Каролин Пекъм – Зодиакална академия – Безсърдечно небе – Книга 7 – част 67

ДАРСИ

– Натам! – Извика Джералдин, повеждайки Тори и мен през тунелите, където прокарахме ръце по главите на бунтовниците, докато те ни се кланяха, за да ги „благословим“.
Знаех, че нямам никаква реална власт, за да предложа благословия, но знаех и силата на вярата. И ако те смятаха, че това ще помогне, то предполагах, че е така.
Тори също се присъедини неохотно и аз продължавах да хвърлям загрижени погледи към нея, мислейки за Дариус, а гърдите ми се свиваха всеки път, когато зърнех болката в очите и. Тя беше скрита под твърда стена, но можех да чета сестра си като книга. И честно казано, исках да свърша тук, за да мога просто да я взема да летим с Гейбриъл и да отида на някое тихо място, където да я държа в прегръдките си. А може би тя щеше да иска да се върне при Дариус веднага щом можехме да напуснем шоуто. Всичко, което знаех, беше, че тя току-що се беше омъжила за мъжа, когото обичаше, веднага след като разбра, че времето им заедно изтича, а сега трябваше да загърби сърцето си в полза на войната. Надявах се Лайънъл да изгори за всички разрушения, които е причинил, когато това стане.
Изпитах облекчение, когато Джералдин извика да поиска почивка за нас и ни поведе обратно към трапезарията, през стаята в задната и част, която беше запазена само за нас. Имаше удобни столове и заглушителен балон, който ни даваше някакво подобие на спокойствие, и Тори въздъхна с облекчение, когато се премести към един стол, седна до буйния огън, който изглеждаше като истинско парче от рая.
Джералдин ме погали ласкаво по главата, след което се обърна и се изниза от стаята, като измърмори нещо за спешно необходима кралска закуска.
Орион водеше напрегната дискусия с Гейбриъл и когато Тори се свлече на стола си, аз се преместих да се присъединя към тях. Ръката на Орион се плъзна плавно около мен и аз откраднах миг облекчение в прегръдката му, облегнах глава на рамото му и затворих очи, като дори не чувах за какво говори с брат ми, тъй като пулсът ми сякаш барабанеше твърде бавно в ушите ми.
Колкото по-дълго очите ми оставаха затворени, толкова по-изморена се чувствах и когато дръпнах магията си, възнамерявайки да направя заклинание за събуждане, което да ми даде тласък, на нейно място дойде вълна от изгаряща ярост. Бях ядосана на тази война, на шибания Лайънъл и на заплахата, която висеше над всички нас и която излагаше на опасност всеки един човек, когото обичах.
– Наследниците ги няма, изчезнаха преди няколко часа – гласът на Гейбриъл проряза мъглата на мислите ми.
– Изчезнали? – Изтръпна Тори и седна с разширени очи. – Какво имаш предвид, че са изчезнали?
– Семействата им са в опасност – обясни Гейбриъл. – Дариус отиде с тях, за да им помогне.
– Как в опасност? Кога ще се върнат? Защо не дойдоха да ни вземат? – Поиска Тори в паника.
– Почти съм сигурен, че ще се върнат – каза Гейбриъл.
– Почти сигурен? Това не е достатъчно – избухна Тори. – Това е като начина, по който беше сравнително сигурен, че да заведеш Дариус да се пазари със звездите е добра идея миналата Коледа?
Очите ми се отвориха и аз се нахвърлих върху Гейбриъл с ръмжене, блъснах гърдите му с пламъци в ръцете си и той прокле, докато се препъваше назад.
Задъхах се, когато осъзнах какво съм направила, и Орион ме дръпна от него.
– Извинявай, не исках да го направя – казах ужасено, докато Гейбриъл лекуваше изгарянията по гърдите си, а ризата му димеше там, където я бях прогорила.
Гейбриъл се намръщи и осъзнах, че и Тори ме гледа изненадано, от което по врата ми пламна срам, тъй като гневът и към Гейбриъл отпадна в полза на загрижеността за мен.
– Съжалявам – повторих аз.
– Какво става, Блу? – Обърна ме към себе си Орион, гледайки ме с тревога вместо с гнева, който трябваше да видя там.
Гейбриъл се приближи до мен, галеше бузата ми, докато ме гледаше в очите, и имах чувството, че гледа директно в душата ми, докато издирваше нещо в погледа ми.
– Какво е това? – Попита го Тори, но Гейбриъл поклати глава, а по чертите му се появи бръчка.
– Не виждам… – промълви той, макар че намръщеното му лице означаваше, че това съвсем не е успокоително.
Чу се бум, който отекна в цялата Нора, трусът разклати земята в краката ми и ме обля хлад, който ме смрази до кости.
– Какво беше това? – Задъха се Тори, но отговорът дойде под формата на викове, които се разнесоха из тунелите.
– Стражите са свалени!
– Границата е паднала!
– Пригответе се!
След това писъци, пискливи, смразяващи кръвта писъци.
Звукът идваше някъде над нас в тунелите и паниката ме обзе като запалване на реактивно гориво.
– Върви! – Изкрещях, тичайки към вратата, и семейството ми се струпа около мен, докато тичахме в трапезарията.
– Това са нимфите – те са в тунелите – някой нахлу в залата и започна да работи, за да запечата изхода със земната си магия.
– Спрете – ще запечатате всички ни. – Една по-възрастна жена близо до него го дръпна за ръката.
Виждах, че хаосът е на път да се развихри, и когато още писъци се носеха през тунелите – този път по-близо – знаех, че не можем да спрем прилива на чудовища, който идваше. Но бихме могли да измъкнем уязвимите от битката и сами да пресрещнем враговете си.
– Данте! – Изкрещях, щом го видях, тичайки на негова страна, докато глутницата вълци от Оскура се стягаше около него.
– Изведи децата и старците оттук. Трябва да направим нов тунел – казах бързо.
– Мога да го направя – каза Розали, когато стигна до него.
– Аз ще остана с тях и ще защитя децата – каза Леон яростно, а в дланите му се разгоря огън.
– Тунел през задната стена. – Тори посочи и те потеглиха да започнат, а куп земни елементали се втурнаха да помагат.
Обърнах се към Орион, опитвайки се да запазя спокойствие, докато в тунелите се чуваха още писъци.
– Вземи броните и оръжията ни – наредих аз. – Ще се насочим към изхода, за да ги спрем и да блокираме пътя им навътре. Ще се срещнем там.
Той кимна, преди да се изстреля от погледа ни в прохода, а аз се обърнах към Гейбриъл, чиито очи се движеха напред-назад, докато търсеше отговори в звездите. Но когато се върна при нас, чертите му бяха сериозни.
– Не можах да ги видя да идват – прокле се той. – А сега виждам толкова много смърт, че не мога да я понеса.
– Лайънъл тук ли е? – Поиска Тори, а в гласа и се чуваше ръмжене.
Отговорът и дойде с рев от повърхността и всички феи в стаята вдигнаха очи, преди рояк от тях да се втурне към нас.
– Кралици мои, какво да правим? – Извика един от тях, докато другите викаха за повече указания.
Споделих поглед с Тори, несигурна дали наистина съм готова да водя армия в битка, но не изглеждаше, че ще имаме избор по въпроса. А ако Лайънъл беше тук, значи предстоеше битка и ние трябваше да направим всичко възможно да я поведем.
– Хамиш! – Извиках и той се пръкна от тълпата. – Въоръжи бунтовниците. Вземи остриетата, които наситихме с нашия огън, и се погрижи всеки да има по едно.
– Да, милейди. – Той изтича обратно в тълпата, привличайки около себе си група хора, които да му помогнат, включително Уошър и някои от Оскура.
– Трябва да попречим на нимфите да влязат тук – обади се Тори.
– Последвайте Тори и мен, за да унищожим враговете си! – Изкрещях и се разнесе възторжен вик, който разтресе покрива.
– Скоро ще ви последвам. – Затича се към семейството си Гейбриъл, говорейки спешно с тях, а сърцето ми се сви от ужас, когато погледът ми падна върху малкия ми племенник. От гърлото ми се изля хъркане. Нямаше да позволя да му се случи нищо лошо днес.
Тори и аз оставихме крилата си да се освободят от гърбовете ни, а роклите, които носехме, позволяваха те да се разтворят широко от двете ни страни. Издигнахме се над бунтовниците, нахлухме през вратата и извикахме на хората си да ни последват.
Майките се провираха през бунтовниците с децата си, опитвайки се да ги измъкнат от пътя, докато Данте, Леон и Розали Оскура работеха заедно със земните елементали, за да задълбочат новия тунел в задната стена и да прекарат всички семейства през него.
Вълна от кръвожадни очи ни погледна, когато феите, които искаха да се бият, се изсипаха в прохода отвъд трапезарията и ние ги отведохме от уязвимите, бързайки към враговете си, за да ги спрем.
Докато летяхме през криволичещите тунели, яростта изгаряше по вените ми, а огънят се въртеше в мен като ад. Това място се беше превърнало в наш дом, в място, изпълнено със светлина, смях и любов. И аз нямаше да го видя да пада.
Прелетяхме над Хамиш и Уошър, докато те раздаваха мечове на предната линия, въоръжавайки нашите хора, докато ние се втурвахме напред, а всеки, който държеше острие в ръка, ни следваше.
Притиснах два пръста към гърлото си, правейки усилващо заклинание, така че гласът ми да прозвучи към бунтовниците, доволна, че Орион ме беше научил как да го правя правилно. – Лайънъл може и да ни е намерил, но това, което не знае, е, че стои върху гнездо на диви същества! Ние сме семейство, изковано в мръсотията, готово да се бори с всичко, което има, за хората, които обичаме, за свободите, които той ни открадна! Така че нека ни чуе да идваме, нека ревем като зверовете, които сме, когато сме заедно! И нека се страхува от треперенето в краката му, защото той ни е събудил и ние сме готови да се бием със зъби и нокти!
Бунтовниците изръмжаха в отговор, звукът изпълни коридорите точно когато заобиколихме друг проход и върху нас се спусна редица нимфи.
Тори ме хвана за ръката и фениксите ни се сблъскаха, като от нас се изтръгна изблик на цъфтящ огън и се заби в първата вълна нимфи. Повалихме двама с взрива, а бунтовниците натиснаха напред, размахвайки остриетата си, докато огънят на Феникса се възпламеняваше по метала и пронизваше Нимфите.
Ужасяващият звук от гърмежите на нимфите се носеше из въздуха, блокирайки моята магия и магията на всеки, който се намираше близо до тях, което ме накара да изръмжа проклятие.
Двете с Тори взривявахме Нимфите със силата си, докато продължавахме да летим, притискайки се към фермата, като отчаяно се нуждаехме да запечатаме входа на Бърлогата колкото се може по-бързо.
Силите на Ордена ни отново се обединиха и птицата Феникс се взриви от нас, а сърцето ми гръмна в гърлото, докато гледах как отплава, сблъсквайки се с една нимфа, после със следващата, поваляйки ги, докато се превръщаха в пепел, която се разпръскваше върху тълпата, която се роеше хаотично под нас.
– Трябва да унищожим Лайънъл – изръмжа Тори.
– Да излезем на повърхността – казах в знак на съгласие и размахахме криле, движейки се по-бързо през проходите. Викът на битката се разнесе навсякъде около нас, в очите на нашите хора под нас блесна ярост, а куражът им укрепи моя, докато двете се носехме над масите.
Все повече нимфи препречваха пътя напред и докато летяхме, навсякъде в коридорите избухваха яростни битки, като хвърляхме огъня на феникса върху всички нимфи, до които се приближавахме, и ги прогонвахме в смъртта.
Техните гърмежи отекнаха в атмосферата, блокираха магията на нашите хора и отслабиха силите ни просто така. Все повече от нашите съюзници се преместваха и ние извикахме към всички, които все още не бяха го направили, призовавайки ги да приемат формите на Ордена или да продължат да се борят с мечовете си с пламъка на Феникса.
Когато стигнахме до прохода, който водеше навън, открихме, че ни очаква касапница.
Джералдин вече беше там, с доспехите си на мястото и с Гъвкавия боздуган в ръка, докато се бореше да задържи нимфите. Те си пробиваха път през арката, където беше стенния часовник, а цялата стена от пръст вече беше разкъсана и оставяше огромна дупка във фермата. Полетяхме напред, докато Джералдин работеше, за да затвори дупката заедно с друга група земни елементали, а ние с Тори се спуснахме пред нея.
– Ще направим стена от огъня на феникса, стойте назад – заповяда Тори и те побързаха да се подчинят, докато ние вдигахме ръце заедно, докато друга вълна от нимфи се втурваше напред, за да се опита да пробие през дупката.
От нас се откъсна огнен шлейф и нимфите изпищяха, някои загинаха от взрива, докато огънят се сви около входа в непробиваема стена и вълната от нимфи най-накрая беше спряна. Дрънченето се отдръпнаха, докато нимфите се отдръпваха от нашите пламъци, а магията ми се върна при мен, силата се разпиля във върховете на пръстите ми.
– Убийте всеки от тях, който остане в тунелите – проломът е запечатан! – Изкрещях, като усилих гласа си още веднъж, за да могат всички бунтовници да го чуят.
– Джералдин, събери всички, които поддържат покрива тук, не позволявайте на никого да влезе в тунела – заповяда Тори.
– Да, милейди – каза тя, очите и бяха свирепи, когато започна да насочва хората да затегнат защитата.
– Блу! – Изкрещя Орион, изстрелвайки се зад нас с оръжия и брони ни в ръцете си.
– Слава Богу. – Веднага съблякох роклята си.
Тори грабна острието, разрязвайки червената дантела на сватбената си рокля, вместо да си губи времето с връзките, и ние навлякохме доспехите си, прибирайки новите остриета, които бяхме направили за себе си, докато Орион държеше меча си в готовност, а в очите му имаше мрак, който усещах в собствената си душа.
Ксавие и София се появиха, яхнали гърба на Тайлър в сребърната му форма на пегас, и се отправиха в галоп към нас. Ксавие беше пристегнал на главата си металния шлем на огнения феникс, готов за момента на смяната, и погледна към нас, когато Тайлър забави ход.
– Трябва да стигнем до повърхността – бързо каза Ксавие. – Трябва да стигнем до баща ми.
Кимнах, докато Орион хвърляше на Ксавие и София по няколко остриета.
– Джералдин! – Извиках, като ми дойде една идея и тя мигом се затича към нас.
– С какво мога да бъда полезна? – Попита тя.
– Трябва да направим тунел до повърхността, за да могат бунтовниците да излязат и да се бият – казах аз.
– Разбира се, позволете ми да ви помогна. А щом това стане, ще ви следвам в гръб като нощен ястреб и ще викам до Луната за смъртта!
Кимнах и, докато зад нас се изгради линия от бунтовници, всички въоръжени и изглеждащи готови да кървят за победата.
– Следвайте ни! – Извика Тори. – Отиваме на повърхността! Борете се за свобода!
– За свобода! – Извикаха те в отговор и двете с Тори взривихме дупка в стената отдясно, разцепихме я със земна магия, създавайки достатъчно голяма пътека, която бунтовниците да следват, докато Джералдин я разширяваше около нас.
Орион стоеше зад гърба ми с вдигнат меч и споделихме поглед, който казваше, че днес ще се бием с цялата ярост на любовта си там. Аз щях да се бия за всички тях, за него, за сестра ми, за брат ми, за семейството, което бях открила в Солария и което беше толкова ценно за мен, че беше лесно да стоя тук, готова да умра за тях.
– Дръж се близо – издишах аз и в очите му пламна обещание.
– Винаги съм в сянката ти, трябва само да погледнеш, за да ме намериш там – каза той, вдигнал брадичка с пламък на решителност в погледа си.
– Обичам те, Тор – прошепнах на сестра си и тя ме погледна със същата любов, пламнала в очите и.
– Обичам те, Дарси.
Спринтирахме нагоре по калната пътека, докато всички тичаха зад гърба ни, а земята се отваряше над нас, докато я пронизвахме. И изведнъж се озовахме навън, хладният есенен въздух се виеше около нас, дългата трева беше обагрена в червено от кръвта и пълният хаос се спусна в един миг.
Оставих крилата си да се разперят зад мен, докато нимфите изпищяха, а Орион се втурна напред с прилив на вампирска скорост, замахна с пламтящия си меч „Феникс“ и го заби в гърдите на най-близкото чудовище.
Издигнах се в небето, застанах зад една нимфа, която се носеше на вятъра, и запратих по главата и огън от феникс, а от устните ми се разнесе вик на ярост. Докато тя се превръщаше в прах, а Тори тичаше да срещне друга нимфа, погледът ми прелиташе над полето на враговете ни и попадаше на Лайънъл в нефритено-зелената му драконова форма, който счупи един човек между челюстите си и го погълна целия. Сигурно тук се бяха измъкнали част от бунтовниците, когато се бяха появили, но явно това беше кървава баня, защото трупове лежаха навсякъде и последните от тях бяха преследвани и избивани.
Взирах се в силите, които Лайънъл беше довел тук с надеждата да ни унищожи, и сърцето ми се разтуптя, когато се вгледах в гледката на хилядите нимфи и легиона дракони, които стояха зад гърба им и чакаха с оголени кътници и нокти да ни ударят в момента, в който кралят им заповяда. Той беше оставил нимфите да се развихрят, но това беше само детска игра в сравнение с това, което беше подготвил за нас.
Бунтовниците в гърба ни нададоха рев и вик, а армията ни се изсипа от земята, докато следваше Тори и мен в битката. Покрай нас в галоп преминаха кентаври с вдигнати мечове, следвани от група минотаври, които се удряха в гърдите и мучаха яростно, докато тичаха.
Гейбриъл изскочи със спринт от тунела, излитайки в небето с разперени тъмни криле, и аз видях ужаса в очите му, който говореше колко го боли, че не е успял да предвиди това. Но брат ми не можеше да предвиди сенките и беше ясно, че Лайънъл се е скрил зад тях тази вечер, когато е планирал това нападение.
Притиснахме се напред, трябваше да създадем пространство за армията ни, за да може да излезе от тунелите и да се изправи срещу враговете ни, и аз измъкнах по-малкото острие от бедрото си, хвърлих го с вик на усилие и то се завъртя с крайчеца си, преди да се забие право в окото на една нимфа, която атакуваше приятеля ми.
Орион разсече нимфата под мен, докато тя викаше, а сърцето ми се сви, когато Тори излетя пред нас, гмуркайки се в собствената си битка, докато рояк бунтовници я последва.
Група нимфи обградиха Ксавие и София на гърба на Тайлър долу и аз полетях към тях, извадих меча от бедрото си и го завъртях с прецизност, на която ме научи кралица Авалон. Острото, огнено острие проряза кожата и костите, издълба главата на една от нимфите и при смъртта и във въздуха се разнесе пепел.
Тайлър се втурна в галоп напред, наведе глава, а рогът му се заби в гърдите на друга нимфа, събори я и я стъпка, преди тримата да се впуснат на копита по-дълбоко в битката.
Една нимфа ме достигна в небето, а ръката и със сонди замахна към крака ми и аз с вик забих острието си в нея, като отрязах сондите и, преди да забия острието в главата и. Около мен избухнаха въглища и погледът ми се спря на Орион, който убиваше с дивата и ужасна жестокост на своя вид, покосяваше враговете си и безмилостно ги довършваше с мощни удари.
В сърцето ми се разрази страх за всички, които обичах, и погледът ми падна върху Лавиния, която стоеше на кула от сянка и убиваше бунтовниците един по един с изблици на тъмната си сила, със злобна усмивка на устните.
– Води, Блу! – Извика от земята Орион, моят верен другар, готов да се бие по моя команда. – Ще те последвам.
Кимнах, заковавайки в полезрението си друга нимфа, която повали двама от нашите хора, а зъбите ми се оголиха от омраза.
Огънят на феникса ми взриви нимфата, докато забелязах Тори, вкопчена в битка на стотина метра от мен, а крилете и проблясваха с огън, докато тя изгаряше нимфите и се опитваше да ги отблъсне, за да направят път на нашите сили.
Орион посече още от тях под мен, а аз ги довърших с огнени топки и острието на острието си, докато натискахме напред.
Хамиш и Каталина се появиха под мен, ръцете им се сключиха, когато от устните на водача на бунтовниците се изтръгна огромно предизвикателство и следващото нещо, което разбрах, беше, че целият склон на хълма зад тях се разпадна и камъни и пръст се изтръгнаха от земята, разкривайки цялото войнство на нашата армия отвъд тях, карайки сърцето ми да се повдигне от силата, горяща в очите им. Можехме да се справим, наистина можехме да спечелим това.
Каталина изкрещя предизвикателно, като замахна със свободната си ръка напред, изпращайки всички разместени скали и пръст към вражеската армия, принуждавайки Лайънъл да изреве от ярост, докато се втурваше към небето, за да я избегне, а редиците нимфи под него поеха удара, крещейки, докато умираха.
Земните елементали в армията изхвърлиха огромни каменни късове от останките на тунелите, а бунтовниците изреваха предизвикателството си към лъжекраля и мръсната му армия, докато тичаха нагоре от земята, за да ги посрещнат на бойното поле.
Погледът ми падна върху Лайънъл и Лавиния, докато яростта се извиваше във вените ми като змия, а животно надигаше глава в гърдите ми, докато им обещавах смъртта им тази нощ. Защото не исках да видя никого, когото обичах, да умре, щях да се боря с всеки грам огън в кръвта си, докато не видя враговете ни окървавени и унищожени в краката ми.
Те щяха да разберат какво означава да се изправиш срещу потомците на последната кралица на феникса.

Назад към част 66                                                   Напред към част 68

 

 

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *