Каролин Пекъм – Зодиакална академия – Скръб и звездна светлина – Книга 8 – част 94

***

Изскочих от ръцете на Орион и с въздушна магия изтръгнах вратата от пантите ѝ, като я пратих да прелети през стаята и да се удари в стената. Затичах се към Гейбриъл, който се беше свлякъл на стъкления трон в центъра ѝ, в безсъзнание и с порезни рани по лицето. Сърцето ми се разтуптя и ме обзе отмъщение към шибаняците, дръзнали да сторят това на брат ми.
Събудих го с докосване на магия до слепоочието му, като влях в него и лечебна магия, за да залича нараняванията му.
Гейбриъл се събуди, очите му бяха пълни с видения, когато Орион хвана веригите му и ги разкъса със силата на своя орден.
Брат ми се протегна и стисна бузата ми, усмивка повдигна устните му и знание изпълни погледа му.
– Ти го направи.
– Направих го – потвърдих с усмивка и го издърпах на крака. – А сега трябва да тръгваме.
Сърцето ми подскочи, когато сенчестият звяр пристигна, изхърка за поздрав и се запъти към нас, но не ни нападна, а само изглеждаше щастлив, че отново ни е намерил, а аз бях доста щастлива, че и той е тук.
– По дяволите, звезди – въздъхна Гейбриъл, когато Орион се пресегна да го измъкне от магическите му белезници.
– Всичко е наред. Сега той е на наша страна. Мисля, че е момче – казах аз. – Или може би е момиче. Наистина не знам.
– То няма да дойде с нас – промълви Орион и аз извих вежди към него.
– Ще дойде – казах просто.
– Не – настоя той. – И кой може да каже, че няма да се обърне срещу всички нас, щом огладнее?
– Сега е свободно. Няма да ни навреди – казах твърдо, надявайки се, че съм права за това, но не можех просто да го оставя тук, за да стане отново пленник на Лавиния. Най-малкото, то беше оръжие, което можеше да бъде използвано срещу нас, ако го оставим тук.
– Дори това да е вярно, как ще изведем оттук дискретно огромно смъртоносно чудовище? – Настоя Орион.
При тези негови думи Сенчестият звяр се превърна в дим, макар че сега беше с онзи бледосив цвят, вместо с тъмния, гноясал цвят на гнилоч, който беше под командването на Лавиния, и се премести да се завие около рамената ми, сякаш го беше разбрал. Изхърках, а Орион ме погледна гневно.
– Не – изръмжа той.
– Да – отвърнах аз и Гейбриъл се изправи, като застана между нас. – Сега наистина не е време за съпружески пререкания – каза той предупредително.
– Не е съпружеско, щом не сме женени – изтъкнах аз.
– Ще бъдем женени – изрече Орион с ръмжене.
– Кой казва? – Запитах го.
– Аз казвам – изпъшка той. – Ще се оженя за теб в момента, в който тази война приключи.
– О, ще го направиш, нали? – Свих очи към него. – Ние вече сме сгодени, защо да се женим?
– Отново – вмъкна се Гейбриъл. – Наистина не е моментът. Трябва да тръгваме.
– Можеш ли да видиш най-безопасния път навън? – Попитах брат си, а той отдели миг, за да погледне в бъдещето, преди да кимне и да ни покаже с жест да го последваме.
– Засега е най-добре да се движим без даровете на Ордена, пред двореца има стражи, но скоро ще се преместят на нови постове. Трябва да уцелим точното време – каза мистично Гейбриъл.
– Чакай – казах аз и го хванах за ръката, преди да успее да излезе от стаята. – Преди имахме заклинания за проследяване, ами ако имаш такова?
– Съмнявам се, че ще си направят труда да ми сложат такова, те ще са напълно наясно, че ме очаква ясна съдба, ако някога избягам. Но аз ще се уверя. – Гейбриъл отдели миг, за да проучи бъдещето си, след което се върна при мен с окуражителна усмивка. – Нищо.
– Добре – въздъхнах и той поведе пътя към изхода от стаята.
Забързах по коридора зад гърба му с Орион до мен, а той се наведе ниско, за да ми говори на ухото.
– Ще се омъжиш за мен.
– Знаеш ли, хората обикновено питат някого дали иска да се ожени за него, а не просто го заповядват – прошепнах аз.
– Ти вече си сродена с мен от звездите, какво има да питам?
– Това, че сме сгодени, не означава, че можеш да пропуснеш предложението. – Стрелнах го с остър поглед. – Така че по-добре поискай наистина, наистина хубаво следващия път, когато повдигнеш този въпрос. И не давам никакви обещания, че ще кажа „да“.
– Или че ще се съглася – подхвърли Гейбриъл през рамо.
– И откога трябва да искам разрешението ти? – Попита шокирано Орион.
– Подкрепям този въпрос – обадих се аз.
– Тъй като съм твой брат, мой дълг е да се грижа за теб – отвърна Гейбриъл и пое рязко наляво по един къс коридор, а ние побързахме след него.
Аз се изхилих, но Орион се намръщи, изглеждайки така, сякаш приема думите на приятеля си супер сериозно. Което беше нелепо, защото колкото и да обичах Гейбриъл, със сигурност нямаше да чакам разрешението му да се омъжа за Орион, ако исках.
– Дариус не ти е искал разрешение да се ожени за Тори – каза Орион.
– Знам. И аз ще го попитам за това отвъд завесата, но тъй като в момента сме на два различни плана, а аз не планирам да умирам скоро, той ще трябва да почака за ритника, който планирам да му подаря в задгробния живот. Ти обаче няма да избягаш от мен чрез смъртта, така че по-добре бъди мил като пай с мен, ако си решил да се ожениш за сестра ми. Гейбриъл се стрелна надясно, после забави ход, притиснал гръб до стената, докато очите му се оцветиха в някакво видение.
Орион и аз се движехме защитно около него, мечовете ни бяха вдигнати, а магията в свободните ни ръце пращеше.
– Обичам те. – Орион ми намигна и аз се разтопих за него, както винаги.
– Обичам те в отговор. Хайде да се прибираме.
– Къде е домът в наши дни?
– Където е семейството ни – казах с напрежение в гърдите, защото всички те ми липсваха толкова много. Трябваше да се измъкнем оттук и да намерим пътя обратно към тях.
– А кого смятаме за такъв извън нас тримата, Тори, Ксавие и Кейлъб? – Попита той.
– Макс, София и Тайлър. И не се прави, че не умираш за прегръдка със Сет – казах с намек за усмивка около устните си.
– Всъщност мисля, че ще се върна в клетката – отвърна той.
Поклатих глава към него, но после мислите ми се насочиха към момичето, което липсваше от семейството ни, а сърцето ми се разкъса от загубата на Джералдин. Нямаше как светът да бъде същият без нея.
– Натам. – Гейбриъл се върна към бодрост и отново се втурна пред нас.
Насилих се да отхвърля скръбта си, съсредоточавайки се върху това, което трябваше да се направи сега. Не можехме да допуснем грешка, трябваше да се измъкнем оттук. Ако бяхме заловени от Лайънъл и неговите дракони пазители, нямаше причина Лавиния да се въздържа повече да ни убие.
Пресякохме пушалнята и се промъкнахме през вратата в огромен коридор с внушителни картини на дракони и стъклени врати със сребърни ръбове, водещи към широк каменен балкон. Гейбриъл забави ход в локва лунна светлина и аз се преместих до него, намръщих се към него, открих, че очите му са оцъклени, а на челото му има бръчка на загриженост.
– Какво има? – Попитах шепнешком, когато той се върна при нас.
– Пътят е чист, но… имам ужасно усещане за нещо зловещо във въздуха.
– Можем ли да вървим бързо сега? – Орион се стрелна настрани. – Аз ще тичам, а ти и Дарси ще летите.
– Да, време е. – Гейбриъл свали ризата си, захвърли я настрани и разкри безбройните татуирани символи, които имаше по цялото си тяло. Черните му крила се разпериха от гърба му и той се обърна към балконските врати, като ги бутна широко. – Слизай тук, ние ще останем над теб, Орио, и ще се насочим право към гората отвъд терена. В момента, в който пробием защитите, Лайънъл ще се върне, но стига да продължим да се движим, би трябвало да сме отдавна изчезнали, преди да успее да ни настигне. А след това ще мога да използвам зрението си, за да го избегна.
Той разпери крилата си и аз вдишах чистия, свеж зимен въздух, който се разпиля в косата ми. Свободата ме молеше да я поискам, изискваше да намеря начин да се върна у дома, при сестра си, при приятелите си. Бях на път към тях, най-сетне се разгърна нова съдба. За секунда тежестта на жертвата на Стела увисна във въздуха и ме обзе благодарност за това, което беше направила. Може и да беше токсична жена, която бе последвала пътя на разрухата и нечистите дела, но в крайна сметка бе избрала да предложи живота си за мен и сина си. И нямаше как да отрека доброто в това.
Когато само гръдната плоча покриваше горната ми половина, крилете ми можеха да се разперят свободно и аз ги призовах, а в мен се появи тръпка в очакване да ги усетя отново.
Почти изстенах, когато те дойдоха при мен, бронзовият блясък на перата се издигна на гърба ми, а моят Феникс запя в мен.
Очите на Орион светнаха, докато ме гледаше.
– Чувстваш ли се добре, красавице?
– Толкова добре – издишах.
– Хайде – подкани ме Гейбриъл, като скочи и приклекна на извития каменен парапет на балкона, а очите му се движеха по земята като на хищна птица, която ловува, за да убие. – Ще летим ниско. Ще използваме прикритието на тези дървета, за да се движим. Той посочи пътеката, която водеше през гората към периметъра на обширната територия.
Кимнах, движейки се зад него, жадна да полетя отново, крилете ми биеха на гърба ми, готови да ме хвърлят в небето.
Една сянка пресече луната и главите и на тримата ни се насочиха в тази посока. Хвърлих въздушен щит около всички ни и Орион хвана ръката ми, като силата му се сля с моята, за да я подсили още повече.
Появи се Лавиния, увиснала над нас, почти скрита на фона на тъмното небе, което се бе сплело между звездите.
Тя се спусна като предзнаменование за сигурна смърт, огромни пипала от сенки се размахаха от ръцете ѝ и удариха купола от магия, който ни заобикаляше, със страшна сила, карайки ни да се спъваме, докато се борехме да го задържим на място.
Гейбриъл скочи обратно на балкона с проклятие и погледна към небето, докато Лавиния висеше над нас, раздразнена и враждебна, сенките се извиваха от тялото ѝ, а лицето ѝ се бе втренчило в гърлото ми.
– Какво направихте?! – Тя посочи Орион с яростно обвинение, а аз оставих огъня на феникса да се разлее по крилата ми, за да привлека вниманието ѝ към мен, карайки я да изпищи от ужас.
– Не! – Извика тя. – Как е възможно това?!
– Проклятието е нарушено – изплюх се аз. – Вече не сме обвързани с теб.
– Къде е моят Звяр? – Изръмжа тя. – Ела при мен. Разкъсай тези предатели.
Сенчестият звяр се нави по-близо до мен в димната си форма, но не отговори на призива ѝ. Той вече не беше неин пленник и тази нощ щях да му предложа шанс за истинско освобождение. Бях на прага на бягството и щях да мина през изхода със свитата си на буксир, така че, дявол да го вземе.
– Никой няма да ти се притече на помощ, Лавиния! – Изкрещях, като хвърлих повече сила в щита ни, докато държах погледа си твърдо далеч от дебелите лиани, които Гейбриъл призоваваше от земята под нея, промъквайки се в небето зад кучката сянка.
Гейбриъл добавяше остри като бръснач тръни по дължината на лианите, изплитайки мрежа, готова да я улови. Трябваше ни само шанс, но докато мислех за Имперската звезда и за проклятието, което тормозеше кръвната ми линия, знаех, че ще трябва да събера силата на всеки Феникс, дошъл преди мен, за да обърна съдбата в наша полза. Но така да бъде.
Лавиния изръмжа, а въздухът се разтресе от гърления звук.
– Сигурна ли си в това, малка принцесо? – Изсъска тя и при едно движение на главата ѝ нимфите изпълзяха от гората долу, като всички те се бяха слели толкова добре с дърветата, че не ги бяхме видели да идват. Бяха десетки, а може би и стотици други, които се криеха там в тъмното, но дори това ново предизвикателство не ме накара да се поколебая.
Бях се издигнала от недрата на двореца, бях се окъпала в кръвта на стотици феи, бях се сражавала с чудовище и бях възстановила онова, което беше изгубено за мен. Сега се намирахме на ръба на спасението и по волята на звездите, слънцето и луната тази вечер щяхме да си тръгнем оттук заедно.
Лавиния отново удари щита ни и двамата с Орион вкопчихме пети, докато куполът от въздушна магия се отдръпна с един сантиметър.
Една нимфа нададе ужасен писък, посочвайки мрежата с дългите си сонди, и Гейбриъл я хвърли към Лавиния, преди тя да успее да се обърне, за да я спре. Мрежата се стовари върху нея, обви я, завърза я здраво и проля кръв, докато шиповете се впиваха дълбоко.
– Върви! – Заповядах и се затичахме към ръба на балкона, докато Лавиния се бореше да се освободи от мрежата.
Гейбриъл ме погледна и аз оставих плана си да се развие в главата ми, очите му се присвиха за секунда, преди да види какво искам да направи, и кимна в знак на съгласие. Той се хвърли към Орион, като хвана дясната му ръка и преката дланта си по нея. Водна магия протичаше между пръстите му и той я използва, за да събере кръвта на Стела от дланта на Орион, преди да я затвори в червен леден кристал.
– Какво правиш…- Започна Орион, но когато Гейбриъл ми хвърли кристала с кръвта, той грабна Орион и скочи от ръба на балкона, крилете му се разпериха и ги улови вятърът.
Орион изкрещя името ми и се бори да се освободи, като двамата се насочиха извън полезрението под дърветата, където ги очакваше армия от нимфи. Но не можех да позволя на ума си да се захване с тази страшна мисъл, защото знаех, че имам своята роля в това бягство, и им се доверявах да проправят път между нашите врагове.
Привързах кристала към китката си с торбичка, изработена от листа, после скочих от парапета и се втурнах в небето към Лавиния, а крилете ми прогаряха пламтяща пътека във въздуха на гърба ми, докато я виждах. Тя все още се мяташе в мрежата, опитвайки се да се освободи, а аз се приготвих да атакувам, пулсът ми се надигаше, а отмъщението мъркаше името ми.
Феникс огънят избухна в мен и аз изпуснах рев, който беше подхранван от целия гняв и болка, които тази вещица беше причинила на мен и Орион.
Сенките ѝ прорязаха мрежата, която я ограждаше, но тя все още беше твърде разсеяна, за да забележи огненото кълбо на смъртта, което я приближаваше по пътя си. То се сблъска с нея в дъжд от смъртоносни искри, събори я от небето и тя изкрещя от ужас, падайки към дърветата.
Аз се гмурнах, преследвайки я, а дрънкалките на нимфите се врязваха в черепа ми, колкото по-ниско се спусках, блокирайки магията ми. Но нямах нужда от магия, когато имах своя Орден и план да унищожа Лавиния веднъж завинаги.
Ръцете на Лавиния се вдигнаха, преди да се удари в дърветата, а чертите ѝ бяха картина на отмъщение, когато изпрати към мен спирали от сянка, които се заплетоха около крилата ми и ги свързаха здраво.
Загубих контрол и от мен се изтръгна писък, преди да се ударя в короната на дървото и да падна на земята долу, приземявайки се в тревата. Лавиния не беше толкова благословена, тялото ѝ тлееше, докато лежеше в кратера, а гръбнакът ѝ беше огънат назад върху горящата черупка на дървото.
Огънят на феникса ми се разгоря, прогаряйки сенките, които се бореха да задържат крилата ми, но тъмната сила на Лавиния се превърна в нищо под интензивността на пламъка.
Сблъсъкът на битката в далечината ми подсказа, че Орион и Гейбриъл са изправени пред свои собствени битки, но сега не можех да насоча вниманието си към тях. Очакваше ме битка за възмездие, откриваше ми се възможност да отмъстя за всички онези, които бяха станали жертва на злобата на Лавиния.
Тръгнах към врага си, огънят на Феникса се изви от пръстите ми и се заби в нея, докато тя се бореше да се изправи, а сенките ѝ вече лекуваха изгарянията и счупените кости, които бях причинила с атаката си.
Сенките експлодираха от нея, блъскаха се в огъня ми и се опитваха да го задържат, а моите фениксови пламъци изяждаха тъмната ѝ сила също толкова безмилостно.
Изкрещях омразата си към нея, цялата несправедливост на онова, което беше сторила на Орион, разкъса пукнатина в центъра на гърдите ми. Исках да си плати, исках да я заболи. И щях да изпитам удоволствие да я гледам как умира. Но все още не можех да я изпратя в смъртта. Първо трябваше да и направя заклинанието, което бях научила от книгата, която намерихме в съкровищницата. Ако успея да го направя, тя вече няма да може да призовава сенките, за да се излекува. И тъй като сега разполагах с леден кристал, в който се съдържаше кръвта на доброволна жертва, имах точно това, което ми трябваше, за да сработи заклинанието.
Смъртта на Стела ни беше освободила, а това беше отговорът и на въпроса за унищожението на тази кучка в сянка. При всички опасения на майката на Орион, трябваше да ѝ бъда благодарна за това.
Хвърлих купол от огън на феникса върху кратера, като затворих Лавиния в него, докато тя се бореше с цялата сила на сенките си да се измъкне. Не можех да я задържам вечно, а усилията, които ми костваше да я задържа там, караха главата ми да тупти от болка.
Изръмжах, докато се държах, вдигнах ръцете си и ги движех по сложния модел, научен от кралица Авалон, като изричах заклинанието ясно и силно, за да го чуе тя.
– Свързвам сенките в тебе. Затварям вратите срещу кожата ти. – Повторих думите на стария език и Лавиния изпищя, борейки се все по-усилено да избяга. – Umbras constringo intus. Pellem tuam claudo fores!(Стягам сенките вътре. Затворете вратата към кожата си!)
Земята се взриви, силата ѝ се изля в нея, а сенките изкорениха всички дървета около мен. Бях принудена да летя, съчките се удряха в пръстта, докато аз се стрелках наляво и надясно, за да ги избегна, концентрацията ми се разколеба и позволи на Лавиния да разкъса земята и да избяга под пламъците ми.
Отхвърлих огъня си с изблик на разочарование, а Лавиния полетя към мен с оформен в хватката ѝ сенчест меч. Затичах се към небето, все по-високо и по-високо, звездите блестяха, докато ме наблюдаваха, а интригата им в тази битка се носеше из атмосферата. И за кой ли път бях повече от щастлива да им покажа нещо.
Усетих как Лавиния се втурва след мен, приближавайки се към гърба ми, и измъкнах белия меч от ножницата си, вдигнах го и се обърнах да я посрещна. Острието на сянката ѝ се удари в моето с шум като от взривена бомба и ударът се отрази в тялото ми.
Стиснах зъби, а крилете ми биеха в гърба, докато тя притискаше меча си силно към моя, а ръката ми трепереше от усилието да я удържа. Но когато тя се приближи сила принуди меча ми да се доближи до гърдите ми, а натискът на острието и се засилваше. Лицето ѝ се повдигна, триумфът танцуваше в обсидиановите ѝ очи, сенките се извиваха под почти прозрачната ѝ кожа. Но това не беше краят за мен.
Вдигнах краката си и я ритнах право в гърдите, възвръщайки си сантиметър пространство, и ударих силно крилата си, летейки към небето с огромна скорост. Тя беше на опашката ми за един миг, краката ѝ не бяха нищо друго освен сянка, докато ръцете ѝ бяха протегнати и онзи меч в хватката ѝ се държеше готов да ме прониже.
Изпратих огъня на феникса да се излее от крилата ми, да се спусне по гърба ми и да се преобърне върху босите ми крака. Тя изкрещя, принудена да се отклони насам-натам, докато се опитваше да избегне топлината на пламъците ми, а аз се преобърнах назад в небето, прибрах крилата си плътно и паднах към нея с готов собствен меч. Звездите сякаш светеха по-ярко, ослепително и винаги гледаха.
Острието ми проряза право през гърба на Лавиния, плътта, костите и сянката се разкъсаха под блестящия меч на майка ми, а Лавиния изрева, цялото ѝ тяло се превърна в черна сянка.
Завъртях се, горящите ми пера издълбаха дъга през призрачната сянка на врага ми и писъците на Лавиния прозвучаха в този облак. Тя се изстреля далеч от мен, колкото можеше да стигне, тази мъгла от мрак бе погълната от нощта, докато изобщо не я видях.
Търсех я, очите ми шареха насам-натам, а острието ми беше готово за всеки удар, който можеше да се стовари върху мен. Но от нея нямаше и следа и осъзнах, че по някое време и Звярът в сянка ме е напуснал, вече не витаеше зад гърба ми.
Оправих меча си в дръжката, тежките гърмежи на нимфите все още се носеха отдолу, а ревът от битката на Орион и Гейбриъл достигаше до мен.
– Лавиния! – Извиках. – Сражавай се с мен като с фея!
Тя се материализира на тревистия бряг пред двореца, излекувана и отново цяла. Поставих я на прицел, а движенията ми бяха изпълнени с хъс и решителност. Прибрах меча си в ножницата за сметка на огъня и полетях към нея през небето, като се стремях да я срещна на земята.
– Кралят се връща у дома! – Извика ми тя с радостен смях. – Скоро отново ще бъдете хванати като пчели в буркан, а аз ще го оставя да ви обезкърви. А когато свърши, ще заключа душите в костите ви, за да мога да пирувам с всички вас през следващите дни.

Назад към част 93                                                              Напред към част 95

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!