Каролин Пекъм – Зодиакална академия – Скръб и звездна светлина – Книга 8 – част 97

ТОРИ

Падането завърши внезапно, а земята се пропука под краката ми, когато се приземих. Димът, през който се носех, се издигна наоколо, тъй като моето пристигане го накара да се разтресе и да се отдалечи, освобождавайки пространство, за да мога да видя.
Дори въздухът тук сякаш знаеше защо съм дошла.
Светът около мен се състоеше от нищо и всичко едновременно. Безплодна пустош, накъдето и да погледнех, и все пак животът искреше в периферното ми зрение, сякаш вглеждането в него го караше да мига, но никога не можеше да бъде наистина видян.
Знаех с какво трябваше да се сблъскам тук и сякаш само мислите ми ги предизвикваха, пред мен избухнаха пламъци, в сърцето им се появи врата, гледката през която бе забулена в мрак.
Огньовете на бездната.
Вратата между царствата.
Пристъпих към нея, тежестта на раницата ми нарастваше, докато се приближавах към топлината на пламъците, и за пръв път не усетих силата на огъня, която се впиваше в кожата ми и подхранваше Феникса ми. Това не бяха нормални пламъци. И имах чувството, че дори дарбите ми от Ордена няма да са достатъчни, за да ми осигурят имунитет срещу тях.
Пуснах раницата си, извадих Книгата на огъня като в транс, а ръцете ми сякаш знаеха какво да направят още преди умът ми да се е замислил за това.
Прелистих страниците и се спрях на една от тях – пръстът ми натисна изображението на мъж, чието тяло лежеше върху горяща клада, а после погледът ми се премести върху надписа, който беше приложен към нея.

Само дух, откъснат от тялото си, може да премине през горящата порта, както е написано от самите звезди. Но отдавна се разсъждава, че дух, който все още е привързан към смъртната си плът, може да се промъкне незабелязано на гърба на друг, който е изправен пред истинския си преход.

Прочетох думите два пъти, чудейки се дали няма да ми се наложи да призова по някакъв начин жертва към себе си, някой нисш член на армията на Лайънъл Акрукс, когото няма да имам нищо против да убия в името на това, от което се нуждая. Не бях сигурна какво говори за мен това, че съм готова да обмисля това, но бях стигнала твърде далеч по този път, за да се върна сега, и не мислех, че има много цени, които не бих платила.
Но като прочетох думите отново, се зачудих дали те не са по-скоро подсказка за следващата част от плана ми, отколкото инструкции за това, и махнах парчетата от коженото си яке, които бяха останали, след като крилата ми го бяха пробили, и го захвърлих настрани.
В крайна сметка вече знаех как бих могла да премина през горящата порта.
Пулсът ми се ускори, когато тези мисли започнаха да се въртят в ума ми, и аз затворих „Книгата на огъня“, преди да я върна в раницата си и вместо това да взема от нея декантера с кръвта на враговете ми.
Поставих я на земята, след което извадих торбичката с каменна сол, последвана от петте стъклени кристала, които бях избрала за тази цел.
Извадих от чантата си една връзка сушена мащерка и я сложих при останалите.
Горящата порта се разпали, сякаш знаеше какво смятам да направя, а топлината на пламъците облизаха кожата ми и накараха тялото ми да настръхне от интензивност.
Вдигнах торбата с каменна сол и започнах да вървя, докато я изсипвах, очертавайки на земята пентаграм, чийто център беше достатъчно голям, за да побере тялото ми. Мърморех думи на древния език на руните, а пръстите ми изписваха символите, докато вървях, като описвах въздуха с пламъци, които падаха на земята, изгаряйки руните в скалата на външния ръб на пентаграма.
След като приключих, събрах петте кристала, взех ги един по един в юмрука си и вложих силата си във всеки от тях, преди да ги поставя в точките на пентаграма. Единият се изпълни с вихрена синя водна магия, следващият – със зелена земна магия, после с пламтящ огън и най-чист въздух. Накрая посегнах към онзи неизбродим кладенец на сила в дълбините на душата си и призовах етера.
Той се издигна в мен като вълна от чиста енергия, дъхът ми спря и органите ми се успокоиха за няколко болезнено дълги мига, докато го насочвах към кристала и го поставях в главата на пентаграма. Той светеше като останалите, но сърцето му беше най-тъмноточерно, по-скоро като празнота от светлина, отколкото като цвят, който очите ми можеха да открият.
Пръстите ми леко се разтрепериха, докато го поставях, и си пожелах да се успокоят, защото знаех, че ще ми трябва много повече сила, преди да свърша това.
Бях се изправила пред страховете си, пред истината си и сега трябваше да се изправя пред цената, която тази магия искаше от мен.
Светлината, която беше пробила дима, за да ме намери на дъното на тази бездна, трептеше, докато работех, звук, който разтърсваше света, искане, което караше земята да трепери, сякаш звездите ми крещяха, яростно ми се караха, когато разбраха какво правя.
– Проклех ви – изръмжах, вдигайки ръката си нагоре към небето, етерът падаше от мен, докато оголвах белязаната си длан към тях, карайки небето да се тресе от силата, която отприщвах. – Дадох ви обещание. И е време да видите как то се сбъдва.
Преместих се в центъра на пентаграмата, като с всяко свое движение обединявах магията си, взех в юмрук вързаната мащерка, преди да разсека ръката си със същия кинжал, който беше откраднал от този свят мъжа, когото обичах.
Кръвта ми се разливаше бързо и горещо, етерът капеше от мен при всяко червено пръсване, докато я оставях да пада върху изсушените билки. Мащерка за общуване с мъртвите. Път, който се отваря и остава така само за известно време.
Когато изсушените билки бяха опръскани с кръвта ми, хвърлих снопчето от себе си, право в сърцето на тази порта. Входът изрева от ярост, когато впрегнах силата си около него и хвърлих волята си към него.
Това не беше замислено като проход, а просто като сърцето на пламъците в този свят, като връзка с всеки пламък във всяка фея, която притежаваше този елемент. Но на мен не ми пукаше. Не ме интересуваше нито замисълът, който звездите бяха заложили за нея, нито каквото и да било друго, и докато привързвах портата към волята си, усетих как пукнатина разтърсва основите на самата земя.
– Предай се – изсъсках и забих пети в земята, докато етерът се въртеше в мен, опитвайки се да се превърне в каишка за мен вместо за портата.
Изхвърлих ръцете си, елементарната магия избухна от мен и изригна в четирите точки на пентаграма, посветен на тях.
Огън оживя до огнения кристал, след това въртяща се водна топка, после въртящо се кълбо от въздушна магия и разцъфнала поляна със зелена трева. Между портата и мен остана само кристалът, изпълнен с етер, и когато се взрях в дълбините на силата си, призовавайки сърцето на тази най-древна магия, от него се откъсна момиче от чиста светлина.
Паднах на колене, когато силата, необходима за призоваването ѝ, се изтръгна от мен, задъхвайки се, докато се взирах във фигурата, чертите и бяха напълно затъмнени от ослепителната светлина. Тя стъпи пред мен, докато връзката ми с портата се опитваше отново да ме придърпа, и аз оголих зъби в мрачна усмивка, когато тя извади жезъл от златна енергия и хвърли пипало от тъмен етер право в пламъците.
Бях повалена обратно на задника си, когато притеглянето на портата внезапно се прекъсна, хватката ми върху нея стана желязна, волята ми – нейна воля, а устните ми се изпънаха, когато осъзнах какво съм постигнала.
Дишането ми беше накъсано, а раната на ръката ми пулсираше болезнено, но не бях приключила и не можех да отделя нито миг за почивка.
Потърсих декантера с кръв, загледах се в наситеночервената течност, която се въртеше в чашата, и си спомних как я изцедих от себе си, след като се събудих в стаята си, а кръвта на враговете ми, която беше покрила тялото ми, сега беше оръжие, готово за употреба.
Свалих капака от декантера и потопих два пръста в кръвта, като дълбоко вдишах и изпълних дробовете си. Разположих се в самия център на пентаграма и се съсредоточих върху магията, която започна да се надига в отговор на повика ми.
Изрисувах руни върху кожата си, докато вкарвах етера в себе си, изпълвайки тялото си с него, сякаш бях съд за него и нищо повече.
Когато етерът се срещна с руните, които бях нарисувала върху себе си, той ги сграбчи, силата ги прогори и ме накара да стисна зъби, докато те бележеха тялото ми една след друга.
Проклех се, докато болката се впиваше безмилостно в мен, магията изгаряше чак до костите ми, докато прорязваше тялото ми, преминавайки през мен, сякаш плътта нямаше голямо значение за нея и търсеше истинската награда – душата ми.
Крясъкът, който се изтръгна от мен, когато паднах на земята, беше безкраен и не се доближаваше до реалността на болката, която ме разкъсваше, докато душата ми беше подпалена от тази сила.
Всичко беше изтръгнато от мен, Фениксът ми крещеше, когато връзката ми с него беше изгубена, властта ми се разпадна, когато беше изтръгната от контрола ми, падайки в дълбините на магията, която бях започнала да владея и вече не държах в ръцете си.
Заклинанието беше като живо същество, чиито собствени желания и нужди бяха ужасни, докато то гледаше света с несравним с никой друг глад. То искаше да ме използва за тази цел, да унищожи, да заличи, да погълне.
Хватката ми за себе си се разклати, когато гладът му почти ме погълна, но докато се носех по течението на катастрофалните му желания, ме извика проблясък на собствените ми нужди, златните очи на моето проклятие и причината за всичко това. Човекът, когото бях избрала за себе си, въпреки всички причини, които имах, за да го отхвърля, въпреки звездите, които ни тласкаха и дърпаха, въпреки завесата, която се беше затворила между нас. Той беше мой и аз бях негова и бях дошла тук, за да го върна на моя страна.
С изблик на сила, която избухна от последните кътчета на съществото ми, изтръгнах контрола над етера обратно в ръцете си и го принудих да се подчини на волята ми.
– Отворете пътя – изсъсках, юмруците ми се свиха, кръвта се стисна между пръстите ми, а гръбнакът ми се изви към скалата под мен.
Вселената се бунтуваше срещу искането ми, но аз отказвах да отстъпя, всеки удар на силата, която притежавах, всяка частица, която можех да изискам и открадна от заобикалящия ме свят, се огъваше и прегъваше, докато налагах волята си над него.
Бях дошла тук, за да го видя, и отказвах да позволя на смъртта да ме завладее, преди да съм го направила.
Всичко, което ме заобикаляше, трепереше и натежаваше, самите природни закони работеха, за да ми откажат тази единствена молба, но аз само впрегнах повече сила в заповедта си, само призовах повече от етера и го обвързах с волята си, докато огромен, раздиращ взрив изпълни въздуха и светът около мен затрептя като масло.
Силата се разля и се оттече, освобождавайки ме от агонията на владеенето ѝ и позволявайки ми да се преобърна по лице, докато се борех да спра натрапчивата болка в душата си.
Изправих се на крака, крайниците ми трепереха от усилие, а дъхът ми идваше на плитки издишвания, докато възприемах пропастта между царствата, които бях принудила да съществуват, висящи там, затворени в портата от пламъци.
Краката ми се препъваха един в друг, докато се придвижвах към нея, а останалата част от света сякаш се стопяваше, докато не остана нищо друго освен този разкъс в тъканта на самата вселена, тази ефирна светлина, която ме заслепяваше от всичко, което се намираше отвъд нея.
Не се спрях, докато се клатушках по-близо, а сърцето ми гърмеше, доказвайки на мен и на всички, които можеха да го чуят, че все още живея. Дори когато направих последната крачка и навлязох в самата смърт.

Назад към част 96                                                    Напред към част 98

 

 

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!