха пред нас, а сребристите следи се появиха насред паркета пред нас и завиха по малък коридор, който иначе не бих забелязал.
Пред нас се появи тясно стълбище, което обикаляше надолу от погледа и беше почти невъзможно да се движиш, докато държиш скъпоценните крила на Пегас.
От балната зала до нас достигна звукът на трошащо се стъкло, а веднага след него се разнесе ревът на драконите, които започнаха да разкъсват двореца в лова си за нас.
– Следвай примера ми – заповяда Ксавие, като ме избута с лакът настрани и хвърли едно от красивите си крила на стъпалата пред себе си, преди да скочи върху него и да се оттласне.
Той започна да се плъзга и преливащият блясък, който искреше по дъгообразните пера, сякаш осветяваше стълбището. Бързо набра скорост и изчезна с хленчене, което бе предизвикано или от уплаха, или от вълнение.
Нямах време да губя време, за да поставям под въпрос логиката му, хвърлих и крилото, което носех долу, скочих върху него и започнах да се плъзгам.
Изхвърлих въздух в гърба ни, за да се движим по-бързо, а спираловидното стълбище се виеше толкова бързо, че можехме да дадем път на вампир, докато се отдалечавахме в недрата на двореца, и въпреки ужасяващата реалност на положението ни от мен се изтръгна възклицание.
Спуснах се от най-долното стъпало, като се вкопчих в костеливия гребен на отрязаното крило на Ксавие с побелели кокалчета, а сърцето ми гръмна от адреналин, докато се въртях.
Ксавие вече беше на крака, като ми подсвиркваше окуражително и посочваше още сребърни следи, водещи надалеч в тъмнината, тръгвайки след тях с крилото си, което отново държеше неловко в ръцете си.
Взех другото крило и се втурнах след него, надявайки се, че не сме пълни глупаци, за да следваме някакви случайни следи до шибаното място, но това беше почти единствената възможност, която ни оставаше в този момент, така че се съгласих.
Звукът от скърцане на камъни се разнесе из притъмнения проход и Ксавие извика триумфално, когато се изсипа през тъмния вход към скритите тунели под двореца.
– Сърцата ви са чисти и свързани със стомана. Тук ще намерите безопасен преход – прошепна ефирен, женски глас в момента, в който прекрачих прага, и тръпка ме прониза чак до сърцето. Призракът на онзи, който по дяволите ни помагаше, отново изчезна и входът се затвори на гърба ни.
Ксавие изхвърли пред нас една светлина и аз почти изкрещях от уплаха, когато по пътя ни се стрелна петно от движение. Но още преди да успея да задействам магията си, Кейлъб спря пред нас, а Сет скочи от гърба му и ме прегърна.
– Видяхме как амфитеатърът се срути – измърмори той и ме притисна в прегръдката си. – И си помислихме, за момент си помислихме, че може би…
Той бе прекъснат от Кейлъб, който също обви ръце около нас, издърпа Ксавие в сандвича на наследника и изруга от облекчение, когато любовта и страхът им ме заляха.
– Аз също ви обичам, задници – изпъшках. – Но трябва да се махнем от това място.
– Съгласен съм. – Кейлъб ни освободи и разпери ръце пред себе си, хвърляйки шейна от дърво и лиани, заедно с ремък, който пристегна около собствените си гърди, готов да ни измъкне всички. – Хайде, тази вечер няма да се разделяме отново.
Останалите се съгласихме с удоволствие и Сет и Ксавие натовариха изпочупените крила на Пегас на шейната, преди и тримата да се качим.
Кейлъб се впусна в спринт с дарбите си, а аз извиках, като се вкопчих в ръба на шейната за живота си, а шибаното нещо се люлееше по завоите с достатъчно сила, за да рискуваме да си разбием главите в стените при всеки завой.
Той обаче не забавяше ход, ревящите Дракони ни даваха всяка частица от мотивацията, от която се нуждаехме, за да се измъкнем оттук колкото се може по-бързо.
Изведнъж се изстреляхме през далечния край на коридора и навлязохме в мразовития въздух отвъд външните ръбове на магическите щитове, които ни предпазваха от звезден прах.
Сет хвърли звезден прах над главите ни и ние бяхме понесени в прегръдката на небесата, избягвайки отново лапите на лъжекраля, а тежестта на пълния ни провал ни смазваше, докато се движехме.
Назад към част 71 Напред към част 73