Каролин Пекъм – Зодиакална академия – Безсърдечно небе – Книга 7 – част 44

ОРИОН

Когато видях какъв би могъл да бъде животът ни без Лайънъл, който преследваше всяка наша крачка, в гърдите ми се стовари тежест заради всичко, което ни беше отнел. От близначките. Те не заслужаваха да страдат от живота, който имаха. Не заслужаваха гадните приемни семейства и липсата на стабилност, не заслужаваха бедността, гладните нощи, липсата на каквато и да е родителска любов, която да ги заобикаля.
И до ден днешен ме ядосваше мисълта, че са в условията, в които ги бях намерил. Студеният апартамент с мухъл по таваните и моето момиче в добре износената пижама със зайче и поглед, който казваше, че току-що съм и скъсал нервите.
Ебаси, ако можех да се върна назад и да направя всичко по друг начин, щях да го направя. Бих влязъл в жилището им, бих седнал и бих ги прегърнал. И второ, щях да доведа наследниците със себе си и нямаше да им позволя да си тръгнат, докато не се свържат. Всички можеха да си спестят цял океан мъка, ако бяхме разбрали всичките си глупости по-рано.
Но аз отдавна бях научил, че ретроспекцията е враг на бъдещето. Не можехме да се върнем назад, направеното си беше направено. Изгубеното си беше изгубено. Краката ни бяха обърнати напред, а вратите зад нас бяха запечатани. Може би имах достатъчно съжаления, за да изпълнят небето, но те ми бяха толкова полезни, колкото да нося на гърба си тон камъни. И най-вече, бях ги оставил на земята и ги бях оставил в миналото си. Но като видях това видение, си спомних за всички начини, по които Лайънъл беше отговорен за голяма част от мъките в живота ни.
Все пак беше странно да се видя в свят, в който животът ми никога не е бил изтръгнат от мен, да се прибера у дома от турнира по питбол само за да срещна Блу и да се окажем очаровани един от друг. Колко по-лесно щеше да ни бъде, ако това беше съдбата ни…
Дали тя щеше да предпочете тази моя версия? Бях изглеждал щастлив, без стрес, в очите ми нямаше и намек за мрак. Тази версия на мен понякога беше твърда и студена, но тя беше тази, която пречупи всичко това. Тя беше моето слънце след вечната зима и аз не знаех дали да скърбя за живота, който бяхме пропуснали, или да бъда благодарен, че независимо от това все пак бяхме намерили пътя един към друг.
В дъното на стомаха си усещах странно отчуждение и към мъжа, когото бях видял в онова видение. Той не беше аз. Бях се разделил с него в деня, в който Клара умря, а Лайънъл ме беше свързал с Дариус. И ако той не бях аз, това означаваше, че и Дарси не беше самата тя в това видение. Тя беше момиче, израснало в Солария, имаше блясъка на привилегированост, който наследниците често носеха, и не бях сигурен, че тази моя версия го харесва. Исках моята Блу. Онази, която беше дошла на този свят незнайна и която бях гледала как разцъфтява в кралица на феите. Нашата история не беше красива и със сигурност не беше лесна. Имаше борба и разделение, спорове и болка. Но тя беше наша, до най-малкия детайл, и аз открих, че не бих я разменила за този хубав, прост живот, който току-що бях видял. Притежавах моята Блу и може би беше егоистично от моя страна да мисля така след всичко, което беше преживяла, но нямаше нито едно нещо, което бих променил в нея, а за да стане това, което беше днес, тя трябваше да бъде пречупена, подложена на натиск, за да може да се превърне от въглен в диамант.
– О, колко лесно можеше да бъде всичко това, толкова просто, колкото пясъчен червей, яхнал морския бриз – проплака Джералдин.
– Тези хора не сме ние – изказах мислите си аз и Дариус ме погледна намръщено.
– Те поне са имали бъдеще – промълви той.
– Както и ние – изсъсках аз. – Спри да говориш така, сякаш съдбата ти е предрешена. Можеш да победиш Лайънъл.
Той сви рамене, а Джералдин избърса очи в ръкава си, подсмърчайки дълбоко.
– Може би си прав, Орион, може би това е по-добрият начин. В крайна сметка най-сочният грейпфрут никога не виси в дъното на дървото.
– Това всъщност има някакъв смисъл – изненада се Дариус.
– Флаберджаки! Разбира се, че има смисъл, ти, прераснал кретен! – Тя го плесна по ухото. – А сега хайде, трябва да се придвижим натам йондер.
– Наистина не съм сигурен в смисъла, който влагаш в думата йондер – промърмори Дариус.
– Йондер, както в „да се гмурнем в пукнатините на големия Йондер“, ти, фръцльо. Не знам как мога да бъда по-ясна – издекламира тя, тръгна от стаята и ние споделихме поглед, преди да тръгнем след нея.
Забързахме по пещерните зали на двореца и по гръбнака ми се прокрадна чувство на страх, а засиленият ми слух отново долови звук от мърдане някъде зад нас.
Обърнах се и извадих меча на Феникса от бедрото си, а Дариус реагира в същия момент, като вдигна брадвата от гърба си. Загледах се в сенките отвъд една напукана врата, опитвайки се да видя през тъмнината, но тя беше толкова гъста, че не можех да различа нищо.
– Защо имам чувството, че ни наблюдават? – Прошепнах и Дариус кимна, правейки крачка към вратата, но аз хванах ръката му и го върнах обратно.
– Трябва да останем на пътя – казах аз и затегнах балона на заглушаването около нашата група. – Но се дръж разумно.
Той кимна и ние се обърнахме да последваме Джералдин, като я намерихме да се спуска по огромно стълбище, покрито с тъмносин килим.
Тръгнахме тихо след нея, а аз постоянно поглеждах назад през рамо, като следях с уши всичко зад нас, в случай че отново чуя странното шумолене.
Джералдин зави по коридор в дъното на стълбището и ние се държахме плътно зад гърба и, докато тя ускоряваше темпото си.
– Стаята му е тук – насърчи я Дариус.
– Да, да, ти, досаден разбойник. Аз ще ни заведа до местоназначението ни. Просто поверете съдбата си в моите ръце и няма да ви заблудя. – Джералдин зави надясно по един коридор, докато Дариус и съскаше, че върви в грешната посока, но след няколко случайни завоя стигнахме отново до същия коридор и тя се приближи до една врата, спря с ръка, притисната към вратата, като работеше, за да деактивира магическите ключалки и аларми по нея, преди да я бутне.
– Ах, да – промърмори тя. – Сивокосият трескавец почива на засрамено от белезите си лице върху лагалафин.
– Какво, по дяволите, е лагалафин? – Прошепнах, като се придвижих напред, за да надникна над главата и в тъмната стая.
– Мисля, че има предвид възглавница – каза Дариус, като побутна вратата по-широко, за да може и той да види.
Вард спеше на леглото с балдахин, обърнат към нас със затворени очи и смръщени вежди, сякаш го измъчваха кошмари в съня му.
Жаждата за кръв се надигна в мен, когато ме изпълни желанието да убия този мръсник, и аз последвах останалите в стаята му, като тримата се приближихме до него като призраци, дошли да откраднат душата му в ада.
Извадих меча от слънчева стомана от бедрото си и го подадох на Дариус.
– Накарай го да си плати – изръмжах аз и той ми кимна, като се плъзна по-близо до него.
Но преди да успее да стигне дотам, Джералдин се гмурна на леглото, разпъна се върху Вард и го удари силно по лицето.
– Ах! – Извика той, ръцете му се вдигнаха, за да я отблъсне от себе си, но тя ги привърза към гърдите му с лиани и хвърли в ръката си патладжан с форма на пишка, преди да го пъхне дълбоко в устата му, за да заглуши писъците му.
В следващата секунда тя извади от джоба си сребърен предмет, който приличаше на лъжичка за сладолед, и го заби в очната му ямка с прецизност, която подсказваше, че е правила това и преди.
Вард изкрещя срещу патладжана, мятайки се като обезумял, докато Джералдин натисна лоста на лъжичката и се чу щракване, когато нещото се затвори около сенчестото му око.
Загледах се със зяпнала уста, докато тя изтръгна цялото нещо от лицето му в струя кръв и го вдигна победоносно, докато той крещеше около зеленчуковата тапа в устата си.
– Кърви за удоволствието на рода Грус, дяволски човече! – Изрева тя. – Обявявам това око за притежание на истинските кралици!
Вард се мяташе и ридаеше срещу патладжана, докато Джералдин го сваляше, вадеше найлонова торбичка от джоба си и пъхаше окото в нея, след което я затваряше с цип. Гротескното червено око беше заобиколено от сянка, чиито намотки висяха от него като малки крачета, докато се извиваше гневно в торбичката.
– Ерх. – Отдръпнах се, докато тя го прибираше в джоба си, след което до мен достигна звукът от още по-силен писък на Вард и осъзнах, че Дариус е на леглото, отрязвайки един от пръстите му.
– Господи, дяволе – изпъшках и се стрелнах напред, когато Дариус разкъса ризата на Вард и започна да издълбава кръст от дълбоки разрези в гърдите му, карайки дивашка усмивка да изпълни устните ми, докато кръвта му се разливаше и той ревеше от агония под него.
– Това е загрявка за това, което ще ти направя в бъдеще. Изплю се Дариус в лицето на Вард, после слезе от леглото, хвърли пръста в чашата с вода на нощното шкафче на Вард и избърса кръвта от ръката си в панталоните.
Той ми подаде острието от слънчева стомана и аз се наведох и добавих още няколко прореза към творбата на Дариус върху гърдите на Варда, докато Дариус гледаше с мрачен смях, знаейки, че това никога няма да се излекува. Той щеше да носи тези белези до деня, в който някой от нас дойде да го убие.
Изтрих острието върху чаршафите на Вард, преди да сложа меча обратно в ножницата и да му обърна гръб.
Но се намръщих, когато осъзнах, че Джералдин не е там.
– Къде, по дяволите, отиде тя? – Прошепна Дариус и двамата избягахме от стаята, проверихме коридора, но и той беше празен.
Шум от придвижване привлече вниманието ми към тавана и аз проклех, когато открих, че Джералдин е вързана в мрежа от мрак, тялото и е залепено на място, а пипалата на сянката я зяпат, докато се опитва да ни изкрещи предупреждение.
Прилив на движение зад мен ме накара да се обърна и някакво тъмно същество се сблъска с мен.
Ударих се на земята с ръмжене, отблъсквайки го назад, а черното му тяло бе покрито с някаква лепкава субстанция. Беше наполовина човек, наполовина чудовище и аз го отхвърлих от себе си с ужас, когато осъзнах, че лицето му е странна комбинация от това на Дариус и Ксавие, изпращайки го да падне по стълбите вляво от мен, докато то крещеше и около него се въртяха сенки.
– Какво е това, по дяволите? – Изтръпнах, докато Дариус ме издърпваше на крака.
Нещото се преобърна по гръб на стълбите, ръцете и краката му се удължиха и то се заизкачва към нас, главата му се въртеше на врата, а огромен черен език излизаше от устата му наляво и надясно.
– Ах! – Дариус се хвърли към него, когато то скочи от стълбището, заби брадвата си и отсече ръката му, като накара страховитото същество да се отдръпне от него и да се хвърли към мен.
Вдигнах меча си „Феникс“, изригнах напред в изблик на скорост, за да го пресрещна, и забих острието право под челюстта му, прорязвайки сянка и кост.
Съществото изпищя, докато скачаше от мен, прескачайки над главата ми, докато черна кръв се разпръскваше по плочките, и се хвана за стената, изкачвайки се по нея като някакъв прецакан паяк, и се устреми към Джералдин, която се блъскаше в сенките, които я държаха на място.
Дариус хвърли шепа пламъци между него и нея и съществото изкрещя, залитна назад и загуби хватката си за тавана.
То падна към мен с вой и аз се стрелнах встрани, преди да се окажа смазан под него, замахнах с меча си към него, докато още черна мъгла и кръв се пръскаха по моите и на Дариус крака.
Дариус замахна с брадвата си към нещото, но то се претърколи настрани, а острието звънна силно по плочките, докато то скачаше на крака.
То изкрещя, докато се приближаваше към мен, а гротескно познатите черти на лицето му ме накараха да се отдръпна, тъй като ми напомниха за най-добрия ми приятел, и аз се стрелнах към него отново, като забих острието си в гърдите му с усилие.
То падна на земята в краката ми, издавайки ужасен дрънчащ и хъркащ звук, докато умираше.
– Пфу. – Отстъпих назад, като се намръщих на черната каша, която ни покриваше, а Дариус замахна с брадвата си и обезглави нещото, за да се увери, че е окончателно мъртво. Гнусното създание разпръсна локва черна кръв около краката ни и ние си разменихме шокирани погледи.
– Ахххх, дами мои, обичам ви! – Извика Джералдин, докато падаше от тавана, когато сенките я освободиха, а аз размахах пръст, хванах я лесно на порив на въздуха и я поставих до мен.
– О, боже, бях спасена от един смахнат, но за съжаление опозорен мъж – въздъхна тя, после погледът и падна на мястото, където чудовищното създание беше умряло, и тя тупна с крака в кръвта като дете, което си играе в локва. – Трябва да кажа, че си мислех, че този зверски скитник ще представлява по-голямо предизвикателство, но какъв късмет, изглежда, че беше лесен за убиване, след като ме хвана неподготвена.
– Да, наистина си мислех, че ще представлява по-голямо предизвикателство – каза замислено Дариус. – Но после бам, трясък, пръски, мъртъв.
– Определено ми се струва, че трябваше да е по-трудно – съгласих се аз, облекчен, че не беше така. – Какво, по дяволите, беше това и защо приличаше на теб? – Направих гримаса, а Дариус потръпна.
– Не знам, и честно казано, не ме интересува, братко. Хайде да се махаме оттук – каза той, повеждайки надолу по стълбите дърпайки гоблените настрани, докато не намерихме път надолу към тунелите.
– В нощта отиваме! – Извика Джералдин, докато тичахме в тъмното. – С едно сенчесто око в джоба и още един шамар, нанесен на лъжливия крал. О-хо!

Назад към част 43                                                  Напред към част 45

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *