ТЕЙТЪМ
– Киян! – Изкрещях, отворих вратата на колата и се затичах към ръба на скалата, а паниката премина през кожата ми като мълния. Сълзите изгаряха очите ми, а ужаса се забиваше в гърдите ми. Не мога да го загубя. Той не може да е мъртъв.
– Не се отказвай още, жено! – Гласът му долетя отвъд перваза, когато се свлякох пред стръмната пропаст и камъните се сгромолясаха върху нея.
О, слава богу.
Подпрях ръце на коленете си, поемайки си накъсан, отчаян дъх, когато видях как Ленд Роувъра спуска нос надолу, а капака му се притиска към ствола на едно дърво, израснало от страната на скалата. Но дори докато гледах, всичко се плъзна няколко сантиметра надясно и паниката накара мислите ми да се разпръснат.
– Идвам! Просто се дръж! – Обещах, обърнах се назад и спринтирах към колата на Блейк, като принудих ума си да отиде на онова спокойно място в мен, където можех да мисля ясно. Където можех да се справя с всяка ситуация. Баща ми ме беше обучил да се справям със стреса в такива моменти. Можех да запазя ясна глава. Трябваше да го направя. Защото бях единствената, която можеше да го изведе на безопасно място.
Измъкнах тактическия нож от джоба си, пропълзях в колата и придърпах предпазния колан към себе си, събрах го в ръцете си, докато го дърпах внимателно, за да го издърпам по цялата дължина. Не можех да се движа прекалено бързо, защото щеше да се заключи, но толкова много исках да стигна до Киян, че ми трябваше всичко, за да се движа по-бавно, отколкото ми се искаше. Когато измъкнах и последната част, използвах острието, за да я отрежа в двата края, и я изхвърлих от колата зад мен.
Вкопчих се в пътническата седалка, като се постарах да освободя другия колан, преди да прережа и него, след което се преместих на шофьорската седалка и запалих двигателя. Закарах колата до ръба на скалата, включих ръчната спирачка и се втурнах навън.
Метален стон накара стомаха ми да се свие и панически хвърлих поглед през ръба, когато Ленд Роувъра се измести още по-надясно, накланяйки се несигурно.
– Тейтъм! – Извика Киян. – Казвал ли съм ти някога, че те обичам?
Сърцето ми се разбунтува при думите му, мразейки защо ги казва.
– Ще ми го кажеш отново, когато те измъкна оттам! – Извиках, докато връзвах двата колана с рибарски възел и привързвах единия край плътно около кръста си, преди да вържа другия към теглича под колата на Блейк.
След това погледнах към скалата отдолу, като се придвижих до самия ѝ ръб, а Ленд Роувъра се плъзна още веднъж, когато стволовете на дърветата започнаха да се пропукват и чупят. Имаше съвсем реален, съвсем отчаян страх, който се опитваше да ме овладее, но не му позволих да разбие концентрацията ми. Защото в момента, в който се паникьосам, всичко свършваше. И ако не можех да измъкна Киян, той щеше да умре. Нямаше две мнения по този въпрос. Така че или запазвах самообладание, или губех един от най-важните за мен хора в целия свят.
Дишай, продължавай да се движиш и помни всичко, на което те е научил татко.
Киян ме погледна през задното стъкло, а челюстта му тиктакаше тревожно и изглеждаше така, сякаш се бори с нещо, което го държи на място.
– Идвам – обещах аз, спуснах се през ръба и оставих колана да се изплъзне през ръцете ми, докато се спусках надолу към страната на колата.
Проклетите предпазни колани бяха достатъчно дълги, за да стигнат до автомобила, и аз благодарих на всеки бог в небето и на всеки дявол в подземния свят, докато спрях неподвижно, увиснала до него.
Киян ме погледна през прозореца и поклати глава.
– Ако отвориш вратата, колата ще се преобърне.
– Тогава колата ще се преобърне – изръмжах аз. – Но няма да те пусна с нея.
Той кимна, очите му бяха пълни с доверие, когато отворих вратата, като я спуснах внимателно, за да не разклати целия автомобил. Червата ми се свиха, когато се чу стенещ, хленчещ звук, но по някакво чудо колата не се подхлъзна отново.
Отпуснах бавно дъх, докато вкопчвах краката си в стръмния хълм за пукнатина и забелязах едно момиче, което лежеше в безсъзнание на стъпалото. Отне ми миг да разпозная Дълбоко гърло, косата ѝ сега беше евтино бутилково русо и сърцето ми застина. Тя беше другата нинджа на справедливостта? Предполагам, че по някакъв начин отговаряше на изискванията. Винаги се навърташе около Киян и имаше вендета срещу Нощните пазители, но никога не съм си представяла, че е способна на това.
– Никога не съм мислил, че ще трябва да бъда спасяван като принцеса в кула. Ще отпътуваме ли към залеза на твоя кон, докато ме опипваш с пръсти под роклята ми, бебе? – Пошегува се Киян, въпреки че очите му издаваха отчаянието му да не умре, а аз стиснах ризата му в юмрук, докато внимателно се навеждах вътре, за да го освободя от колата.
– Такъв е плана, принцесо, просто се дръж спокойно. – Прерязах с ножа предпазния колан, който го държеше на място, след което срязах свинската опашка около глезените му. – Подпирай се на седалката с краката си – наредих аз, тъй като трябваше да освободя ръцете му. Не бях достатъчно силна, за да го изнеса оттук, ако колата падне, така че щеше да се наложи да използва ръцете си. Но сериозно трябваше да побързаме.
– Ако се помръдна, колата ще се подхлъзне – каза той, гласа му беше груб, а веждите му – плътно събрани.
Погледнах към предната част на колата и ужасяващата дупка отвъд предното стъкло, след което поклатих глава и се обърнах настрани от него, отказвайки да стана жертва на страха.
– Просто карай бавно – казах решително.
Той кимна, придвижи се напред и притисна краката си към седалката под себе си, докато аз стисках ризата му толкова силно, че кокалчетата ми побеляха, молейки се на всяко божество, което слуша, да ми даде сили да го вдигна, ако колата падне.
Чу се силно щракване, когато багажника започна да се поддава, и аз изкрещях, когато цялата кола се отклони от нас надясно, а Киян също беше изхвърлен натам. Държах се за него, падайки и на задната седалка, която вече беше почти вертикална, а ръката ми стигна до връзката на китките му и я преряза. Продължавай да се движиш, не спирай. Замръзнеш ли, всичко е свършено.
Колата продължаваше да се плъзга и да се клати, а силното щракане в ушите ми ме накара да се уверя, че имаме само секунди, за да се измъкнем.
– Дръж се за мен – заповядах аз и Киян се извъртя, обвивайки едната си ръка около мен, а с другата ни издигна обратно към отворената врата горе.
Цялото превозно средство се разтресе и ние се отказахме от опитите да се движим бавно, бързайки да се измъкнем. Имахме секунди, за да успеем, бях сигурна в това. А всяка пропиляна секунда можеше да се равнява на смъртта ни.
Остри нокти изведнъж се вкопчиха в крака ми и аз погледнах надолу с изблик на ярост, откривайки, че Дълбоко гърло се държи за двама ни, а очите ѝ са диви.
– Не можеш да ме оставиш! – Изкрещя тя. – Ако падна, той ще падне с мен. – Тя се хвърли нагоре, закачайки се за кръста на Киян с двете си ръце, а той изхърка, неспособен да я удари, без да изпусне ръба на вратата или мен.
Автомобилът започна да пада и Киян загуби хватката си за вратата, когато тя се покатери по тялото му, впивайки зъби в ръката ми, за да се опита да ме накара да го пусна. Изкрещях, колана около кръста ми се опъна, докато падахме, а кучката се опитваше да ни отнесе в гроба. Погледът на Дълбокото гърло се заби в моя, докато се опитваше да задържи мъжа ми, и аз видях червено, гнева набразди вените ми.
Изблъсках юмрука си с вик на ярост за всичко, което му беше направила, за това, което се беше опитала да му отнеме, за белезите, които беше оставила по него. Юмрукът ми се удари в носа ѝ, който се разби под удара, и тя изпищя от ужас, когато ръката на Киян се спусна върху рамото ѝ. Двамата я блъснахме в колата, точно когато тя падна. Корпусът на колата падна около нас, целият свят сякаш се срина, тъй като бяхме принудени да се доверим на въжето, което бях направила.
Киян ме стисна здраво и ние се вкопчихме един в друг с всички сили, докато Ленд Роувъра се свлече в каньона. Останахме да висим отстрани на скалата, въртейки се на ремъците, като по чудо невредими.
Гърбът ми се удари в скалата и тежестта на Киян ме притисна към нея, като прогони дъха от дробовете ми, но не ми пукаше. Наполовина се смеех, наполовина виках облекчението си, докато той се държеше за мен, а едната му ръка се движеше, за да хване колана над главата ми, за да поддържа тежестта му.
Писъците на Дълбоко гърло бяха прекъснати, когато колата се удари в дъното на оврага с оглушителен трясък, който отекна на километри навътре в гората. Птиците се издигнаха от дърветата и направиха дъга в небето, след което настъпи тишина и след касапницата се чуваха само дъха ни и вятъра.
– Добре, се преебаха – промълви Киян и аз трябваше да се съглася.
– Само не ме пускай – предупредих го аз, болезнено съзнавайки, че ако хватката му отслабне, нищо няма да го спре да се сгромоляса там след нея.
Сърцето ми се разтуптя диво от повече адреналин, отколкото знаех какво да правя, и мускулите ми се разтрепериха, когато започнах да се изкачвам обратно по стръмния склон.
Киян остана до мен, хватката му беше здрава, а челюстта му – решителна, което обещаваше, че днес няма да умре, и аз се опитах да се успокоя с това, докато се изкачвахме.
Веднъж крака ми се подхлъзна и едва не изгубих хватката си за колана, но когато Киян се върна назад, за да хване китката ми, бързо си възвърнах стойката и двамата заедно си проправихме път към върха.
Скоро се претърколихме през перваза на върха на скалата и аз паднах върху Киян, целувах го, докато той стискаше лицето ми в ръцете си и изричаше благодарността си в устата ми. Вдишвах аромата му на кожа и грях, като се къпех във всичко, което беше той.
– Ти си моя герой, съпруго. – Той стисна дупето ми, за да ме придърпа към себе си, и аз се засмях задъхано, докато отмяташе косата от лицето ми, а желанието напираше да заеме мястото на страха в тялото ми. Опасността беше най-горещия вид афродизиак и това момче ме опияняваше от него твърде често. Но, по дяволите, аз го обичах.
Бузите ми бяха изцапани със сълзи на облекчение и лицето му стана сериозно, когато се наведе да ги целуне, преди устата му да срещне моята отново, а ръката му да се заключи около тила ми. Когато главата ми се завъртя от смесицата от докосването му и адреналина, който заливаше тялото ми, той се отдръпна, а небесносините му тъмни очи ме държаха в плен.
– Никога няма да пропилея нито един ден на тази земя, който имам с теб, бебе – закле се той, а клетвата блестеше в дълбините на очите му.
– Ако смъртта отново почука на някоя от вратите ни, ще се борим с нея заедно – заклех се в отговор.
Той се усмихна и ме притисна още по-силно, така че усетих как сърцето му барабани мощно в моето.
– С теб на моя страна имам чувството, че петимата можем да живеем вечно.