Каролин Пекъм – Зодиакална академия – Безсърдечно небе – Книга 7 – част 65

***

Събудих се в прегръдките на жената, която обичах, с разтопено съкровище, което покриваше леглото и ни залепваше за проклетия матрак.
Рокси изстена, когато и тя се събуди, единият и крак също беше заклещен във вече втвърденото злато, макар че останалата част от тялото и беше преметната върху моето, така че тя беше избегнала най-лошото.
Не бях сигурен откъде да започна да се опитвам да го поправя, но тя само извърна очи към мен, когато направих коментар за това, и вдигна ръка, използвайки земната си магия, за да поеме контрол над метала и да го принуди да се върне във формата, която беше приел, преди да успеем да го превърнем в разтопена каша. Тя хвърли монетите и бижутата обратно в сандъка със съкровища до леглото с едно движение на китката си и стана от леглото, преди да успея да я спра.
– Трябва да планираме нападението си срещу баща ти днес – каза тя, премести се през стаята и отвори гардероба, прелиствайки агресивно дрехите си.
– Трябва – съгласих се аз, проследявайки движенията и с очи и опитвайки се да не се съсредоточавам върху това колко още сутрини ни остават, преди звездите да дойдат да си вземат дълга. Защото знаех, че ще го направят. Можех да давам толкова клетви, колкото ми харесваше, и да се боря толкова силно, колкото бях способен, но в крайна сметка не виждах истински изход от тази наша съдба, въпреки че много ми се искаше да има.
– Затова трябва да побързаме. – Тя извади от гардероба дългата златна рокля, която носеше още от „Двореца на пламъците“, и се облече в нея, докато аз продължавах да я наблюдавам. – Сигурна съм, че не трябва да ме гледаш, пич.
– Не съм ти пич – изръмжах раздразнено. – И защо не трябва да те гледам?
– Променил ли си вече мнението си? – Попита тя любопитно. – Защото ти си този, който е решил да се ожени. Аз съм напълно доволна да живея в грях.
– Наистина? – Попитах, като изведнъж се почувствах много по-бодър, докато се бутах в изправено положение.
– Казах ти, никакви глупости. Или искаш да го направиш, или не искаш. Аз също няма да се занимавам с цялата тази огромна тълпа и девствена белота. Можеш да ме приемеш такава, каквато съм, или изобщо да не ме приемеш.
– Знаеш как обичам да те приемам – казах грубо и тя ми предложи усмивка в отговор.
– Хайде тогава да вървим. Вече писах на Джералдин и на останалите, така че няма съмнение, че тя е настръхнала до смърт и прави някакви безумни приготовления с нулев график. Не искам да и давам достатъчно време, за да го направи фантастично.
– Не дай си боже – подиграх се аз.
– Военният съвет започва след половин час – подхвърли тя и аз свих вежди.
– Ти говориш сериозно – заявих аз.
– Ще станеш ли Вега или какво? – Попита тя раздразнено и можех да кажа, че всичко това я изтласква от зоната и на комфорт, но тя беше там, изглеждаше достатъчно добре, за да се храни, и чакаше да се оженя за нея.
– Ще станеш Акрукс – поправих аз и тя ме дари с лукава усмивка.
– О, не. Знам как се работи тук. Двойката приема името на най-могъщата фея във връзката. А в този случай това ще бъда аз.
Устните ми се разтвориха от изненада, когато тя каза това, и осъзнах, че е права. През целия ми живот никога не е имало изгледи да има партньор за мен, който да е по-силната страна, така че винаги съм предполагал, че всяка моя съпруга ще приеме моето име. Но нейното твърдение беше вярно. От друга страна, тя все още не ме беше взела и не беше спечелила, така че едва ли скоро щях да се преклоня пред нейната власт.
– Ще трябва да ме натикаш в задника ми, преди да призная, че това е вярно, бейби – отвърнах аз.
Рокси погледна към златния часовник, който седеше на нощното шкафче, и въздъхна.
– Няма време. Тогава можем да разберем за името, след като убием баща ти. Отрязаната му глава може да седи и да гледа как ти наритвам задника, така че да получи място на първия ред в момента, в който скъпоценният му наследник ще бъде принуден най-после да се поклони и последната частица надежда за империята му ще умре. Ще бъде романтично.
– Ебаси, обичам да говориш като психопат – казах аз.
– Правя го много повече, откакто те срещнах – отвърна тя.
Трескаво блъскане по вратата привлече вниманието ни и тя въздъхна.
– Това ще са глупостите. Побързай, преди всичко това да е станало прекалено сватбено.
– Звездите да не дават – съгласих се саркастично и тя ме отблъсна, преди да се насочи към вратата, където писъците на възбудата на Джералдин пронизваха въздуха толкова силно, че се страхувах за тъпанчетата си.
Забелязах там и Дарси и София и вдигнах ръка за поздрав половин секунда преди Рокси да бъде издърпана навън и вратата да се затръшне пред лицето ми, докато Джералдин ми заповядваше да си изчистя очите от гледката на нейната кралица.
Това момиче беше честно казано шибана лудница, но можех да призная, че малко ми харесваше.
Ксавие, Наследниците и Орион пристигнаха след още няколко минути, докато закопчавах ризата си, и не можех да помогна на посърналата усмивка, която се отскубна от устните ми, докато всички те скачаха върху мен, виеха поздравления и ме пляскаха по гърба. Сет беше остригал косата си от страната, която Орион беше изгорил, с плитки, които се виеха по нея и по другата страна на косата му. Дарси каза, че прилича на викингски воин, каквото и да означаваше това, и въпреки че му се подигравахме за това, бях сигурен, че всички тихо си мислехме, че му отива.
Тръгнах нагоре от „Бъроуз“, като намерих майка ми и Хамиш във фермата, която я скриваше от погледа, заедно с Гейбриъл и семейството му, а тя се втурна към мен, щом ме видя, обви ме в прегръдките си и ми каза, че това е най-гордият ден в живота и.
Притиснах я в прегръдката си, опитвайки се да не изпитвам обида към годините, които баща ми ни беше откраднал, за да се придържам към времето, което ни беше подарено сега.
– Толкова се гордея с теб – въздъхна мама, стиснала предната част на ризата ми и ме погледна със сълзи в очите. – Баща ти работеше толкова усилено, за да те превърне в огледален образ на човека, който беше, но въпреки всички шансове, които бяха поставени срещу теб, ти се пребори с тежестта на неговото влияние и израсна в свой собствен човек. Мъж, който може да спечели сърцето си обратно от лапите на самите звезди. Мъж, който е достоен за любовта на онова момиче там.
Придърпах я в прегръдките си, тъй като тези думи докоснаха акорд дълбоко в мен и го изтръгнаха със звучна нота, която отекна чак до костите ми. Защото тези думи олицетворяваха всичко, в което се опитвах да докажа, че мога да се превърна през последната година, и да ги чуя от устата на жената, чиято любов ми беше отказвана толкова дълго време, означаваше всичко за мен. Трябваше да ни бъде подарено повече време, на което да се наслаждаваме заедно, но ако можех да повярвам на тези думи, тогава поне можех да си отида от този свят със съзнанието, че съм направил достатъчно, за да докажа какъв мъж бих могъл да бъда на всички около мен, и те можеха да ме запомнят като човек, който си струва да бъде запомнен.
Рокси ме чакаше на най-отдалечения край на границата, която заобикаляше „Бъроуз“, където хълмовете се спускаха, за да разкрият зашеметяващата гледка отвъд, където орлите се носеха над пейзажа, а по дърветата цъфтяха всички нюанси на есента, чиито листа се гонеха в небето от студения вятър, който обещаваше край на славата им.
Очите ми се спряха на моето момиче, докато скъсявах разстоянието между нас, а останалите се скупчваха зад мен, крачейки през полето със зашеметяващи диви цветя, които определено не бяха там, когато за последен път бях тук.
Рокси погледна към мен с усмивка, която дърпаше ъгълчето на устните и. Сега тя носеше зашеметяваща кървавочервена рокля от ръчно шита дантела, която оставяше гърба и гол и имаше шлейф, който се развяваше около краката и. Дългата и тъмна коса беше прибрана нагоре, а свободните къдрици се плъзгаха по шията и. Лицето и беше изрисувано с грим, очите и бяха черни, а устните – рубиненочервени като медальона, който носеше на врата си заради мен.
Майната му на това как Джералдин я беше преобразила за десетте минути, откакто я бях видял за последен път, или откъде, по дяволите, беше намерила тази рокля, но пулсът ми заби гладно, докато очите ми се наслаждаваха на гледката и, която ме чакаше там.
Джералдин започна да хлипа гръмогласно, а Дарси грееше със сълзи в зелените си очи, които знаех, че са за нашето положение, но в този момент не можех да се съсредоточа върху това. Единственото, което можех да видя, беше тя. Момичето, което владееше сърцето ми още преди да я срещна.
– Не трябваше ли да минеш по пътеката, за да ме посрещнеш? – Попитах я, докато се приближавах към нея, а братята и семейството ми се бяха скупчили близо до нея.
– Казах ти, че няма да има глупости – отговори тя с вдигане на рамене и аз забелязах букета с рози, който беше подхвърлен до краката и. Дъхът на забавлението ме напусна, докато гледах тази жена, на която исках да предложа вечността, опитвайки се да не позволя на сърцето си да се разбие при съзнанието, че нашето щастие ще приключи след няколко кратки седмици.
– Ще дадете ли традиционни обети? – Задави се Джералдин, но Рокси веднага поклати глава.
– Не. просто ще застана тук и ще кажа на света, че той е мой. Ако някой откаже да повярва на думата ми за това, тогава може сам да повдигне въпроса пред мен.
– Винаги си толкова агресивна – подразних я, докато се премествах да застана над нея, забелязвайки безупречния грим и перфектно оформените къдрици в абаносовата и коса, които се раздвижваха от хладния бриз, който танцуваше около нас. Джералдин наистина работеше бързо под напрежение.
– Казва драконът, който се опита да ме удави.
Поклатих глава, неспособен да повярвам, че тя ще повдигне този въпрос точно сега, като същевременно се чудех защо не съм знаел, че ще го направи. Това шибано момиче щеше да е краят ми. Но това не ме притесняваше.
– Имаш ли пръстени? – Попита ме Дарси, докато Ланс се премести, за да обгърне раменете ѝ, и ме погледна с изражение, което ми подсказваше, че е едновременно щастлив и съсипан. Което за съжаление беше почти същото като настроението на всички наши гости.
– Той е обсебен от съкровищата Дракон, знаеш, че има пръстени – пошегува се Кейлъб, а аз си отдъхнах от смях, извадих ги от джоба си и предложих на Рокси този, предназначен за мен, да го нося.
За момент тя огледа простата платинена халка, като ме погледна изненадано, а аз свих рамене.
– Каза, че няма да има глупости.
Усмивка избухна на лицето и като слънце през облаците и тя го прие, пристъпи към мен и взе ръката ми, като напъха пръстена на пръста ми без толкова много забавяне.
– Твърдя, че този мъж е мой съпруг – каза тя, а в гласа и звучеше сила, която не позволяваше на самите небеса да я отрекат.
– Приемам тази жена за своя съпруга – отвърнах аз, взех пример от нея, нахлузих инкрустирания с рубин пръстен на пръста ѝ и ѝ се усмихнах жадно.
Джералдин започна да бълнува за нашия съюз, за звездите и някакви глупости, които, както предположих, бяха нейният начин да направи всичко това официално, но аз не бях в състояние да се концентрирам върху нито една дума от нея, тъй като прегърнах момичето си в обятията.
Очите на Рокси горяха от любов към мен и аз потопих устата си, за да поиска нейната, без да мога да повярвам, че ще имам този проклет късмет, когато открих жената на мечтите си в ръцете си и пръстена ми, здраво поставен на пръста и. Тя вдигна брадичката си, за да ме посрещне, пръстите и се свиха в предната част на ризата ми и аз затворих последния остатък от разстоянието между нас, целувайки я без дъх под сивите облаци, без да се вижда нито една шибана звезда.
Тя беше права за това. Не се нуждаехме от съдба или пръстени в очите си, за да знаем, че си принадлежим един на друг. И точно тук, без нищо от това, усещах силата на връзката ни, много по-дълбока от тази, която всяка връзка можеше да ни даде, докато предявявах претенциите си към жената, за която жадувах от толкова проклето дълго време.
И знаех, че сега дори смъртта не би могла да раздели душите ни отново.

Назад към част 64                                                  Напред към част 66

 

 

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *