Каролин Пекъм – Зодиакална академия – Безсърдечно небе – Книга 7 – част 42

ДАРИУС

Пълзяхме по каменните коридори, които се пресичаха под Двореца на душите, а Джералдин начело пееше някаква странна песен под дъха си, докато аз си прехапвах езика и се опитвах да се принудя да я следвам без оплаквания.
Но беше шибано трудно.
Тя буквално бе сменила посоката тук долу без никаква причина цели три пъти и макар да знаех, че изборът и ни води по-далеч от стаите на Вард, вместо по-близо до тях, не можех да кажа и една проклета дума против.
– Сигурна ли си, че това е пътят, по който искаш да вървиш? – Попитах през зъби, докато Орион ми се усмихваше, знаейки добре, че това ме вбесява безкрайно. Но сериозно? Наистина ли трябваше да следвам заповедите и през цялото това пътуване, дори когато знаех, че тя прави безумни ходове, които само протакат цялото това нещо? – Имам чувството, че трябва да се опитаме да минем по по-пряк маршрут…
– Разбира се, че е така – въздъхна Джералдин, звучейки напълно раздразнена от мен, въпреки че бях отворил устата си само три пъти през стоте случая, в които исках да го направя, откакто бяхме влезли в тези тунели. – Защото твоят ум е линеен и прост като на добре отгледана млечна крава. Когато видиш трева, искаш да отидеш направо при нея – без значение дали в блатото отпред те чака блатно чудовище.
– По какъв начин рискуваме да се натъкнем на блатно чудовище?- Изсъсках, а Орион се ухили.
– Не рискуваме – отвърна тя забързано. – Защото плуваме в честните и спокойни води на господарката на съдбата и само нейните капризи ще ни водят към успеха тази вечер.
Отказах се да се опитвам да разсъждавам с една луда жена и просто задържах вътрешното си мърморене в собствената си глава, докато тя намери скрито стълбище и поведе пътя нагоре по него. Нагоре, нагоре и нагоре, далеч отвъд второто ниво на двореца, където знаех, че се намират стаите на Вард.
– Безопасно! – Обяви внезапно Джералдин, дръпна една врата и захвърли гоблена настрани, докато излизаше в двореца. – Напред, скъпи братко и мой верен остър зъб, да играем!
Излязохме набързо в коридора зад безумната ми доведена сестра, а тя се отправи към далечния край на залата с целеустремени крачки.
Пръстите ми се свиха от усещането за брадвата в ръката ми, но я оставих пристегната на гърба си, знаейки, че вече ще съм достатъчно изкушен, за да отсека шибаната глава на Вард, когато го видя. Нямаше нужда от допълнителното изкушение да имам оръжие под ръка, за да го направя по-лесно. Трябваше обаче да си повтарям това в главата.
Не убивай копелето, което е помогнало за измъчването на жената, която обичам. Не убивай копелето, което е помогнало да бъде измъчвана жената, която обичам. Не убивай гадняра, който е помогнал да бъде измъчвана жената, която обичам.
Но със сигурност бих могъл да го изкормя малко, за да си платя за това, което е направил с нея.
Някакъв звук ме накара да се обърна, когато някаква тъмна сянка се появи в ъгъла на окото ми и аз се намръщих, почти сигурен, че съм чул нещо там, когато усетих тежестта на очите на гърба си.
– Чухте ли? – Промълвих на останалите, знаейки, че нашият балон за заглушаване ще запази думите ми в тайна.
– Да – отговори Орион, а острият му поглед обходи далечния край на коридора, докато усещането, че съм наблюдаван, се засилваше.
– Усещам хитър кретен на крилете – прошепна Джералдин, свали боздугана от гърба си и го размаха застрашително, като пристъпи пред нас, за да ни огледа. – Ако ни устроят засада, трябва да бягаш, мило братче, защото моята дама се нуждае от твоите услуги повече, отколкото от моите, така че аз ще поема вината, ако се стигне до такава съдба.
– Моите услуги? – Попитах, като все още се мръщех в коридора и не откривах никого там.
– Да. Вие стопляте коктейла и по най-приятен начин. Дори и да си досадно животно, явно знаеш как да се оправяш с ливадата и.
– Е, благодаря? – Погледнах към Орион, който изглеждаше твърде шибано развеселен от цялото това нещо, и го изгледах с гримаса.
– Моля те, не натоварвай ушите ми с приказки за твоя уоли-вакър. Не ми е нужно визуалното, вдъхновение от подобни разкази, да притиска съзнанието ми, предизвиквайки кръвосмесителни мисли за твоето изпълнение.
– Всъщност не сме роднини, така че те не биха били кръвосмесителни…
– Идва. Трябва да забравим възможността да ни следи странстващ нормандец и да продължим със задачата си. – Обърна се внезапно Джералдин и си проправи път между мен и Орион, като провеси раменете и на двама ни и ни избута на страни, докато се втурваше в посока, противоположна на шума, който бях сигурен, че съм чул.
– Чу дамата – каза Ланс. – На там.
Изхлипах и се обърнах да я последвам, като в съзнанието ми веднага се появи мисълта, че ще изненадаме Вард, който бързо бе последвана от желанието да го разчленя за нещата, които бе сторил на моето момиче.
– Донесох си меч от слънчева стомана, за да можеш да го разпориш добре – каза Ланс разговорно, докато вървяхме. – Реших, че това е най-малкото, което заслужава за това, което направи на Тори.
– Сериозно? – Попитах, като се чувствах прекалено развълнуван от идеята да мога да нанеса траен белег на този шибан човек, отколкото вероятно беше здравословно, но нямаше да се самоанализирам заради този факт.
– Да. Знам, че трябва да ти се иска да го довършиш. По дяволите, аз самият бих го изкормил, ако можех. Но може би Тори ще успее да си присвои честта, когато се върне.
– Когато и да е, по дяволите – изръмжах, а настроението ми моментално се влоши, като си помислих за месеца, който вече бях загубил без нея. – Пропуснах шибания и рожден ден.
– Знам, братко, и аз пропуснах този на Дарси. Но Гейбриъл е сигурен, че трябва да го направят. Трябва да научат всичко, което предлага Дворецът на пламъците, ако искат да бъдат достатъчно силни, за да свалят Лайънъл и…
– За теб не е същото – изръмжах, осъзнавайки, че не трябваше да го казвам, когато погледът му потъмня и той оголи кътниците си към мен, но той не знаеше истината. Не просто бях пропуснал шибания и рожден ден, а единствения и рожден ден, който някога щях да имам възможност да отпразнувам подобаващо с нея. В този ден се бях побъркал напълно, преместих се и отлетях от „Бъроуз“, решен да намеря баща си и да го унищожа, за да може тя да се върне при мен, а аз да оползотворя пълноценно малкото време, което ми оставаше с нея, без над нас да витае тъмният облак на неговото присъствие.
Но, разбира се, това не се получи. Бях прелетял половината път до Двореца на душите, преди Гейбриъл да се появи като прилеп от шибаното никъде и да ми каже, че бъдещето ми ще приключи тази нощ, ако продължа по пътя, по който съм поел.
Така че бях принуден да се върна обратно, неспособен да понеса мисълта, че никога повече няма да я видя, дори и да бях готов да рискувам със собствения си живот, за да унищожа човека, който беше доминирал и унищожил толкова много от него. Но не можех да понеса да я загубя, без да се сбогувам с нея. Точно както не можех да понеса да гледам как седмиците, дните, часовете и секундите минават без нея, знаейки с такава сигурност, че времето ми изтича.
Оставаха ми малко по-малко от пет месеца и те никога нямаше да са достатъчни, но сега дори и краткото време, което имах, ни беше откраднато, а Гейбриъл все още нямаше отговор на въпроса колко дълго ще трябва да чакам тя да се върне. Дори беше признал, че има вероятност това да стане след Коледа, което означаваше, че може би вече съм откраднал последната си целувка от устните и, последната и усмивка, последния и смях, всичко свърши, преди още да е започнало, а аз бях толкова ядосан на звездите, на себе си и на всичко между тях, че вече дори не можех да запазя тази тайна за себе си както трябва.
– Как така не е същото? – Изръмжа Орион, хвана ме за ръката и ме завъртя с лице към себе си, докато Джералдин тръгна надолу по стълбите, сякаш дори не ни чуваше. – Мислиш, че понеже е била твой елински партньор, връзката ти с нея е по-силна, отколкото моята с Дарси?
Отворих уста, наполовина готов да се съглася с това, само за да мога да усетя силата на гнева му и да му позволя да ме разсее от тази безкрайна агония, в която бях изпаднал заради времето, което губех с единствената жена, която някога щях да обичам. Но после се поколебах, почти изрекох истината, преди да осъзная, че това също би било егоистично. Бях запазил тази тайна по основателна причина, защото всички трябваше да се съсредоточим върху войната, а не да губим време в опити да се борим със звездите върху моята шибана безнадеждна съдба. Бях направил своя избор и щях да го приема.
– Не е това – изсъсках, принуждавайки се да запазя главата си въпреки желанието си да я загубя. – Просто знам, че скоро ще трябва да се изправя срещу Лайънъл и имам чувството, че може да загубя единственото време, което ще имам с нея. Няма никакви гаранции, че ще спечеля тази битка, дори и с теб да ме научиш на тъмната магия, която ще ми е нужна, за да ми даде предимство, и ти го знаеш. Така че, ако се стигне дотам, преди тя да се върне, тогава може да нямам възможност да се сбогувам.
Знаех, че е глупав ход да му предложа подобна полуистина, но трябваше да се надявам, че в крайна сметка всички ще успеят да ми простят и да разберат причините да излъжа.
Ланс се отпусна, а веждите му се смръщиха, докато клатеше глава.
– Ще спечелиш тази битка, когато дойде времето за нея – каза той яростно. – Просто първо трябва да отстраним Лавиния от пътя, след което ще получиш изстрела към Лайънъл, който ти се полага, и ще го видиш да кърви в краката ти за всичко, което е причинил както на теб, така и на останалите. Тори ще се върне, преди да се усетиш, а ти ще можеш да се радваш на бъдеще, в което ще създаваш мини дракони и феникси, които да се преследват един друг в кралство, което процъфтява в мир.
Заключих челюстта си, неспособен да кажа нищо повече за Рокси или защо не мога да очаквам някое от тези неща насън или по друг начин, и кимнах веднъж.
Ланс направи крачка, за да се обърне от мен, но аз го хванах и го накарах отново да срещне погледа ми.
– Винаги си бил брат за мен – казах грубо. – И любовта, която изпитвам към теб, е по-силна от всяка връзка, която някога е могла да ни принуди да изпитваме. Ако умра, искам да знаеш, че…
– Дариус, не…
– Грижи се за нея – изръмжах аз, хванах ръката му в своята и го принудих да даде този обет заедно с мен. – Ако ме няма, обещай ми, че ще направиш всичко възможно, за да и помогнеш да преодолее това и да я видиш отново щастлива. Обичай я като брат ѝ и помогни да намери… мир отвъд мен. Закълни се. Трябва да знам, че тя няма да е сама без мен.
Ланс изглеждаше така, сякаш искаше да протестира, но после същият страх и мрак, които ме поглъщаха толкова често тези дни, се смениха в погледа му и той кимна.
– Само ако се закълнеш, че ще направиш същото за Дарси, ако най-лошото се случи с мен – отвърна той.
Трябваше да му кажа, че няма да съм наблизо, за да го направя, но не го направих, знаейки, че така или иначе ще спазя тази клетва в този или в следващия живот и имайки нужда той да я направи заради Рокси.
– Кълна се – съгласих се аз и когато и той го направи, между дланите ни проблесна магия, която ни обвърза с нея.
Придърпах го към себе си за стиснатите ни ръце и преметнах ръка през раменете му, прегръщайки го силно за кратък миг, преди да го пусна, надявайки се, че не е разбрал, че се опитвам да му дам сбогом, в случай че нямам възможност да му дам друго, преди времето ми наистина да изтече. Защото знаех, че ако Коледа се преобърне и обратното броене приключи, няма да прекарам последния си ден, заобиколен от хората, които ме обичат. Щях да летя към Двореца на душите и да дам всичко от себе си, за да се уверя, че баща ми и шибаните му слуги са унищожени заедно с мен.
Разделихме се и потеглихме след Джералдин, като бързахме да я настигнем и я забелязахме точно когато тя достигна третия етаж на двореца и излезе в коридора там. Това все още беше цял етаж над спалните помещения на Вард, но не можах да си направя труда да се опитам да я попитам защо избира още един непряк маршрут, вместо това се опитах да си припомня, че Гейбриъл е видял, че това работи, стига да се придържаме към нея.
– О, сладки лукчета върху кошница ръж! – Възкликна тя, когато вратата се затвори между нас, а ние с Ланс избухнахме в спринт, извадихме оръжията си и ги позлатихме с огъня на феникса, докато се врязвахме във вратата откъм гърба и. Озовахме се в огромна зала, където на стената пред нас висеше дълга до пода картина на мъртвата кралица.
Джералдин се беше хвърлила на колене и мърмореше хвалебствени слова за мъртвата жена, въпреки че тя очевидно не беше нищо повече от боя върху платно, а аз измърморих проклятие за нелепите и постъпки, докато отново прибирах брадвата си, потушавайки пламъците.
Трябваше да предположа, че това е една от стаите, които се бяха заключили за баща ми, тъй като изглеждаше недокосната. Все още беше пълна с вещи, свързани с Краля на диваците и неговата кралица, и за кратко се зачудих защо ни беше предоставен достъп до нея.
– Джералдин, не мисля, че наистина имаме време да хвалим случайни картини – казах аз.
– О, ти, трескаво коремче, драги – въздъхна тя. – Понякога си толкова дразнещ, че е трудно изобщо да функционираш около твоите властни, скучни начини.
– Ние буквално дойдохме тук, за да си вземем едно сенчесто око – изсъсках аз. – Не за да направим шибана обиколка на двореца. Кой знае колко дълго останалите ще успеят да държат баща ми и Лавиния далеч оттук?
– Добре – изпъшка тя с тон, който говореше, че ме намира за дразнещ като дявол, а аз въздъхнах, прехапвайки езика си в полза на това просто да приключим с тази гадост.
Направихме крачка, за да тръгнем отново, но Джералдин изведнъж изкрещя, вдигна ръка и посочи с разтреперан пръст стената. Обърнах се към нея, посегнах към брадвата си и се поколебах, когато разбрах какво сочи тя. На стената под картината се бяха появили чифт блестящи сребърни крила, които бръмчаха от енергия, което ги правеше трудни за пренебрегване.
– Дарси ми каза, че кралица Мериса е оставила видения за нея, белязани от подобен символ – въздъхна Орион, пристъпвайки към маркировката с израз на страхопочитание на лицето си.
Извих вежди в знак на подозрение.
– Защо кралицата би оставила видение, което ние да намерим?
– Прав си – въздъхна Джералдин. – Ти си най-недостоен, скалъпен саламандър на подозренията, рожба на фалшивия крал, неравностоен рапскар на човек. И нека не започваме със скандала с Позора на властта в стаята.
– Добре, Грус, стига толкова – измърмори Орион, като пристъпи напред с протегната ръка, а аз го последвах.
В момента, в който пръстите ми докоснаха камъните, бях въвлечен във видение, което открадна дъха ми, тъй като ми бе подарен поглед към един живот, който можеше да бъде.
– Това бъдеще беше откраднато от всички нас – гласът на Мериса Вега отекна в черепа ми и челюстта ми се отпусна, докато гледах на бързи обороти цял живот спомени, в които близначките Вега бяха отгледани заедно с мен и останалите наследници.
Ланс и Клара също бяха израснали с нас, всички ние прекарвахме безброй часове в компанията си, растяхме заедно и планирахме живота си, в който бяхме обединени като сила на властта, предназначена да управлява Солария.
Представях си как с Рокси, изглеждащи по-млади от сега, се привличаме отново и отново, споделяме първата си целувка в този дворец по време на петнадесетия и рожден ден и как баща и ме хваща и почти ме захапва наполовина, докато ме гони по дяволите оттам.
Ланс и Дарси се влюбиха един в друг, когато той се прибра вкъщи по време на първата си почивка в разгара на професионалния сезон в питбола, и изживяха вихрен романс, който пресата заля като обрив. Рокси и аз продължавахме да се промъкваме, опитвайки се да се преборим с това, което бяхме един за друг, заради позициите ни и това, което щеше да означава за Небесния съвет.
Но с времето престанахме да се борим с това и устните ми се разтвориха, когато гледах изображение след изображение, описващи подробно начина, по който бях отстъпил мястото си заради нея, ожених се за нея и предадох позицията си на Ксавие.
Цялото кралство беше в мир и влюбено в своите принцеси. Когато дойде време да се възкачат, аз бях точно там, до Рокси, докато Ланс стоеше до Дарси. И всичко беше толкова шибано хубаво, че почти можех да го вкуся. Това бъдеще, което никога не е било на дневен ред за нас благодарение на баща ми.
Джералдин започна да ридае, когато видението избледня, мърморейки отново и отново за любовта си към истинските кралици, докато аз се опитвах да не тъгувам за живота, който никога нямаше да имам възможност да изживея по никакъв начин. Защото смъртта ми идваше на бързи и сигурни криле. Сега нямаше да бъда в нито една версия на бъдещето на Рокси. Но докато впечатлението от това видение се задържаше в съзнанието ми, започнах да се чудя дали бъдещето с двете, претендиращи за трона, наистина ще бъде толкова лошо, колкото се опасявах.
С останалите Наследници, които да ги напътстват, може би щяха да научат какво е необходимо за управлението на нашето кралство. Но аз нямаше да съм наблизо, за да разбера дали това е бъдещето, с което ще се сблъскат, или не.
И макар че болката от скръбта по всичко, което никога не съм имал, тежеше в гърдите ми, не можех да не се запитам какво щеше да се случи, ако наистина успеех да унищожа баща си и да го откъсна от този свят, преди да бъда принуден да го последвам отвъд завесата. Защото може би, щом си отида, епохата на драконите щеше да падне и щеше да дойде време Фениксите отново да се издигнат.

Назад към част 41                                                          Напред към част 43

 

 

 

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *