ГЕЙБРИЪЛ
Бях успял да хвърля в ръката си грубо издялано метално острие, преди нимфите да откраднат магията ми, и летях през короната над тях, като посякох колкото се може повече от тях. Но приливът беше безкраен, цялата армия от нимфи на Лавиния се изсипа на терена, докато тя ги призоваваше на помощ. Дървовидните им форми обърнаха мрачни лица към мен, а в родените им в ада очи се промъкна омраза. Дрънканиците на толкова много хора ни тежаха, магията ми беше невъзможна за достигане, докато те работеха, за да я укротят.
Орион се стрелкаше между тях с вампирската си скорост, пробождаше ги и ги изкормваше, като ги поставяше на колене, докато избягваше смъртоносните удари на сондите им. Ударите му бяха свирепи, подхранвани от силата на Ордена му и от злобата в сърцето му.
През главата ми премина светкавица на Зрението, черният меч в хватката му светна с пурпурен огън и аз веднага разбрах, че това е оръжието на Хейл. Проникнах по-дълбоко в Прозрението и видях себе си да правя случайно движение с ръката на този меч, от което огънят на Хидрата избухна във всички посоки в смъртоносен ад.
Усетих промяна във въздуха, когато побързах да настигна Орион, летях след него през дърветата и се движех толкова бързо, колкото можех. Сякаш друго присъствие беше с мен и в съзнанието ми се прокрадна миг от миналото, когато се плисках в топлите летни води на езерото на територията на двореца, докато Хейл ме учеше да плувам като дете.
– Върви, Габриел! – Развесели се той.
Тези думи сякаш отекнаха в настоящето, вместо в миналото, и ми дадоха прилив на енергия. Този спомен беше изгубен за мен; мощните блокажи, които бяха поставили върху съзнанието ми, когато Линг Аструм ме беше скрил от света, може и да бяха разрушени преди години, но имаше трайни последици, пропуски в детството ми, които не можех да възприема. Но с времето се надявах да открия всички скъпоценни моменти, които бях изгубил.
– Орио! – Извиках и той ме погледна, докато забавяше ход, за да забие меча си между лопатките на една нимфа.
Тя се превърна в пепел пред него, а аз се приземих до него, като си поех дъх и опрях ръка на рамото му. Но дори и този малък престой ни позволи да бъдем обградени за секунди – твърде много нимфи, за да ги преброя, пристъпваха през дърветата с дрънкалки в гърдите, приближавайки ни с вдигнати сонди и жажда за смърт в очите.
– Дай това на мен. – Изтръгнах меча от ръцете на Орион, а той оголи кътници и се обърна към враговете ни, готов да разкъса гърлата им само със зъби.
– Дръж се близо – предупредих го и въпреки че нимфите се приближаваха до нас, той знаеше да ме слуша, да се доверява на виденията ми. Беше научил този урок отдавна.
Може и да не можех да видя движенията на Нимфите, но можех да видя този огън и неговия потенциал. Само ако можех да движа меча по правилния начин и да запаля тези пламъци.
– Нокси – настоя Орион спешно. – Какъв е планът? Защото, колкото и да се наслаждавам на тази игра в гората с теб, мисля, че сме на път да се прецакаме като Златка, когато нахлула в къщата на трите мечки и се наяла за закуска.
Една нимфа се втурна към него, като от езика ѝ се изтърколи магически дрънкащ звук, и Орион се наведе ниско, хвана краката ѝ и я обърна по гръб с вик на усилие, а земята се разтресе, когато тя се удари в земята. Остър и брутален ритник в главата го довърши и Орион вдигна трупа, хвърли го към редицата нимфи и ги отблъсна назад.
– Нокси! – Изръмжа той, набирайки вампирска скорост, за да се добере до мен, и се чуха хъркания и писъци, докато се бореше да ги задържи на разстояние.
– Само секунда. – Отново замахнах с меча, призовавайки спомена, който бях видял още веднъж, но сега той не искаше да дойде при мен.
– Побързай, дяволе. – Орион се завъртя около мен в кръг, отблъсквайки всички нимфи, които се опитваха да стигнат до нас, а на челото му се появи линия на напрежение.
Завъртях меча във въздуха и лилав огън изскочи от него в спирала, което ме накара да се усмихна от удоволствие.
– Направих го – обявих, когато Орион се издигна над главата ми, изхвърлен от ръцете на една висока нимфа с насмешливо лице. Той се удари в ствола на едно дърво вдясно от мен и се строполи на земята със стон.
– Това е страхотно, Нокси – заговори той в тревата, изтърси се и се стрелна обратно към мен, от прореза в линията на косата му се стичаше линия кръв, но за щастие освен това беше добре.
Замахнах с меча, когато противниците ни се втурнаха отново, и ги погледнах заплашително, докато владеех острието на баща ми. Добре, значи той не беше мой кръвен баща. Но бях видял достатъчно от отношенията ни, за да знам, че ме е обичал до мозъка на костите ми, и бях склонен да чувствам същото.
Пурпурният огън избухна далеч от нас във всички посоки и аз придърпах Орион към себе си, за да се уверя, че нито една пръска от него не го е докоснала. Торнадото от диви пламъци проряза враговете ни, сякаш бяха направени от хартия, превръщайки първите редици от тях в сажди, докато останалите бягаха, за да спасят живота си, а писъците на ужас се издигаха във въздуха около нас.
– Ха – засмях се аз и погледнах към Орион.
– Не мислиш ли, че е малко? – Той измъкна самоделния ми земен меч от ножницата ми, за да се въоръжи, а след това погледът му се насочи към небето. – Къде е тя?
– Трябва да запазиш това. – Предложих му черния меч, знаейки, че е много по-вероятно той да го защити, отколкото грубо изработеното острие.
– Не – каза той твърдо. – Това е семейна реликва. Твоя е, Нокси.
Нямаше време да споря с него, затова кимнах, като отново погледнах към бъдещето и намерих пътя за нас.
– Нека се издигнем в небето, за да виждаме по-добре. Преобразих се зад него, като закачих ръцете си под неговите и го придърпах плътно към гърдите си.
– Това ли е нашият Титаничен момент? – Промърмори той, а аз се ухилих, преди да се отлепя от земята и да го изнеса високо над линията на дърветата.
Погледът ми падна върху Дарси, където тя се носеше над сфера от червен и син огън на феникса, която се въртеше на склона на хълма близо до двореца, и предположих, че кучката сянка се намира в нея.
– По дяволите – въздъхна Орион.
– Не се възбуждай от сестра ми, докато те докосвам – предупредих аз.
– Късно – промърмори той и аз проклех, като ни понесох към Дарси толкова бързо, колкото можех.
Преди да стигна до нея, в ухото ми се долови рев и аз се обърнах в посоката, откъдето беше дошъл – зад златните порти се материализираха множество дракони. Някои от тях все още бяха в образите си на феи, а полкът на обвързаните с Лайънъл мъже във флотските си одежди крачеше напред с намерение, а виковете на ярост ги напускаха, когато забелязваха битката, която се разгаряше натам.
– Хванете ги! – Избухна Лайънъл, докато си пробиваше път в челото на масата от Пазители, които беше свързал със себе си.
Онези от тях, които все още не се бяха прехвърлили, го направиха и се издигнаха в небето с гигантската нефритена форма на Лайънъл сред тях, насочвайки се точно насам.
– Майната му – изсъсках аз, след което насочих поглед към облаците горе и бързо полетях към тях. – Дарси – движи се! – Извиках и главата ѝ се завъртя, от кожата ѝ се разнесе огън, а в погледа ѝ пламна дива ярост. Тя погледна към драконите, които ускоряваха по пътя, кимна ми и аз се стрелнах към облаците, за да се прикрия, като и проправях път да ме следва.
Веднага щом се издигнахме достатъчно високо, силата на нимфите ни освободи и магията отново затрещя във вените ми. Освободих Орион и той излезе във въздуха, като използвах наскоро възстановения си елемент, за да го задържа в небето.
Сестра ми все още не се беше появила и страхът ме прониза при звука на близо двестате дракона, които ревяха под нас.
Не прави глупости, Дарси.
– Връщам се за нея – изръмжа Орион, който вече се спускаше надолу, и аз кимнах, следвайки го, като се приготвих за това, което щеше да е необходимо, за да ни измъкна оттук сега.
Огромни челюсти пробиха облаците под нас, толкова широки, че Орион беше обречен още преди да се опита да се измъкне. Остри зъби се затвориха около него, кръвта се разля, а от гърлото ми се изтръгна писък, който издаде позицията ми, когато друга челюст се освободи от облаците, зелени и блестящи. Сигурно ни бяха усетили по вятъра и дори когато взривих ледените остриета в ръката си и се врязах в горната част на устата на Лайънъл Акрукс, вече бях изгубен, челюстите се затваряха, зъбите разкъсваха кожата ми.
Изтръгнах се от видението с вик на ужас, който ме напусна, и открих Орион, хванал ръката ми, с тревога в очите.
– Какво видя? – Поиска той.
Отделих миг, за да се уверя, че никой от нас не е мъртъв, а болката и мъката от това преживяване ме приковаха, докато протягах ръка към приятеля си и се притисках към него, мисълта да го загубя беше твърде ужасна, за да си я представя. Все още бяхме в гората, стъпили здраво на земята. Все още не ни беше сполетяла гибел. Но нимфите се прегрупираха и вече се обръщаха натам, докато пламъците от меча на Хидрата се разгаряха там, където облизваха дърветата около нас.
– Драконите идват – изревах аз, а през ума ми преминаха вълни от видения, докато следвах всички пътища на съдбата, опитвайки се да намеря начин да оцелея тази нощ. Но ако се появят, те ще са твърде много, за да се изправим срещу тях, и със сигурност ще бъдем убити. – Смърт ни очаква, ако пристигнат. Единственият ни шанс е да си проправим път през нимфите и да избягаме, преди Лайънъл да реши да се върне у дома.
– Тогава да намерим Блу и да се махаме оттук – каза той твърдо, но ужасен рев изпълни въздуха и стомахът ми спадна, докато се чудех дали видението ми не е дошло твърде късно. Че драконите вече са тук и железните решетки на съдбата се затварят около нас, поставяйки ни на окончателен път към неминуем, кървав край.
Но когато се обърнах, за да потърся източника на звука, там открих не Лайънъл, а Тарик, варварския син, който Лавиния беше родила за фалшивия крал.
Той тичаше по земята на четири крака, лицето му се бе фиксирало в ръмжене, а черните му очи бяха позлатени от жажда за кръв, докато ни приближаваше. Беше създание, създадено да изсипе смъртта върху този свят, а аз не можех да възприема нито едно от действията му, сърцевината му бе изградена от сянка.
Дрънкането на нимфите все още изпълваше въздуха, още повече от тях се завръщаха, докато пурпурният огън от меча на Хейл угасваше на фона на овъглените стволове на дърветата, които ни заобикаляха.
– Ще се издигна над него – реших аз и разперих криле. – Ще го ударя отгоре с меча на Хейл, а ти ще отвлечеш вниманието му на земята. Най-малкото шибанякът не може да лети.
Тарик скочи във въздуха и през тялото му премина промяна, която ме накара да се отдръпна крачка назад от шок – огромен черен дракон проряза кожата му и се издигна във въздуха на кожени криле, които откраднаха светлината на луната.
– Между другото, Нокси, Тарик може да се превръща в дракон на сенките – изрече Орион, после се стрелна към мен и ме бутна в единствената посока, която ни се откриваше между стволовете.
Аз излетях, летейки до него, докато двамата използвахме скоростта на Ордена, за да се отдалечим колкото се може повече от Дракона, роден от сенки, който вече ни преследваше.
– Има ли някакъв шанс да направиш отново това фантастично огнено торнадо? – Обади се Орион, препускайки на зиг-заг през дърветата.
– Има нужда от време, за да се презареди – въздъхнах, когато видях този факт.
– Чудесно. Имаш ли още някакви добри новини за мен или това е всичко? – Попита сухо Орион, а звукът на нимфите, които се блъскаха в дърветата някъде вляво от нас, ми подсказа точно колко сме прецакани.
Погледнах назад към Тарик, който се издигна във въздуха над короните на дърветата, като разпери криле и отвори смъртоносните си челюсти, разкривайки торнадо от сенки, което се въртеше в устата му. Смъртоносно черните му очи се втренчиха в моите и аз бутнах Орион колкото се може по-силно, за да се сгромолясаме двамата на земята, като едва се разминахме с взрива от сенки, който се изля от челюстите на Тарик, докато се търкаляхме надолу по стръмния хълм.
Гората зад нас беше унищожена от огромната сила на Тарик, а кората, пръстта и отломките се разхвърчаха навсякъде след него.
– Чувал съм, че Покривът е прекрасен по това време на годината – казах аз, скочих и повлякох Орион със себе си, игнорирайки отзвучаващата болка в страната ми, докато продължавахме да спринтираме през дърветата.
– Майната ти – изпъшка Орион, а после ме дръпна и спря толкова силно, че едва не получих камшичен удар. Той ме дръпна надолу в един огромен, издълбан дънер и аз се примъкнах ниско, като двамата се примъкнахме един до друг в него.
– Нимфи – изръмжа Орион. – Право напред. Ще се ослушам и ще видя дали ще успея да открия свободен път.
Ревът на Тарик отгоре накара сърцето ми да забие, а Орион наведе глава, съсредоточавайки се, докато се ослушваше за звука от стъпките им.
Времето ни свършваше; Лайънъл и неговата драконова армия можеха да пристигнат всеки момент, а смъртта сякаш продължаваше да пълзи все по-близо до гърба ни.
– Има ли нещо? – Изсъсках тихо, а звукът на нимфите, които ни търсеха, накара косъмчетата по ръцете ми да настръхнат.
Той ме погледна през мрака и аз усетих тежестта на този поглед, отговора, който не можех да понеса да приема. Нямаше изход. И моето Зрение беше безполезен, за да ни помогне.
– И така… ще се опитаме ли да избягаме през нимфите или ще рискуваме в небето със Сенчестия дракон? – Попитах, като запазих лекия си тон, за да не разкрия ужасния страх, който рикошираше в тялото ми.
– Ако успеем да се издигнем достатъчно високо, ще си върнем магията – предложи Орион и аз кимнах в знак на съгласие.
– Ще ни придвижа колкото се може по-бързо – обещах.
– Ще се придвижваш по-бързо без мен – каза мрачно Орион, сякаш се канеше да изгради нов план, в който да го оставя.
– Няма бъдеще, в което да те оставя тук – заговорих, преди той да посмее да изкаже тази идея.
Той въздъхна.
– Добре, да вървим да се справим с неубиваемия задник – каза той.
– Обичам те, Орио – промълвих аз.
– Аз също, Нокси – отвърна той и ние се движехме като един, бързайки да излезем от дънера, където петдесет нимфи изпищяха, когато ни забелязаха. Те се втурнаха към нас, протягайки сонди, а бисерните им очи бяха втренчени в наградата.
Хванах Орион, крилете ми замахнаха силно и се изстрелях с цялата скорост на моя Орден, която ме изгаряше. Движехме се бързо, пробивайки покрива, а Тарик изръмжа, когато ни забеляза, носейки черни като полунощ криле.
Аз не откъсвах поглед от едно облачно петно горе, крилете ми биеха яростно, а сърцето ми биеше може би последните си удари.
Отчаяно исках да усетя прилива на завръщащата се магия, молех се да я сграбча, но въздухът зад гърба ми избухна и в гърба ми се сблъскаха ромолящи сенки, които бяха изтласкани от дробовете на Тарик.
Изкрещях, когато дясното ми крило се счупи, но магията изтръпна в пръстите ми, докато се издигахме нагоре, задвижвани от взрива. Махнах с ръка, създавайки илюзия, която, както се молех, щеше да ни даде шанс, ако не друго. Илюзията се откъсна от телата ни и заприлича на нас, докато се стрелкаше по небето, а аз прикривах истинските Орион и мен в сянка.
Тарик изръмжа, като се хвана на примамката ми и полетя след фалшивото ми хвърляне. Но малката радост от победата, която изпитах, бе погълната, когато загубих инерция и започнах да падам, магията ми отново блокира, а счупеното ми крило ме подведе в най-необходимия момент.
Орион се опита да изхвърли въздух, запазвайки остатъците от силата си, и забави падането ни достатъчно, докато се придържахме един към друг, спускайки се към чакащата земя. Но щом навлязохме в дърветата, магията му беше напълно открадната, а виковете на нимфите отдолу бяха смекчени от смъртоносните им гърмежи.
Орион се хвана за един клон, докато падахме, а с другата си ръка се държеше за мен и се напъваше да ме издърпа на него със сетни сили, докато го напускаше хъркане. Той ме държеше на място, а нимфите под нас крещяха от гняв и скачаха, за да ни достигнат, като опипваха с пръсти клона, на който се подпирахме.
Не бях готов да умра. Не и когато семейството ми ме чакаше, а мисълта, че никога повече няма да ги видя, караше сърцето ми да се разцепва. Може и да виждах видения за израстването на сина ми и за живота, който щеше да води, за деня, в който щеше да срещне идеалната си половинка, но исках наистина да го преживея. Исках да бъда там, когато се пробуди, и да го подкрепям, когато се дипломира. Имаше толкова много възможности за бъдещето му, но имаше и моменти на щастие, за които той можеше да претендира, ако само можехме да намерим пътя през тъмнината. И аз трябваше да бъда там за него.
Извиках, докато се опитвах да раздвижа счупеното си крило, но то висеше безсилно като обещание, че скоро няма да летя отново.
Клонът се счупи шумно и Орион и аз се спогледахме, а знанието за това, което щеше да се случи, се разби между нас като счупено стъкло. Поне ако трябваше да умра този ден, най-добрият ми приятел беше тук с мен. Но нямаше да се предам, докато последната врата на съдбата не се затвори твърдо пред лицето ми.
Клонът поддаде и двамата извадихме мечовете си, докато падахме, удряйки се тежко в земята между кръг от чудовища.
Първата нимфа ме сграбчи, а аз замахнах с острието си, като див звук напусна гърлото ми, а решимостта ми да видя отново семейството си звънтеше чак до сърцевината ми.
Изхвърлих първия си враг на пепел, чух как Орион се сблъсква с друга нимфа в гърба ми, но не можех да се обърна, за да погледна към него, и се молех вече да не съм го видял за последен път.
Следващата нимфа стигна до мен и с рев на решителност откъснах сондиращата ѝ ръка от китката. Тя издаде звук на мъка, който звучеше ужасно много като думата „Гейб“, и аз забих меча си в сърцето ѝ с ръмжене.
– Недей. Не се обръщай към мен с Гейб. – Издърпах меча обратно и той се превърна в пепел, преди още три да заемат мястото му.
Бях заобиколен за миг и се свлякох между тях на мъхестата земя. Единият от тях тупна върху счупеното ми крило, а другият заключи острите си сонди около гърлото ми, за да задуши вика на болка, който се изтръгна от гърдите ми.
Отрязах ръката му с мощен удар на острието си, крайникът се удари в земята и нимфата се отдръпна в агония. Друга нимфа се хвърли към мен, изтръгна меча от ръцете ми и го захвърли.
Орио нададе вик на болка, който повтори моя, а аз се сгърчих лудо, мускулите ми се схванаха, докато се опитвах да се изправя. Но най-големият от тримата посегна към гърдите ми, а сондите му прорязаха кожата ми и ме накараха да изрева. Сърцето ми се разтуптя, когато тези сонди се забиха по-дълбоко, издирвайки магията и жизнената ми сила.
Бях мъртъв, притиснат и на тяхна милост. Звукът на Орион, ударен от свой враг, предизвика вълна на отчаяние в мен. Беше свършило. Борбата ни беше загубена.
Потърсих нощното небе между грозните, рогати глави на Нимфите, които се навеждаха над мен, оплаквайки смъртта си, преди да ме е застигнала, защото имах толкова много неща, които исках да преживея в този свят. Толкова много любов, която исках да споделя с хората, които обожавах. Животът беше това мимолетно, скъпоценно нещо, а той едва започваше. Нека имаме повече.
Яростен рев проряза въздуха, от който земята се разтресе, и първата ми мисъл беше за Лайънъл, за съдбите ни, запечатани от неговото пристигане. Но тогава Сенчестият звяр се вряза в трите нимфи над мен, повали ги на земята и ги притисна под огромните си лапи. Разкъса главите им, разпръсквайки черна кръв по мен, преди да скочи над главата ми и да изръмжи към Нимфите, които се приближаваха към нас, поставяйки се между нас и тях като куче нападател.
Те се поколебаха, отстъпвайки назад пред лицето на мощното същество, и аз се хванах за козината му, като се изправих на крака, а дясното ми крило висеше неудобно на гърба ми и болката ме разтърсваше.
– Господи, дявол да го вземе – издишах аз, а Сенчестият звяр се обърна малко в моя посока, като ми похърка ласкаво.
– Орио? – Обърнах се, за да го открия зад себе си, с разцепена устна и ляв крак, от който течеше кръв, но в мен отекна облекчение, че го намирам жив. Преместих се, за да взема меча на Хейл, докато Орион куцаше по пътя ми с изтощение в очите, загледан в Сенчестия звяр, а изражението му премина в шок.
Сенчестият звяр хукна напред, притисна ръката ми и отново захърка, сякаш искаше да направя нещо. Отне ми секунда повече, за да осъзная, че ме подканва да се кача на гърба му, и тъй като независимо от това бях напълно прецакан, го направих, изкачих се нагоре по страната му и преметнах крак през лопатките му.
Орион ме погледна, седнал върху Сенчестия звяр, и от него лъхаше колебание, но при едно силно дръпване на главата ми той се стрелна напред и се покатери зад мен. Не беше като да можем да избираме съюзниците си точно сега, а това животно току-що се беше поставило между нас и сигурна смърт.
– Сигурен ли си за това? – Попита той.
– Спаси живота ни – казах с вдигане на рамене, като вплетох пръсти в козината на Сенчестия звяр. – Заведи ни при Дарси – заповядах му, надявайки се, че ще разбере, и то изглежда разбираше защото се хвърли напред, поваляйки нимфите като кегли за боулинг, а после се втурна през дърветата.
Тарик изръмжа в небето и аз извих врат, като установих, че той вече не е заблуден от илюзията ми, тъй като ни забеляза долу. Обърна се да ни преследва, но Сенчестият звяр засега го изпреварваше, движейки се яростно с мощните си лапи.
Бяхме обречени и ако не стигнем до Дарси и не успеем да избягаме преди пристигането на драконите, имаше само един начин това да се случи. И той щеше да бъде кървав, мъчителен край.
Назад към част 95 Напред към част 97