ДАРСИ
Мракът беше навсякъде, тласкаше ме надолу под река от сенки, които се опитваха да изтласкат това, което бях в корените си.
Но аз се борех да остана тук, отказвах да се предам, защото в момента, в който го направех, никога нямаше да се върна. Това беше краят ми, Сенчестият звяр щеше да вземе надмощие и фрагментите от душата ми щяха да бъдат погълнати от силата му.
Всеки път, когато си проправях път обратно към повърхността, волята на Сенчестия звяр се удряше в моята, принуждавайки ме да се върна обратно надолу. Или може би това беше волята на Лавиния, или силата на проклятието. Вече не знаех. Единственото, което знаех, беше, че с всеки сантиметър сила, който набирах срещу Сенчестия звяр, той си връщаше тройно повече.
Не можех да се преборя за изход. Вече не можех дори да видя пътя, който можеше да ме върне към себе си.
Кръвта тежко висеше под носа ми, а аз отново се бях изгубила, преследвайки тъмнокос мъж, който летеше над мен във въздуха и ме викаше с думи, които не можех да разбера.
Жадувах да го убия, сякаш това беше вписано в тъканта на кожата ми. Той щеше да умре в челюстите ми и тази ярост в мен щеше да бъде задоволена. Това мъчение беше вечно. И единственото нещо, което можеше да я успокои, беше смъртта.
Умът ми се закачи за окървавеното момиче, което лежеше под мен само преди миг, и нещо в главата ми се пропука, позволявайки ми да видя ясно отново за една секунда.
Тори.
Изръмжах на Сенчестия звяр в ума си, отказвайки да отстъпя, докато държах тази частица контрол. Това чудовище беше насочило собственото ми тяло срещу сестра ми и аз щях да го принудя да се преклони пред силата ми, защото нямаше да се подчиня. Нямаше да забравя отново коя съм. Нямаше да се предам.
Борех се със зъби и нокти, за да си възвърна контрола, а очите ми попадаха на Орион, който стоеше над мен на порив на въздуха и ме молеше да се върна при него.
Аз съм тук.
Но не можех да стигна до него, колкото и да се опитвах да избягам от Сенчестия звяр, той не искаше да се откаже от мен.
– Успокой се, малък звяр – гласът на Лавиния зазвуча в главата ми. – Почивай.
Хватката на Сенчестия звяр върху мен се разпадна с вълна и аз се задъхах, когато промяната ме заля, коленете ми се удариха в пода, когато се върнах във формата си на фея, устата ми беше мокра от кръвта на Тори, а през мен преминаваше ужас от случилото се.
Сенките се навъртяха плътно около мен, обгръщайки тялото ми, дори когато се опитвах да ги прогоня, а допирът им ме отслабваше до степен на замайване. Ако в мен беше останала някаква магия, тя се бе превърнала в угасваща жарава, а аз със сигурност не усещах нищо от нея.
– Имам те, Блу. – Орион беше там в следващия миг, придърпвайки ме към себе си, дори когато се опитвах да го отблъсна.
– Нараних я – казах аз, а болката заби кол в сърцето ми. Треперех, паниката ме заслепяваше, поглъщаше, поглъщаше, поглъщаше, докато отново ставах напълно себе си.
– Нараних я – повторих, а кръвта ѝ беше в устата ми, в ръцете ми, навсякъде. Тя беше навсякъде. Бях замръзнала в шок, ужасът сковаваше крайниците ми, докато мислех за ужасната, невъзможна възможност тя да си е отишла. Че съм я изтръгнала от този свят и нищо не може да я върне назад. Ако това беше вярно, никога нямаше да се възстановя. Не бих могла да живея без близначката си, не бих могла.
Орион хвана главата ми между ръцете си, а аз се взирах в него, неспособна да мигна, да направя каквото и да е, освен да треперя след това, което бях направила. Моята близначка. Моята яростна, забележителна сестра, която е била моя героиня повече пъти, отколкото мога да преброя. Тя беше страст, издръжливост и огън, който се разгаряше. Тя беше моят горящ фар, а аз може би току-що угасих пламъците ѝ завинаги.
– Тя е жива – бавно и целенасочено ми заговори Орион, принуждавайки ме да чуя тези думи. – Кейлъб я взе. Той ще я излекува, обещавам ти, Блу.
– Аз я нараних – издишах отново, умът ми бе заклещен в тази единствена реалност. Спомените ме заливаха, как я държах, как ноктите ми разкъсваха кожата ѝ, как захапката ми беше дълбока и отровата се вливаше от мен в нея.
– Това не си ти, колко пъти трябва да ти го повтарям? – Той ме разтърси леко и аз се вгледах в искреността в очите му.
– Ако бях по-силна, можех да го задържа. В миналото съм го отблъсквала. Защо не и този път? – Изсумтях, намирайки нови думи, които да изрека, но те бяха оръжия, които ме разрязваха, докато се изправях пред тази ужасна реалност. Че съм отговорна за това, че едва не убих Тори, и единственото, което ми оставаше сега, беше надеждата, че Кейлъб ще я спаси. Но какво, ако не можеше да го направи?
– Това е проклятие на сенките – изръмжа Орион. – И започвам да си мисля, че цялата сила на сенките я задвижва. Мислех, че твоят Феникс може да я изгори, но може би проклятието не може да бъде унищожено само с воля. Може би то може да бъде разрушено само чрез условията, поставени върху него. Можеш да се бориш с цялата сила на звездите във вените си и пак няма да е достатъчно. Мисля, че може би има само един отговор на този въпрос и той е аз да изпълня сделката на Лавиния.
– Ами ако всичко това е игра? – Прошепнах най-отчаяния си страх. – Ами ако Лавиния знае, че проклятието ще ме погълне преди да са минали три лунни цикъла? Това не нарушава нейната сделка. Това не нарушава условията.
Той хвана ръцете ми и ме приближи, а очите му бяха най-ярките, които някога бях виждала, сякаш нощното небе се намираше точно там, в ирисите му.
– Ще разбия това проклятие, каквото и да става. Чуваш ли ме, Блу? Това е толкова сигурна истина, колкото, че небето е над нас, а земята – под нас.
Отворих уста, за да отговоря, за да повторя постоянната си ярост заради това, че се е подложил на това проклятие, и да намразя, че е трябвало да мине през ада, за да го разбие. Но после едно дръпване в гърдите ми подсказа, че Лавиния ме призовава, и тялото ми се превърна в дим, преди дори да успея да се опитам да се съпротивлявам.
Орион прокле, избута се на крака и когато Лавиния дръпна въжето на душата ми, аз бях принудена да отговоря на призива ѝ, летейки във въздуха към един вентилационен отвор в стената.
– Дарси! – Извика след мен Орион, отхвърли леда, който покриваше вратите, преди да успея да се изплъзна през вентилационния отвор, като вместо това заповядах на Сенчестия звяр да избере пътя през вратите. Втурнах се натам, а Орион се стрелна покрай мен с вампирската си скорост, следвайки тъмната мъгла, в която се бях изгубила, докато прелитах през коридорите наляво и надясно.
Пристигнах пред Лавиния и тя наложи смяната над мен, а от устните ми се изтръгна рев, който накара полилея над мен да потрепери, когато Сенчестият звяр отново пое контрол.
Все още разполагах с ума си, но за колко време?
Лайънъл не помръдна, застана пред нас в огромната зала, а около него бяха трийсет или повече драконови сменящи се във формата си на фея, тъмносини одежди висяха от раменете им.
Орион се спря до мен, притисна ръка към рамото ми, пръстите му се вплетоха в козината ми, а аз държах ума си под контрол, съсредоточавайки се върху присъствието му, докато яростта в мен утихваше.
– Не се посъветва с мен за това! – Изпищя Лавиния на Лайънъл, приближавайки се до мен.
Сенките танцуваха заплашително в ръцете ѝ и аз разбрах, че това е някакво противопоставяне. Че драконите не просто стоят близо до Лайънъл, а че го обграждат защитно, като някакво ръмжене, носещо се от отворената врата на гърба му, ми дадоха да разбера, че наблизо има още повече от тях.
Това ли беше? Моментът, в който нечестивият съюз на Лайънъл и Лавиния се разпадна? Дали тя ме беше повикала тук, за да се бия за нея?
Стараех се да запазя самообладание, макар че ако тя искаше да нападна Лайънъл, не виждах да се противопоставя на това. Щях да се възползвам от възможността. Макар че Сенчестият звяр не се опита да ме овладее напълно, независимо от това.
– Аз съм кралят – каза спокойно Лайънъл. – Не е нужно да се консултирам с никого за плановете си, нито пък виждам защо ти би имала причина да се противопоставиш на тях.
Лавиния скръцна със зъби край един от драконовите стражи на Лайънъл и той вдигна брадичка, в очите му проблесна страх, но не отстъпи.
Тогава забелязах знака на Овена, запечатан на лявата ръка на стражата на Лайънъл близо до извивката на лакътя му. Очите ми се стрелнаха към следващия дракон, после към следващия, осъзнавайки какво е направил Лайънъл с потъващо, зловещо усещане в гърдите. Не.
Последно очите ми се преместиха върху ръката на Лайънъл и той я обърна навън, сякаш приветстваше проверката, а ъгълчетата на устните му се повдигнаха, докато ние с Лавиния се взирахме в линията от звездни знаци, която вече беше изписана по цялата вътрешна страна на предмишницата му. Всичките дванайсет символа, някои от които изглеждаха по-дебели и по-тъмни от други, което означаваше, че към него са били прикрепени повече души с този звезден знак. По дяволите, колко дракона беше превърнал в свои пазители? Колко от тях сега щяха да се хвърлят между него и смъртта, когато тя извика името му?
Пръстите на Орион се стегнаха върху козината ми, когато и той го забеляза, и усетих как магията му изтръпва откъм страната ми, напомняйки ми, че се е освободил от белезниците си.
– Уверих се, че съм в безопасност от всички врагове – каза самодоволно Лайънъл. – Не мога да бъда докоснат.
Лавиния щракна с пръст и сенчестата ръка на Лайънъл се вдигна, като се хвана здраво за собственото му гърло. Няколко дракона едновременно се притекоха на помощ, обединявайки силите си, издърпаха сенчестата ръка от врата му и го освободиха от контрола на Лавиния.
Тя изпищя като улична котка, издигна се върху циклон от сенки и яростно завика.
– Ти се осмеляваш да направиш това в нощта, когато работих толкова неуморно, за да ти родя достоен наследник! – Поиска тя.
Преместих лапите си, поглеждайки към Орион, откривайки, че той оголва зъби при тази новина. Можеше ли тази нощ да стане по-лоша?
– Тогава къде е този наследник? – Поиска Лайънъл. – Доведи ми го веднага, кралице моя, ако си изпълнила обещанието, което си дала. – Можех да се закълна, че в титлата, която ѝ даде, имаше нотка на подигравка, но беше трудно да бъда сигурна.
Лавиния издаде висок звук, който ме накара да сплескам уши и да изръмжа от неудобство. В стаята над нас се чу трясък, таванът се разтресе от тежестта на това, което току-що се беше приземило върху него.
Лайънъл се намръщи, взирайки се в тавана, докато тежки стъпки пътуваха над главата.
– Вероятно е намерил няколко тела, които да погълне след вашето малко парти – каза с горчивина Лавиния, а аз се молех тези тела да не принадлежат на някого, когото обичах.
– Парти? – Изплю се Лайънъл. – Цяло крило на двореца е почти заличено, загубих около тридесет дракона, а амфитеатърът лежи в руини. Може и да съм излязъл победител тази нощ, но бунтовниците ще си платят за дързостта, с която се опитаха да убият краля на Солария.
– Обичам, когато ти се приисква да бъдеш кръвожаден, татко – изръмжа Лавиния, а гласът ѝ стана медено сладък, сякаш допреди малко не изглеждаше настроена за смърт.
Косите ми се вдигнаха, когато новите пазители на Лайънъл ме прецениха и Милдред се запъти напред към предната част на редицата, вдигна косматата си брадичка и ме прецени с мънистени очи.
Звукът от ударите се носеше по стълбището отвъд стаята и аз се обърнах да погледна натам, когато погледът на всички падна върху вратата. Тя се отвори бавно, без да разкрива никого отвъд, но сетивата ми подсказваха да се пазя.
Пристигна гротескно същество, което се плъзгаше по тавана, а чертите му бяха остри сред сянката, от която явно беше направено. Беше голямо колкото дракон-сменител, а грамадната му форма падна от тавана и се приземи с трясък до Лавиния.
Преборих се с желанието да се отдръпна, докато сенките се впиваха в кожата на нещото, а от мрака бавно се появяваше мъж, чието лице беше картина на красива жестокост. Демонична усмивка извиваше устните му, а в погледа му се раздвижваше зловеща празнота. Беше гол, мощното му тяло бе белязано от белези от сенки, които сякаш пулсираха като живи вени върху загорялата му кожа.
– Здравей, татко – промърмори той, а гласът му беше злокобно съблазнителен.
Всеки мускул в тялото ми се стегна, знаейки на някакво дълбоко душевно ниво, че сред нас току-що се е появил върхов хищник, чийто апетит за кръв е ненаситен.
Всички дракони се преместиха защитно пред Лайънъл, сгъстявайки редиците си, очите им се взираха в това ново, чудовищно пристигане и от гърлото ми се изтръгна ниско ръмжене.
– Нарекох го Тарик – промълви Лавиния, протегна ръка, за да прокара върховете на пръстите си по челюстта му, и когато погледнах между тях, видях прилика – наклонът на скулите му беше същият като нейния, а жестоката извивка на устните ѝ се отразяваше в неговата. Макар че как, по дяволите, тя беше родила този напълно пораснал мъж преди няколко часа, не ми беше ясно. – На езика на старите хора това означава принц. Не е ли той съвършен? Ела по-близо, татко, поздрави сина си.
Лайънъл вдигна глава, като гледаше чудовището предпазливо, но и с нотка на интерес.
– Наистина изглежда мощен екземпляр – отбеляза той, очите му обхождаха всеки сантиметър от тялото на Тарик с одобрение, а аз забелязах и някои прилики между тях, това невъзможно обединение на ДНК-то им, опаковано и готово да се бори за тях.
– Но дали е роден от Дракон? – Добави скептично Лайънъл.
– Той е от семето на баща си – гордо отвърна Лавиния. – Той е също толкова чистокръвен, колкото и ти, кралю мой, и е надарен с четирите елемента. Макар че ще призная, че е благословен и с дарбата на сенките.
Тази страшна реалност се затвори в тях, немислима бе необятността на силата на потомството им.
– Покажи ми – поиска Лайънъл и Лавиния кимна на Тарик, като отведе Орион и мен назад, за да му направи място.
Тарик остана напълно неподвижен, докато отстъпвахме, а всички дракони пазители се напрегнаха, като останаха на място около Лайънъл, готови за атака, но такава не дойде.
Вместо това Тарик скочи напред с котешки напън, който се превърна в промяна толкова рязко, че сърцето ми подскочи от промяната.
От тялото му изскочи драконова форма, точно както беше обещала Лавиния, а люспите му бяха от матов обсидиан, който сякаш всмукваше цялата светлина от стаята в себе си, което правеше почти невъзможно да се определят каквито и да било подробности освен огромните му размери и оформените крила.
Пазителите затвориха редици около Лайънъл, а магията проблясваше във въздуха, докато те хвърляха щитове на мястото им.
– О, Боже – изпъшка Милдред, като се размърда, сякаш беше развълнувана.
Тарик се отдръпна назад, показвайки се в пълния си размер, а сърцето ми рязко се сви, когато разбрах, че е поне толкова голям, колкото Лайънъл в променената си форма, а може би дори колкото Дариус. Ревът, който отекна от него, беше нещо кошмарно, а в отговор на него от целия дворец се разнесоха писъци, които ужасяваха слугите и стражите от самия шум, който се разнасяше от него. И това не беше нищо в сравнение със сенките, които се изливаха от смъртоносната му челюст, извиваха се от устата му в гладни удари, които, не се съмнявах, щяха да изкарат кожата от костите на всяка фея, който нямаше късмета да се окаже в обсега им.
– Това ще е достатъчно, сладко грахово зърно – промърмори Лавиния, приближи се до огромния звяр и прокара ръка по хълбока му.
Тарик се подчини мигновено, като се върна във формата си на фея, а злобната усмивка отново си беше на мястото и сега, когато знаех какво се крие в него, можех да разпозная тъмнината, която надничаше от очите му. Кошмар, получил плът.
– Великолепно – въздъхна Лайънъл, пристъпи напред и накара пазителите си да се разпръснат, за да му направят място. – Ще направи ли каквото му кажа?
– Той е напълно послушен на капризите ти, кралю мой – обеща Лавиния. – Опитайте.
– Счупи три от ребрата на вампира – заповяда Лайънъл и аз изръмжах в отговор на това, докато Тарик се приближаваше към Орион, а верният ми другар не отстъпваше и крачка.
– Не се бий, когато ти счупи ребрата, домашен любимец – леко заповяда Лавиния, докато Орион се напрягаше в подготовка да атакува приближаващото се към него чудовище. – Това ще се счита за част от моето мъчение.
Орион изръмжа и аз се извърнах, за да го защитя, като поставих тялото си между него и Тарик.
Ужасното създание се спусна на пода в пристъп, промуши се под мен и скочи на крака в гърба ми толкова бързо, че не можах да направя нищо повече от това да се извъртя, като му щракнах челюсти. Преди да успея да се хвърля, Лавиния хвърли каишка около гърлото ми и ме дръпна назад.
Орион се вгледа в ужасния нов наследник, докато се приближаваше към него, а Тарик небрежно се промъкна в личното му пространство, преди да протегне ръка и да сграбчи страните на другаря ми, а тъмните му очи пламнаха от вълнение.
Аз се хвърлих, опитвайки се да се добера до Ланс, а Лавиния се засмя, сякаш играехме някаква игра, и ме дръпна назад още веднъж, когато Тарик стисна и ребрата на Орион се счупиха с щрак, щрак, щрак.
Орион изсъска от болка, оголил кътници, и в момента, в който Тарик го пусна, хвърли ледено острие в ръката си и го заби в слепоочието на чудовището с рев на предизвикателство.
Тарик се сгромоляса на пода с трясък, а от раната му потече черникава кръв. Лавиния изкрещя от ярост, но Орион беше изпълнил заповедта ѝ да остави Тарик да му счупи ребрата, а тя не беше казала нищо, за да го задържи, след като това беше направено.
– Кой те освободи от белезниците?! – Изкрещя Лавиния. – Ела тук в този миг и не произнасяй нито едно заклинание повече, иначе още тази нощ ще отрежа пръстите на ръцете и краката на твоята хубава малка Вега.
Орион се запъти към нея с мрак в очите, докато гледаше предизвикателно Лавиния.
Изтръпнах от тревога, когато Тарик се размърда, после започна да се движи, смъртта някак си го бе пощадила, докато той бавно се възстановяваше, изваждайки с трясък леденото острие от слепоочието си, преди да го захвърли на пода и да се върне на крака.
Драконите си размениха смутени погледи, но Милдред запляска развълнувано.
– О, той е съвършен, нали чичо Лайънъл? – Провикна се Милдред. – Какъв голям син имаш. Той е и доста добър улов. – Тя размърда мигли към Тарик, който сякаш не знаеше за съществуването ѝ. Погледът му падна върху Лайънъл като на диво куче, което се надява на кост.
– Все още не е получил пълното ми одобрение – каза Лайънъл, като огледа внимателно съществото, преди погледът му да се премести към Лавиния. – Но добре свършена работа, кралице моя. Очаквам с нетърпение да видя възможностите му в битка.
– Ще се насладите на варварството му, кралю мой. Той има голяма жажда за кръв. – Тя се усмихна широко и очите ѝ обходиха драконите около Лайънъл, преди да склони глава в знак на покорство. – Ще ви пожелая лека нощ. Трябва да намеря на домашния си любимец нови магически белезници, преди да го накажа за това, че нарани бедното ми бебе.
– Ще дойда в твоята стая, щом приключиш с това – каза Лайънъл, погледът му се рееше по нея с благодарност, а аз се борех с желанието да се задавя, когато странната им задружна връзка отново се завъртя на косъм.
Лавиния се престори под вниманието му и разсеяно прокара пръсти в косата на Орион, после дръпна здраво каишката около врата ми, което ме накара да скръцна със зъби от ярост.
Бях принудена да я последвам от стаята, оставяйки зад себе си Лайънъл и неговите зверски нови Пазители, докато Тарик следваше по петите ми, а очите му бяха две ями от нищо, в тях нямаше никаква душа.
– Излекувай се, любимецо – прошепна Лавиния на Орион и той вдигна ръка, за да го направи, сраствайки ребрата си, но когато пусна ръката си, Лавиния я хвана, прокарвайки пръстите си между неговите и ме накара да се разкрещя.
Върнаха ни в тронната зала и портите на ада сякаш се затвориха зад гърба ни. Тази нощ беше обвита в отчаяние, а аз не можех да се измъкна от лапите му.
Помислих си за Тори и наклоних глава назад, от гърлото ми се надигна тъжен вой, който оцвети въздуха в черно като тази забравена вечер. Близначката ми имаше нужда от мен, а аз не можех да я достигна. Ние бяхме едно цяло, разкъсано на две и хвърлено на противоположните страни на непресъхваща река. Трябваше да се върна при нея, по някакъв начин, по някакъв начин. Защото без нея съдбата не можеше да се промени. Знаех това от дълбините на същността си.
Но докато не успеех да изтръгна от себе си Сенчестия звяр и да го убия веднъж завинаги, не можех да бъда близо до нея. Не и сега, когато бях една от най-големите ѝ заплахи.
Назад към част 72 Напред към част 74